Здравка Евтимова: 24 май е другото име на стремежа да бъдем хора

16

|

5547

|23.05.2016
Здравка Евтимова: 24 май е другото име на стремежа да бъдем хора
Здравка Евтимова

24 май е най-могъщият празник на всеки човек, който говори български – езикът на свободолюбието. Езикът ни е раснал хилядолетия и като го използваме - в написваното от нас остава животът ни, надеждите ни, но и надеждите, мислите и кръвта на хората преди нас. Това казва за Фрог нюз писателката Здравка Евтимова.


- Г-жо Евтимова, 24 май – Ден на българската просвета и култура ли е най-българският празник?
- Това е празник толкова дълбоко български, че неговата чистота и хубост осветява дните от мига, когато малкото дете започва да изрича първите си срички, в моментите, когато сме най-щастливи или ни души дълбока скръб,  когато ликуваме и когато сме безпомощни. Българският език е нашата духовна плът, нашият полет, който и в най-мрачните моменти на безсилие ни дава кураж. Българската просвета и култура са пътеките, които  езикът ни – ту арфа звънлива, ту меч – e прокарал през мрачните изпитания на вековете, за да достигнем до изгреви и силни дни.  И всички ние,  които сме  станали хора благодарение на нашия език, сме негови пазители. Затова 24 май е най-могъщият празник на всеки човек, който говори български – езикът на свободолюбието.

- Не ви ли връща в детството този велик празник – с песните, цветята, новите дрехи и лентите „Отличник”?
- Аз не съм излизала от този празник - от  песните, цветята, новите дрехи и лентите „отличник“. Той е прилив, който постоянно идва в живота ми. Нека го имат децата ни – този ден е светла вселена на щастието, където всичко е възможно, стига да се бориш, стига да имаш куража да заявиш, че  ти означаваш нещо  за другите със знанията си, с добротата и и непокорството си.  Със щедростта и топлотата, които са нужна на всички хора, а ги срещаме толкова рядко  днес . 24 май е другото име на стремежа да бъдем хора, пораснали с нашия нелек за научаване, вълшебен и жизнен български език - за да дадем нещо светло на света.

- Считате ли, че 24 май трябва да бъде обявен от ЮНЕСКО за български нематериален паметник на световното културно наследство.

- Българите усещат, че езикът им е онази стълба, която  дава посока на поколенията в дни на колебание и безизходица. Представяте ли си радостта на чуеш българска реч, когато си на хиляди километри от Плевен, Пловдив, Каварна – например в Асунсион, Парагвай, в Мексико, къде ли не по света. Човекът,у който ги е изрекъл, изведнъж ти се струва толкова близък. Нашите български думи са химия, побеждаваща разстоянията и  унижението. Фактът, че имаме празник за нашия език, е нещо наистина голямо и може да послужи  като пример на  други народи как обичаме думите си  - това значи, че  се покланяме пред  майките си, които са ни научили на тях, че  се възхищаваме на бащите си, които  всеки ден се борят да донесат сигурност в мислите и усмивка на детските лица. Че произнасяме с признателност имената на нашите учители. Това празнуваме на 24 май – обичта. Да. Би било справедливо 24 май да бъде обявен от Юнеско за български нематериален паметник – това ще е паметник на силата и стремежа,  желанието за добри и светли дни на един народ. Нашият.

- Песента „Върви, народе възродени” на Стоян Михайловски химн ли е само или и посока, българска посока?

- Аз се радвам, когато чуя този прекрасен химн. Убедена съм, че няма толкова черна и непрогледна ситуация, която думите не са в състояние да облекчат. Този химн е нашият български начин да кажем на света, че пропастите пред нас не ни спират, че тъмнината е временна, защото ние искаме да обновим бъднините си и да пеем тази песен и в идните векове. И не само пеем.  Да се учим да работим качествено, защото  разбираме, че в противен случай времето и вселената ще се изправят срещу нас. А знаем, че можем да ги направим свои приятели със силата на книжовността.

- Вашият роман „Една и съща река” стана роман на 2015 г. Считате ли, че въпреки трудностите, народът ни пак ще брои и последните си стотинки за знание, ум, красота и мъдрост?

