Ново признание в САЩ за писателката Здравка Евтимова

0

|

5116

|28.07.2016
Ново признание в САЩ за писателката Здравка Евтимова
Здравка Евтимова

Разказът на Здравка Евтимова, „Pay Me”(„Плати ми“) публикуван първоначално в антологията за американски къси разкази „Articulated Fiction“, излязла на 8 юни 2016 г. в САЩ, издателства Tayen Lane Publishing, беше селектиран и публикуван на 27 юли 2016 г. като препоръчано четиво в брой 29/2016 г. на престижното литературното списание Electric Literature, излизащо в Ню Йорк, САЩ


Кели Лус, американска писателка и редактор на „Electric Literature”, публикува към разказа „Плати ми“ кратка статия, посветена на българската писателка Здравка Евтимова.

Предлагаме ви статията на Кели Лус в превод от английски:

"Защо разказите на Здравка Евтимова ме карат да крещя?

За пръв път срещнах Здравка Евтимова на тераса с изглед към Черно море, в България, но преди това, в самолета към София, се запознах с прозата й. Разказът, който прочетох, беше смешен, плътен и мрачен;  хуморът звучеше по-делово, отколкото умно; в него не долових нито следа  от изсмукано от пръстите интелектуално четиво, нито стремеж да звучи мило.  По едно време както си четях, изкрещях: - „По дяволите!“ – толкова силно, че жената на седалката до мен се събуди.
Веднага след запознанството ми със Здравка Евтимова на онази тераса, още замаяна от  полета,  часовата разлика, нервна и изпълнена със страхопочитание, аз й разказах какво ми се бе случило в самолета. Тя не се усмихна. Кимна учтиво и  каза - „Благодаря ви“.  Сигурно не за пръв път чуваше подобни думи.

Здравка и аз бяхме част от малка група писатели и преводачи,  пристигнали на черноморския бряг, за да вземат участие в Созополските семинари по творческо писане. Семинарът включваше  две серии от уъркшопове, продължаващи цял ден – едната за петима писатели, работещи на български език, другата – за нас петимата, на английски език. Здравка беше единствената българка  в английския уъркшоп. Тя работи като преводач. Публикувала е сборници с разкази  и романи. За нас, американците, името й е непознато. Бих желала да променя това.
 „Плати ми“ e класически образ на Здравка Евтимова. Това е разказ за Мария, жена с неутолим апетит, която работи каквото й попадне в малък град. Нейният шеф, човек с големи финансови възможности и бедно въображение, я възприема като същество, появило се отникъде. Бавно, постепенно той попада под магията на тази жена „тънка, дълга връв“,  навлечена в дрехи втора употреба, прекалено големи за нея. Това четиво не е приказка, но въпреки това в Мария е скрито нещо от мита за принцесата, криеща самоличността си, нещо магьосническо. Уолт Дисни не би имал никаква представа какво да стори с тази жена. Точно затова я обичам.
Като всички големи литературни характери Мария притежава мощ, гравитация, която движи разказа, принуждава го да се върти около нея. Тя е  загадъчна и въпреки това изцяло достоверна, изненадваща всекиго с всяка своя постъпка – всички, освен себе си. Мария е жесток пламък, който дава ново измерение на израза „Не ми пука!“ Грижата й е да оцелее. Тя е пламтящо желание, извиращо от вътрешностите й, същевременно е практична до болка, правеща опити да определи как светът би й влязъл в работа.
Необходими са ни такива женски характери.
Всеки път, когато чета разкази на Здравка, мисля за мощта, която излъчват женските й образи; те не търсят никакво извинение. Те са  плътни, живи, осезаеми  и в същото време създават впечатление, че принадлежат на някакъв друг свят.  И ако върху тях открием слой звезден прах, какъвто притежават игривите феи – бъдете сигурни – тези същества имат зъби и нокти, остри като бръснач.
По дяволите!

Кели Лус, автор на „Три сценария, в които Хана Сазаки си отглежда опашка“ и „Потопи ме под водата“

 Предлагаме ви и отличения разказ на Здравка Евтимова.

