Колкото повече слушам за реформаторите, толкова повече се омерзявам, защото нито един не нарече феномена със същинското му име. Той се нарича политическо ренегатство. Искам тук да подчертая, че ренегатството е най-голямото зло в политиката. Защото и този, който е ренегат и този, който приобщава ренегати, са еднакво престъпни. У нас нещата не се назовават така. Казват приятелство имало между политици, един друг братя се наричат. Било въпрос на личен избор. А всъщност става дума за ренегатство. Тази дума в българският език не се използва, защото нашата политика и политическа система изначално е основана върху ренегатството, а не върху принципа. За това може да се говори за неща, които нямата нищо общо с целите и поведението на властта. Така те принизяват онова, за което са избрани. Но ренегатството е зло. То би трябвало да провокира народа към нетърпимост. Присъстваме на един парадокс- българите се забавляват, едва ли не с това, което им сервират.
Ренегатството може да изглежда като стабилно, защото ролите непрекъснато се подменят. Но тези роли са сменени в една обща омерта. Докато омертата не е развалена, стабилността е налице. У нас точно това се нарича стабилност. Безправието се нарича конституционализъм. Липсата на права на гражданите се нарича демокрация. Но това са симптомите на една несъществуваща политическа система. Ние нямаме работа с политици, нито с народ, още по-малко с опозиция. Ние имаме работа с една вакханалия, която се разиграва. И ако от нея някой нещо може да изкрънка, да откъсне, се счита, че демокрацията съществува. Ние сме в ситуация, в която със собствени сили не можем да изградим нито общество, нито политическа система. Италианският прокурор Никола Гратери ни предлага да ни спаси, да ни извади за косите. И при това нашата реакция е още по-голямо затваряне в себе си. И друг път съм казвала, че национализмът при нас е начин- веднъж да не ни се нарушава рахатлъка и втори път- никой да не търси от нас отговорност.
Какво още каза Ренета Инджова можете да прочетете утре в рубриката „Интервю”.