- За истинско знание, да. Когато човек преписва на изпит какво постига? Увеличава неграмотността си, съзнателно става по-глупав, стъпква интелекта си, размахва диплома, която всъщност е маска, скриваща  духовната му нищета. В крайна сметка „хитростта“ до какво води? Ден си дявол, после цял живот нагло неуко нищожество. Може би струваш нещо в сивите подземни среди, където наглостта е единствената разменна монета. Но тя не издига човечеството към човечността, а го закопава в тинята на робското подчинение. Вярвам, че днешните българи не желаят да бъдат стъпкани роби. Да, даваме  трудно спечелените левчета децата ни да придобият знания. Нека дадем и сърцата си, за да спрем пътя на „тарикатските оценки и дипломи“, защото те превръщат един мислещ човек с потенциал в интригант, раболепен паж на силните на деня. Като не притежава знания, никой не е в състояние да мисли пълноценно -  тогава какво му остава, освен да доносничи и да облизва праха под обувките на онези горе, над него?

- Пергаментът и интернет-мрежата вече си подадоха ръка. Май има искрица надежда вътрешната устойчивост и волята на двамата братя да възкръснат в младите българи и спасят страната ни?

- Младите българи ще спасят България, убедена съм в това. Те имат очи, имат уши, виждат и „чуват“ страната си, отиват по целия свят  и се убеждават колко е красив Радомир, където си роден, как никъде другаде под облаците небето  не е така светло, както над къщи в  Луковит, там си отраснал и вятърът е така сладък - глътка вода за жадния. Любовта е по-силна от парите, а  нашата страна  - дори да приказваме  понякога черни думи против нея, дори често да хвърляме някой и друг злобен коментар за живота ни тук,  остава най-силното и най-коравото, най-вярното пристанище, което идва в сънищата ни и ни чака. А когато пристанището чака човека, той има сила и воля, несравними с нищо друго на света.

- Г-жо Евтимова, вие пишете на няколко езика. Гордост ли е да четеш и пишеш на кирилица?

- Не само гордост, то е сладост и чудо. Езикът ни е раснал хилядолетия и като го използваме -  в написваното от нас остава животът ни, надеждите ни, но и надеждите,  мислите  и кръвта на хората преди нас. Вековете се настаняват, без да щем в думите ни и им дават плътност, тласкат ги към  тъга и радост, към крах и победа. „Той се пропъди далече“ –  с колко отчаяние тежи това „пропъди“, с колко обич и напразна надежда да  срещнеш отново този човек.  Когато пишеш на английски, знаеш значението на думите, припомняш си  пет-шест синонима, но кой от тях ще ти даде копнежа, обречеността,  неизбродната дълбочина на българското „пропъди се“?

- В днешните трудни време трябва ли да станем на крака за българския учител и българското училище? Спомняте ли си вашите учители?

- Спомням с радост и топлота за моите учители – за госпожа Иванова, в първи клас, за госпожа  Бояджиева, която в Първа английската гимназия в София ме беше накарала в час да се разплача, когато рецитираше „Да се завърнеш в бащината къща“ ; за Радка Лачева по математика, където ама никак не блестях, но  тя блестеше – с добротата си, и с умението си  да направи тази тежка наука някак по-човешка за нас. За неподражаемо строгата и знаеща лавини от думи госпожа Елена Станева по английски език! За госпожа Стоева, най- коравият български алхимик, нашата учителка по химия в гимназията. Покланям се пред вас!  На  земята и сред звездите! Работила съм в училище, в гимназия с преподаване на чужди езици „Симеон Радев“, Перник – това най-щастливите ми години ,  най-верните ми приятели са оттам. Да са ми живи и здрави! Спомням си  с радост учениците си, радвам се с голямо сърце на успехите им и им стискам палци.

- Вашето мнение за авторите, които попадат в учебниците по литература? Четмото и писмото ли ще спасят българския род?

- Днес авторите , попадащи в учебните програми, са онези хора, които ще спасят младежта от  продажността и раболепието, ще ги научат на смелост и висок естетически вкус. Така и произведенията им ще останат живи, докато има българи. Техните думи  ще са пътеката, по която нашия род ще върви, за да укрепне, да стане по-силен, по- уверен,  за да бъде стопанин на съдбата и земята си.

- Малодушна ли е българската интелигенция в момента? Има ли кой да поведе народа ни към „светли бъднини”?