ГЛАД
    
Разказ от Здравка Евтимова

Тео я гледаше и колкото повече я гледаше, толкова повече се съмняваше - дали тая е с всичкия си. Тънка, дълга връв - но най- удивителното беше, че тя непрекъснато ядеше. Казваше се Мария, по дяволите, такова хубаво име и такава огромна уста.Работеше в библиотеката на половин смяна, след това миеше стълби, косеше със стара шумна като оръдие електрическа косачка парцелите на софиянци, чистеше къщите им, къпеше болните баби от градчето, уж искала да учи нещо в София – бе чул Тео.
До преди седмица две не беше такава. Зърваше я с чаша кафе в ръката. Вперила поглед в един дълъг тип- развлечен, мургав, който работеше при Тео. Монтираше машините и винаги имаше претенции- прашно било, топло било. Тео го уволни, разбира се.
Голямата й уста го интересуваше. Тео строеше бояджийски цех в Брезник и я бе наел да изчисти помещението. Направи му впечатление как бързо пипа, ръцете й, неонови реклами, светеха главозамайващо пред очите му. Нарочно й плати малко, но тя не протестира – прибра парите, дори не ги преброи, после попита без капка уважение:
- Мога ли да обера киселеца около бояджийския цех?
- Може, каза Тео, защото му стана приятно при мисълта да се заяде с нея. - Но ще ми платиш пет лева, всъщност десет.
Тя въобще не го погледна, не си даде труд да каже:- „Я ходи се удави, ей я там реката“. Обърна се встрани, като че той въобще не беше наоколо, по- лошо: беше близо, някъде до обувките й: купчина тор и толкова. А той беше Тео – човекът, купил половината къщи от градчето, цялата плодородна земя, откриваше бояджийски цех и предачница.
- Чакай – извика Тео. Не я бе попитал как се казва. Направи му впечатление блузата й, бе я купила от неговия магазин втора употреба за 50 стотинки. Беше й голяма, но гърбът бе жив - малко змийче, усукано в грамадната дреха. Никой по- рано не се бе осмелявал да се обръща с гръб към него.
- Не си спомням да сме се запознавали – изрече голямата й уста. – Затова не виждам никаква причина да ми говорите на „ти“ – и всичко това без да се обръща към него, все пак човек би хвърлил поглед и към купчинката тор - най-малкото да не я настъпи. Тя стъпка сянката му и гърбът й, вече пораснала остра змия, грациозно се отдръпна в мъглата.
Виждаше я - удавила се в онези грамадни рокли от неговия магазин за втора употреба, все с една зелена торба: тя чоплеше – с изненадващо тънки и чевръсти пръсти вътре, измъкваше нещо зелено – киселец или коприва, лапад може би, и го хрупаше. Пъхаше листата в устата си и дъвчеше като тревопасно.
Тео си изработи ново хоби – започна да я следи. Виждаше я как излиза от библиотеката, с нова рокля - за най-много лев и петдесет от неговия магазин за стоки от втора до 22-ра употреба, клечи до каменния зид и къса ли къса коприва, набутва я в зелената си торба, после дъвче. Сурова коприва. Мина седмица, дори киселецът стана корав, тя започна да бере хрянов лист, после лобода, може би и някакви други треви скубеше и преживяше, накрая се появиха първите ягоди. Вече не носеше торба, а цяла щайга – лапаше ягоди като мълния и гръм. Чистела на мързеливи семейства и на болни, правела разговорка на бабички от околните села, копаела градини и плевяла лехи, садяла фасул, разсаждала пипер - давали й ягоди вместо пари. Все се оглеждала. Търсела нещо или може би някого.
След това започна сезонът на черешите.
Онзи тип бе потънал вдън земя. Тео почувства сиво съмнение: Мария бе започнала да се тъпче с треволяци, когато раздърпаният се махна от градчето. Ами. Глупости.
Тео имаше три черешови градини, беше ги купил за джоб стотинки и ги огради с огромни зидове – целите обрасли с коприва, която оная с избелелите рокли продължаваше да поглъща ден и нощ.
- Искам да обереш черешите – подхвърли Тео веднъж, докато Мария се бе привела и тъпчеше коприва в зелената си торба. – Двайсет лева дневно и можеш да ядеш колко искаш.
На другия ден тя дойде, облечена във фланелка от неговия магазин, обувки от неговия магазин и къси панталони, от крачолите на които се подаваха тънките й крака – пирончета, забити в обувките, които със сигурност я стягаха. Тео се затули зад ъгъла и се хвана да наблюдава. Мария яде два часа, устата й посиняха от черешите и той си помисли, че няма да откъсне нито един плод за щайгите му. Излъга се. Изведнъж пръстите й засвяткаха, тялото й се стрелна между клоните, залепна към тях като смола и следобед, когато Тео видя колко щайги е набрала, не можа да повярва.
- Ще ти платя сега.
Тя не го погледна.
- Нали мога да ям колкото искам – изрече равно, без да го поглежда. – Така се уговорихме.
- Така – отсече той.
Тео седна на сянка, а тя клекна над една щайга и яде, яде, яде, яде, като че бе листна въшка или копринена буба, с огромното си гърло щеше да изгълта цялата черешова градина с корените, камъните, листата и облака над тях. Дъвка повече от час. Устата й страшно посиня от черешовия сок, ръцете и станаха алени до лактите. По едно време скочи чевръсто, като че току що се бе зърнала дървото, сякаш не бе набрала толкоз щайги и не се бе натъпкала като тения с един тон череши. Изведнъж, без никаква връзка с брането на череши, Тео помисли – вярно, докато онзи дългият, мургав като изсъхнала тиня се мотаеше наоколо, Мария не тършуваше за храна. Чаша кафе в ръката – толкова.
Платете ми – каза тя.
Той й даде петнайсет лева и заяви:
- Ти изгълта много плод.
Уговорката ни беше двайсет на ден и ям колкото ми се ще.
- Щеше ти се прекалено много – изтъкна той. – Ела утре пак.
На другия ден когато Тео пристигна в градината, я завари на друга череша – вчерашната бе така обрана, че не се виждаше зърно плод. Устата й вече беше синя, ръцете - червени до лактите. Колко ли бе излапала? На земята не се виждаше нито една пълна щайга.
- Колко кила мушна? – попита я той.
Мария не отговори. Вечерта се повтори същата работа – черешата обрана до зърно, щайгите подредени чисто и прилежно на земята, а тя, потънала като гъсеница във върха на друга череша – яде, преглъща, тихо, мълчаливо, упорито, замислена, като че пресмята нещо от ядрената физика.
Плати й десет лева. На другия ден завари Мария на най-високото дърво, слънцето току що се бе дотътрило на небето – едно тире, след което следва точката на черния летен ден. Кога се бе покатерила, с факла ли си беше светила или бе спала горе, но устата й беше морава, ръцете - и те сини до лактите, а костилките, които бе плюла по земята, лъщяха като бисери. Беше мършава – ножче, забито до дръжката в клона. Вечерта отново чакаха чисто и прилежно подредените щайги, и отново тя не го погледна. Тео стоеше прав под черешата, старата рокля се отпусна до щайгите и започна. Яде, яде, яде, като че имаше намерение да изяде нощта заедно с шосето, дупките по него, старите ръждясали таратайки, посивелите селски къщи, магаретата, привързани към метални колчета насред къра. Накрая, когато слезе, й даде пет лева. Мария отново не каза нито дума, не си отвори устата да спори, обърна му змийчето на гърба си и тръгна - светулка в топлата вечер, или може би бръснарско ножче, проходило кой знае защо към него. Беше го срязало някъде, но той не знаеше къде. Припомни си как преди месец, може би два, очите й ровеха, блъскаха, накрая притихваха, кротки пред лицето на онзи противен тип.
- Каня те на вечеря – избъбри той. Въобще не бе мислил да й отправя подобна покана.
- Утре – отвърна тя.
Гласът й, пълен с камъни, го удари по челото.
Всички череши бяха узрели – разплати се с жените от съседните села и за два дни не остана нищо за бране. За счупен клон гонеше работничката и не й даваше стотинка, та градината бе по-здрава, по-красива от всякога.
Облаците косове се изселиха вдън гора.
Вечерта, след края на смяната в библиотеката, Мария дойде – в грамадната рокля от неговия магазин, със същите обувки, които със сигурност я стягаха, потънала в прах. Тео имаше чувството, че насреща му настъпва вонящият склад с чувалите развлечени дрехи. Не си бе дала труда да сложи грим, нямаше лак на ноктите, нито пък се впечатляваше от присъствието му – Тео не беше дори купчинка тор, нищо не беше.
- Вие ли ще платите вечерята?- попита Мария.
- Аз.
- Независимо от това, което изям?
- Независимо.
Дойде сервитьорката, едно хубаво момиче, с което бе прекарал няколко с нищо незапомнящи се нощи.
- Пъстърва с орехи – започна бръснарското ножче, което имаше единствено уста. – Айран. Салата домати, печени чушки, една пилешка пържола, една свинска пържола, риба, едно ръжено печено хлебче, едно печено пшеничено хлебче, салата „Снежанка“, а за десерт кисело мляко с мед и орехи. Още един айран.
Тео слушаше, гледаше, накрая разтърка уши – просто изведнъж го бяха засърбели.
Тя започна да яде, много бавно - салатата с доматите, пържолата, ръженото хлебче, пшениченото хлебче, малко риба с орехи, айран, пилешката пържола. Не го поглеждаше, не поглеждаше и сервитьорката – двете с нищо незапомнящи се нощи - която се взираше в нея с ужас в очите, но Мария продължаваше: вземаше си от млякото с мед и орехи, след това отново пържола и когато едната чиния се опразнеше, тя я отблъскваше настрана, не го гледаше нито му приказваше, той просто беше кост от пъстървата с орехи, която тя бе изплюла. Хранеше се красиво – ръцете й летяха като игла, с каквато някоя кротка жена бродира привечер. След пръстите й въздухът се превръщаше гоблен, пълен с пламъци.
Когато и последната чиния се оказа празна, тя изтри внимателно пръстите си със салфетката и без да се обръща към него, изрече съвсем ясно:
- Какво ще искате сега от мене?
- Знаеш какво.
Тя не отговори, изправи се и той нямаше представа какво ще направи тя – дали ще му обърне змийчето, сгърчило се в огромната рокля, или .. той въобще не знаеше какво или. Не трябваше и да знае. Тя тръгна направо към къщата му – всички ахкаха и охкаха пред голямата бяла птица - замъка на Тео Рамов, кацнал на хълма, заобиколен с лозе и гъсти, още зелени гроздове, прекрасен асфалтов път с мраморни пейки от двете страни. Тя не го попита нищо, тръгна до него, без да му обръща внимание и това бе странно. Тео беше прекарвал многобройни незапомнящи се с нищо нощи с девойчета от селата, от града и момичета, чиято националност на си даваше труд да запомни, но никоя не мълчеше като тази. Той бе уволнил мургавия мълчалив тип. Досадникът се стопи някъде, изсъхна като кална локва. Времето го изтри от тротоара. Може би точно в този ден Мария си бе купила зелената торба за 25стотинки от прочутия магазин на Тео.
Тя съблече огромната си рокля петдесета употреба, без да се интересува кой е наоколо, като че се намираше в сбутаната си стая или бе сама пред калния вир в реката. След като приключиха, стана веднага. Без да се суети, без излишно бавене, нахлузи като клуп на бесилка огромните ръкави и си тръгна. Нощта беше наистина паметна. Нощта – този отрязък памет на бръснарското ножче, разрязало го на две; ръцете й, тънки, съшили примка с всяко потрепване. Полунощ и огромната рокля го замаяха. На другия ден той отиде в библиотеката – Мария беше там, зелената торба с киселец и цяла щайга, пълна с малини, наредени като часовои пред нея, тя - забила нос в някаква книга. Когато вдигна поглед и го видя, каза:
- Какво ще желаете?
Нито мракът в черните й очи, нито ъгълчето на устните казваше, че го е виждала някога, че е имала огромна рокля, която бе свлякла заедно с изцапаната от ягодов сок кожа пред него. Че ръцете й с невидим шев бяха съшили нещо под ребрата му, от което Тео не можеше да се измъкне.
- Каня те на вечеря довечера.
Този път тя поръча пъстърва с орехи, капама, салата „Снежанка“, салата с варени картофи, супа от коприва и печени чушки, сладолед, торта Гараш, пълнени люти пиперки с кайма. Този вечер въобще не го изчака да я води до стаята си, роклята й – същата кройка, грамадна, увиснала около тънкото въже на тялото й, само че този път кафява – в магазина му имаше три цвята от тези отпадъци и изглежда никой освен нея не ги бе купувал – падна на пода. Тя се наведе, внимателно я хвана, сгъна я. Дори не бе сложила гащи. Остана пред него с кожа на змия или риба, червей или къртица, а нощта бе толкова паметна, че той не знаеше дали е нощ, или е ден, дали е неделя, или четвъртък, дали е януари, или юли. И както не знаеше дали е януари, или юли, тя стана, навлече дрехата си спокойно, без да го поглежда и си тръгна.
Той не можа да си изпие кафето на сутринта. Не изяде закуската. Изтича до библиотеката, но библиотеката беше затворена. Отиде до малката къща, където знаеше, че живее Мария, но не я намери там. Видя я - зелената торба, заметната през рамото й, всеизвестната гигантска рокля, разплискала се като океан около нея.
- Каня те на вечеря – каза.
Както бе съвсем обичайно, тя нищо не каза.
Тео си тръгна заднишком, вперил очи в мършавата й фигура, в ръцете, които превръщаха въздуха в конци и игли, в краката й – вече изгорили стъпките в прекалено тесните, изтъркани обувки от неговия магазин. Беше брала някъде боровинки и устата й беше лилава, а ръцете червени - може би от ягоди? - почти до лактите.
Тео седеше в ресторанта и момичето с двете нищо незабележителни нощи се държа мило с него. Той час по час гледаше часовника, вечерта започна да се сгъстява, накрая клекна като старец, една гореща, непоносима вечер. Той излезе от ресторанта, а момичето с двете незабележителни нощи го попита къде отива. Желае ли тя да го придружи? Той, разбира се, не отговори.
Мария не дойде.
На сутринта я нямаше в библиотеката. Нямаше я в малката къща. Зелената й торба, някога пълна с коприва и киселец, лежеше прилежно и чисто сгъната на прага.
Тео почувства глад. Стомахът му се сгърчи. Изяде два сандвича, изпи две кофички кисело мляко. Гладът не угасна. Започна да го блъска. Ръцете му искаха да ядат. Да поглъщат. Мария я нямаше. Беше пресъхнала някъде. Ноктите го боляха от глад. Изтича в склада. Ето ги щайгите с ягоди. Наведе се. Започна да гълта. Не усещаше вкус. Мария. След час, може би два, случайно вдигна поглед към малкото, зацапано огледало, заковано с пирон в стената.
Ръцете му бяха лилаво- червени до лактите, оплескани с ягодови семчици. Носът, устните,брадичката бяха гипсирани под алено-ливава коричка от засъхнал ягодов сок.
Мария.

КОМЕНТАРИ

РЕКЛАМА

Класическа музика за работа

ВРЕМЕТО

времето в София София

-3°

+6°

времето в София

лек полъх

времето в Бургас Бургас

-4°

+6°

времето в Бургас

лек полъх

времето в Варна Варна

-3°

+5°

времето в Варна

лек полъх

времето в Пловдив Пловдив

-5°

+7°

времето в Пловдив

лек полъх

времето в Ст. Загора Ст. Загора

-6°

+5°

времето в Ст. Загора

лек полъх

времето в Русе Русе

-5°

+5°

времето в Русе

лек полъх

FrogBook

РЕКЛАМА

БЛОГОВЕ

Bulgariaanalytica Bulgariaanalytica BulariaAnalytica.org е аналитичен проект на Центъра за Балкански и Черноморски Изследвания (ЦБЧИ) който цели да предоставя на своите читатели аналитична информация за България и региона и в областа на геополитиката, националната сигурност Илиян Василев Илиян Василев Автор е на множество статии и анализи по международни отношения, икономика, финанси, енергетика и енергийна сигурност. Иван Стамболов Иван Стамболов Аз съм наблюдател-аматьор. Не ви предлагам решения или изводи, а само показвам един възможен начин на мислене, който може би ще ви помогне да си ги направите сами. Мирослав Иванов Мирослав Иванов Казвам се Мирослав Иванов и се занимавам с финансова журналистика вече 10 години. Във всичките си текстове съм се стремял към две неща – качество и честност. Вярвам, че именно те карат читателите ти да те четат. Кулинарно  в кухнята с Йоана Кулинарно в кухнята с Йоана Сигурно вече си мислиш, че всичко, което правя е да стоя до печката, да разбърквам тенджери и тигани, да топя с пръст в тях и да присвивам очи, но, вярвай ми, не е така :) Мога хиляди неща! Литературата Днес Литературата Днес Мина доста време, в което бях решен да компилирам една кратка книга със съвети за писане, давани от големите майстори на словото, както и от критици и преподаватели по творческо писане. Бранимир Николов Бранимир Николов БГ Автоблог - Интересно за автомобилите Иво Инджев Иво Инджев Независим обзор на българското политическо пространство

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах