Денят на мъртвите будители

Какво стана със святото, саможертвено дело на някогашните българските просветители, книжовници, революционери,  на онези живи светилници на възраждащия се национален дух, на стремежа към образование и книжовност? Защо нацията ни, доколкото все още я има, няма съзнателна потребност от духовното наследство на най-мъдрите българи?

И този  задаващ се 1 ноември Будителите ще бъдат разбудени от съня на забвението и сетне пак ще бъдат оставени спокойно да си легнат в историческите постели – смъртта ги уважава повече от живия ни живот, миналото ги зарежда с повече надеждни енергии, с ехо от незабравими закани: „И ний сме дали нещо на света!“, „Къде си вярност, ти любов, народна?“, „Умря сиромахът за правда, за правда и за свобода!“…

Думи умни и шумни, възпалени и възпалителни от решителност, ярост и мрачен възторг: как българското у  онези някогашни деди се е готвило да изскочи изпод зеблото на кожата си гяурска, изпод шаяка на потурите си, изпод ноктите на душата си – само и само да се докаже като свободен човек. Като лична личност. Като освестил се Народ. С абмиции и възможности за Нация. За Държава… А сега нито сме задружни като нация, нито сме единни за общата ни държавност. Или ще излезе истина мисълта на писателката Неда Антонова, че за в робството има повече надежда, отколкото я има в свободата.

Но млъкни сърце.

Иде Празникът на големите българи, на цялата ни свята национална гвардия от чисти и некрадливи наши сънародници, на даскали, на духовници и на свише одухотворени души, на денонощни преписвачи на история славянобългарская, и на вехтия завет, и на светите евангелия, това е празник на първите ни поети и писатели, на първите ни книжовници и книжари, на първите ни национал революционери.

Повечето от онези будни момчета са били силно неуправляеми, честолюбиви глави, непокорни люде, дето нямат страх ни от ятаган, нито от кол, а си слагали ръката в огъня на борбата за национална свяст и са стискали зъби, докато не им се напукат кътниците… Абе, имало е мъже, имала е честити синове Майка България. Имала е тя влюбени в нея синове. Имало едно време българи… А сега тук има само ожесточени към свои сънародници люде, на които съседите им викат бугари.

Но Днес отново много ни  е нужен един задружен будилник – да изкукурига. Да извика будността в душите ни. Да преобърне навътре вътрешното ни око. Да чуем у нас да проговори детето на добротата.Защото не ви думам само за съдбата на родината ни, а за съдбата на родната ни планета Земя.

За това отсега призовавам всички читави българи на 1 ноември да съюзим светлите си помисли със светлите сили на Синовете на Светлината, сражаващи на живот и смърт,  с Изчадията на Мрака, владеещи Ислямската държава, нека идващия след две седмици 1 ноември, в денят на най-високия български светец Св. Иван Рилски,  да не бъдем единствено втренчени в своята чиния, а с общохристиянска заедност, смиреност и хрисимост, с душевно благородство и възвишение, заедно със вси православни светии, да отдадем позитивна си енергия и неръкотворната си духовна светлина на имащите нужда от това светли Небесни и земни войни. Нека всеки от нас, който вярва в Бог,  да призове своя ангел хранител да напусне поста си при нас и да се включи в битката за спасяването на света, в битката за бъдещето на Земята, в битката за бъдещето на Мъдрия мир и за утрешния бъдник на Поумнялата ни най-сетне цивилизация.