- Трябва с делата си да доказваме всеки ден, всеки час, че сме по-големи от страха. Хората отдавна вече не вярват на дрънчащи заявления и лозунги. Малодушието  е  синоним на  неграмотност. Малодушен е човекът който не знае, който не може; на училище и в университета  е пропилял  единственото златно време, когато всеки час е възможност да научиш нещо ново, да обогатиш представите си за света. В България вече дойде времето на истинските майстори.   Аз зная, че има хора, които знаят и могат да свършат забележителни  неща. Днес е техният шанс. Много изведнъж забогатели типове, натъпкани с пачки до гръкляна, си отидоха от света, изпратени единствено  от черното презрение на онези, които са мачкали. Кой ще ги запомни? Има ли смисъл да пълним паметта си с тиня?  Сега е шансът да  докажем, че не сме тиня. Нека  свършим нещо добро  за Перник, за Луковит и Трън, за Панагюрище и Плевен, за София, за България. След години децата ще  четат имената на някои от  днешните млади в учебниците по родинознание  още в началното училище. Сигурна съм, че тези хора живеят сред нас, в нашия квартал, а може би в нашия блок.

- Да завършим с един традиционен въпрос – ако зависеше от вас, кого бихте изпратили в Рим при папата за поклон пред Светите братя Кирил и Методий?

- Ще изпратя българските учители – тези, които  карат децата да гледат с блеснали очи света. Те са най-големите хора за мене. Те не пишат лесно шестици. Всяка отлична оценка, оставена от тях в дневника,  е мъничка стъпка на България към почтеност и достоен живот.
Интервю на Красен Бучков

ВИЛНЕЙКО
разказ от Здравка Евтимова    

     
На Ивета Златарова

Стоеше до парчетата на вазата - хлапе, което едва ли се  различаваше особено от най-малкото парче, на което беше изобразено ухо на черен кон. Хлапето беше тънко като букета, вече загубил вазата си; краката му – въженца, ръцете му - още по-тънки въженца, вратът - от пластилин.
    - Вилнейко – обади се страшен глас, а страшният глас в къщи принадлежеше единствено на баща му. Момчето нищо не каза и не погледна към страшния глас, който вече беше влязъл в стаята при късовете на някога скъпата и красива ваза. Момчето с наведената глава беше обуто в мокри чорапи, панталоните му капеха, вир вода до коленете. Баща му пристъпи бавно към центъра на хола, където счупената ваза наблюдаваше така укорително с парчетата си и разлятата вода до  пода, че момчето се почеса притеснено по врата. Неговата футболна топка, съучастничката в престъплението, подло бе клекнала до един фотьойл.
Бащата, висок, строг мъж,  нищо не каза и дори не посочи ъгъла на стаята – там върху стената беше изписано с големи кафяви букви  „ЪГЪЛ НА СРАМА“.  Както беше мокро като кокошка, момчето със сведена глава пое към ъгъла на срама, притисна гръб о тапета и вдигна ръце нагоре. Срещу него, грамаден като планина, цъкаше часовникът и се усмихваше някак подло с малката и особено надменно с голямата си стрелка. Секундите му стреляха срещу момчето.
    - Знаеш какво – отсече мъжът.  - Първо събери боклука. Второ, забърши водата от паркета. Трето, изхвърли отпадъците в контейнера, четвърто – преоблечи се; и пето -  трийсет минути в ъгъла на срама с вдигнати ръце.
       Момчето сведе глава още по ниско; направо брадичката му пипна петите – макар че това не беше никак възможно – след това изрече:
    - Тате, да - строших вазата. Зная, че я купи на мама и мама мре за цветя, но да видиш какъв красив шут, тате.
    Бащата съвсем нищо не отговори, макар че обърна гръб на момчето, така че гърбът скри една дълга и широка усмивка, която  се измъкна от брадата му и тръгна да се разхожда из стаята.
    - Тате, може ли само десет минути да стоя наказан в ъгъла на срама? – попита момчето. Усмивката и брадата на мъжа  се вледениха и не дадоха никакъв отговор.
    - Добре, тате. Нека наказанието да е петнайсет минути -  мълчание завладя брадата. - Двайсет минути? – никаква реакция. - Двайсет и девет минути – плътна тишина в отговор.
Брадичката на момчето отново се насочи към петите. То започна да събира парчетата от вазата, после попи водата и всичко протече по сценария, описан предварително от мъжа. Наказанието продължи в ъгъла на срама с вдигнати ръце точно трийсет минути. Момчето отначало подскачаше на място, после стоя  на един крак, на другия крак, дърпа си ушите, опита да направи мост, но не успя, застана на ръце и вдигна крака, опрени на стената. Бащата само от време на време надничаше в стаята и малкият заемаше правилната стойка с вдигнати ръце. Майка му се опита да подхвърли бисквити и вода, но бащата отново се появи и този подкрепа така си увисна на масичката точно под носа на момчето. Трийсет минути минаха като трийсет века  и момчето се обади:
    - Тате, наказанието изтече. Виж - дори гадният часовник го признава. Тия стрелки мерят трийсет минути като трийсет и девет дни. Обаче аз вече си изтърпях присъдата и си платих за строшената ваза. Сега сме пак приятели, нали тате?
    - Да - потвърди бащата и този път въобще не обърна гръб. Дългата усмивка лъсна на лицето му и това беше страхотен сигнал за малкия – без никакво предупреждение той се метна върху канапето, оттам върху стола на един фотьойл и още по-оттам, от самия ръб на облегалката на фотьойла, се хвърли върху раменете на баща си и започна такава борба, каквато дори най-големият телевизор в града не бе предавал никога.
    - Стига, Вилнейко – обади се накрая мъжът. – Имам работа.
    - Признай, че си туширан! - дребният се бореше като оса, яхнал раменете на баща си.
    - Не съм.
    - Туширах те – заяви ситният и борбата продължи.
Накрая мъжът се призна за победен, защото майката се намеси в  неразрешимата ситуация:
- Престанете. Омръзваха ми вашите битки и сражения.
    Всички вечеряха  грах и пиле. Вилнейко беше сложил  тайно малко сол в тенджерата, защото майка му готвеше все здравословно. Сега грахът се свиваше на дъното на чиниите, твърде солен на вкус. Хлапето беше лишено от десерт за това провинение. След като  бащата и майката изядоха десертите си, а Вилнейко нищо не изяде, той заяви:
    - Изтърпях си наказанието за солта, сега свободен ли съм?
    - Свободен си – потвърди майката, която беше тиха и добра приятелка на Вилнейко. Тя не го наказваше, не му се караше, напротив, показваше му буквите и почти всяка вечер му четеше приказки. Но бащата не каза  „Свободен си“, затова Вилнейко се размърда от крак на крак и несигурно попита:
    - Тате, нали ми изтече наказанието?
    - Изтече – реши накрая голямата брада. – Какво има? - Защото винаги, когато изтечеше някакво наказание, следваше нещо интересно.
    - Тате, как се пише думата „ ХРАБРОСТТА“ с големи букви? – попита момчето.
    - Защо ти е притрябвала пък точно „ХРАБРОСТТА“? -  Бащата беше твърде озадачен. – Нали вече знаеш азбуката, защо не си напишеш всичко сам?
    - Не я зная чак толкова добре – започна да навежда брадичката към петите момчето. – Напиши ми думичката ти.
    - Справяй се, както можеш – взе решение брадата, после погледна към жена си и я предупреди: – Мария, няма да му пишеш нищо. Нека се помъчи. Така се учи човек.
    - Не е точно така –възрази Мария, но накрая, както винаги, притихна.
    - Тате, може ли да взема твоя син флумастер, онзи най-дебелия? – попита момчето.
    - Защо ти е? – отвърна бащата все по-озадачен. Вече четири години синът му го изненадваше денонощно. – Нали знаеш, че не може да си играеш  с моите неща?.
- Няма да си играя. Ще напиша думата „храбростта“ – обясни синът.
    - Тогава може – отвърна бащата. – Знаеш къде стои, ходи го вземи.
    Хлапето, с тънка като тел шия, се втурна към бюрото и зарови главата си в чекмеджето. Разнесе се опасен шум и тропот, бащата скочи от мястото си, благодарение на което чекмеджето не беше изтръгнато от бюрото,  а Вилнейко остана с флумастер в ръка – дебел, огромен флумастер, наистина страхотен. Майката и бащата седнаха да  обсъждат нещо важно  или може би гледаха новините - от екрана на телевизора гърмяха гласове на хора и политици, така че момчето бе наистина свободно. От неговата дейност не се чуваше никакъв шум, което беше странно. Където тичаше, летеше, нахълтваше това хлапе, винаги се вдигаше шум, тропот, дрънчене, и трясък. Сега нищо не се вдигаше и бащата със сърдитата брада изведнъж се усъмни.
    - Какво прави Вилнейко? – обърна се той към жена си.  - Защо е притихнал така?
    - Не го наричай Вилнейко, той си има име – Виктор - отговори жената с усмивка, но знаеше, че какъв ти Виктор... Когато го питаха  как се казва, малкият обясняваше:  – „Вилнейко, но мама твърди, че съм Виктор.“
    Двамата родители оставиха новините на телевизора да приказват на воля и се озоваха се в хола, където  преди известно време имаше прекрасна ваза, но нея вече никак я нямаше - беше станала на сол под удара на невнимателната футболна топка. Сега и мъжът с брадата, и кротката жена замръзнаха на местата си. Дългата и широка усмивка се мярна за част от секундата някъде в брадата на мъжа, после светкавично като предател се измъкна и напусна помещението.
    - Какво си направил! – отсече страшният глас, звънящ от възмущение.
    В израза  „ЪГЪЛ НА СРАМА“ думата „СРАМ“ бе зачертана с три тлъсти черти от синия флумастер. Над нея бе изписана дума „ХРАБРОСНТТТА“ с букви, огромни като камиони,  и от „ЪГЪЛ НА СРАМА“, мястото се беше превърнало в  „ЪГЪЛ НА ХРАБРОСНТТТА“.
    - Тук вече е ъгъл на храбростта – заяви момчето.  - Аз съм храбър и искам да си търпя наказанието в ъгъл на храбростта.
    Усмивка като планина се мерна върху лицето на мъжа, но планината се смали като мишка и направи жестока забележка:
    - Съсипал си стената. Половин час с вдигнати ръце.
    - Е, пък ти, Митко – изрече тънко жената. Тя говореше все тънко, но Димитър въобще не обичаше тънките изречения.
    - Да – съгласи се момчето. – Получих си заслуженото честно. Но е друго да стоиш в ъгъл на храбростта.
    Сега, когато търпеше наказанието си в ъгъла на храбростта, минутите се търкаляха в часовника като стрели.
    - Минаха трийсет минути – обяви бащата и малкият направо не можа да повярва. Пък и как да повярва, като вместо трийсет, бяха изтекли само три минути? Така е то: за храбрите работи времето, не за срама.
    След няколко дни нещо се случи. Виктор бе джапал в пет- шест локви вода, беше газил в кал до колене и го бе валял дъжд. Вечерта вдигна температура, по-висока от тавана. Баща му с брадата се връщаше от работа, отиваше до леглото на малкия, докосваше го,  стоеше до челото му цяла нощ, даваше му антибиотик и витамини,  но температурата не спадаше. Дори прочете на ситния приказката за трите прасенца, после за дядовата ръкавичка, после за Снежанка, но температурата не помръдваше от мястото си. Няколко пъти през нощта  брадата залепя ухо до гърдите на малкия, заслушан в хриповете.
    - Оздравявай, Вики – прошепна. – Хайде, моето момче. Ще те кача на Черни връх.
    - Честна храбра дума? – попита момчето, изгарящо в треска въпреки антибиотика.
    - Честна храбра – отвърна брадата и опита да се усмихне, но нищо - нито усмивката, нито честната храбра не помогнаха.
    Цяла седмица хриповете трещяха в гърдите на малкия. Майката не ходеше на работа, седеше до леглото на пациента. Накрая бащата, втренчен в задраскания срам, измисли нещо. Той написа върху дъската до главата на момчето – с най-дебелия син флумастер  „ЛЕГЛО НА ХРАБРОСТТА“. По лицето на  детето въпреки гадната температура се появи нищожна усмивка, бледа и измъчена, но бащата я видя. Каза:
 – Добре.
    В четвъртък толкова много дъжд изваля от облаците, че колите плуваха като водни колела по улиците. Бащата се прибра у дома по-рано. Тези дни той се прибираше по-рано. Апартаментът беше тих като наказано дете. Ни трясък, ни тропот нарушаваха покоя. Не апартамент, а  кутия пълна с обувки, които никой никога не е обувал. Този път брадата на мъжа беше мокра като мокра кокошка.  Той отвори вратата, наведе се да събуе обувките си и тогава изведнъж като снаряд, като самолет изтребител, като ято орли, като пума и тигър върху гърба му връхлетя вихрушка – с крака и ръце от тънка тел. Лицето - бледо, но толкова решително, че човек само като го види, вдига ръце и трепери от страх.
    Малкият стисна врата на баща си,
    - Мокър си – извика той. – Мокър си, но се бори. Иначе си туш служебно.
    Хлапето тежеше колкото една или най-много две мокри кокошки, но пръстите му стискаха и се бореха люто.
    - Предай се! – извика момчето.
    - Вилнейко –прошепна невярващо бащата. Грабна малкия и погледна така загрижено бледите му бузи, че тапетите в коридора позеленяха от напрежение.
    - Не ми отвличай вниманието – предупреди го момчето. – Бори се. Иначе си туш.
От гадната температура не бе останала ни следа.
        Мъжът вдигна ситния високо във въздуха, като че искаше да го подхвърли до тавана на блока, още по-високо,  над мокрите облаците, но после сети, че това е невъзможно и го притисна до гърдите си.
        - Добре ли си, сине? – попита той.
    - Забранено е да връхлитам върху тебе, когато се прибираш от работа – отсече момчето строго.
    Мъжът продължи да го притиска до гърдите си.
    - Забранено е – напомни малкият. -  Половин час с вдигнати ръце - наказан ли съм?
Изненаданата брада полека, много несигурно, се опита да скрие усмивката, която отдавна се разхождаше по лицето му, но не успя. Целуна момчето по главата и разроши косата му с голямата си, направо огромна ръка.
     - Какво правиш? – удиви се малкият. Погледна сериозно баща си и в очите.  – Правилата са си правила. Щом се глезиш и ти ще стоиш трийсет минути наказан с мене. Не десет, нито двайсет нито двайсет и девет!
    След малко момче и баща, навели брадички към петите,  поеха към ЪГЪЛА НА ХРАБРОСНТТТА.
    
    

 

КОМЕНТАРИ

РЕКЛАМА

ТОП ФРОГ

Класическа музика за работа

ВРЕМЕТО

времето в София София

-3°

+6°

времето в София

лек полъх

времето в Бургас Бургас

-4°

+6°

времето в Бургас

лек полъх

времето в Варна Варна

-3°

+5°

времето в Варна

лек полъх

времето в Пловдив Пловдив

-5°

+7°

времето в Пловдив

лек полъх

времето в Ст. Загора Ст. Загора

-6°

+5°

времето в Ст. Загора

лек полъх

времето в Русе Русе

-5°

+5°

времето в Русе

лек полъх

FrogBook

РЕКЛАМА

БЛОГОВЕ

Bulgariaanalytica Bulgariaanalytica BulariaAnalytica.org е аналитичен проект на Центъра за Балкански и Черноморски Изследвания (ЦБЧИ) който цели да предоставя на своите читатели аналитична информация за България и региона и в областа на геополитиката, националната сигурност Илиян Василев Илиян Василев Автор е на множество статии и анализи по международни отношения, икономика, финанси, енергетика и енергийна сигурност. Иван Стамболов Иван Стамболов Аз съм наблюдател-аматьор. Не ви предлагам решения или изводи, а само показвам един възможен начин на мислене, който може би ще ви помогне да си ги направите сами. Мирослав Иванов Мирослав Иванов Казвам се Мирослав Иванов и се занимавам с финансова журналистика вече 10 години. Във всичките си текстове съм се стремял към две неща – качество и честност. Вярвам, че именно те карат читателите ти да те четат. Кулинарно  в кухнята с Йоана Кулинарно в кухнята с Йоана Сигурно вече си мислиш, че всичко, което правя е да стоя до печката, да разбърквам тенджери и тигани, да топя с пръст в тях и да присвивам очи, но, вярвай ми, не е така :) Мога хиляди неща! Литературата Днес Литературата Днес Мина доста време, в което бях решен да компилирам една кратка книга със съвети за писане, давани от големите майстори на словото, както и от критици и преподаватели по творческо писане. Бранимир Николов Бранимир Николов БГ Автоблог - Интересно за автомобилите Иво Инджев Иво Инджев Независим обзор на българското политическо пространство

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах