Парамов: Преходът като надежда, преходът като лъжа, преходът като наглост

3

|

6867

|31.03.2017
Парамов: Преходът като надежда, преходът като лъжа, преходът като наглост
Кольо Парамов

„Всичко, което казвам е единствено мое мнение. Читателят може да се съгласи с него. Ако има търпение да прочете всичко до край, той ще види, че има само едно нещо, в което съм убеден. А то е, че в твърде малко неща човек може да бъде сигурен.“ Съмърсет Моам „Равносметката“


„На безумци власт не давам“- така заявява министър-председателят Андрей Ляпчев през м. Юни 1931 г. на предизборно събрание в София, театър „Роял“. Уважаемият правителствен лидер има предвид не комунистите, а съперниците от опозиционния буржоазен блок. Не минава и седмица и „безумците“ печелят изборите и взимат властта. Какви шеги ни поднася на политиците конкурентната борба и случайността- тази загадка на голямата История. Старият премиер получава жлъчна криза, ляга на легло и не след дълго умира.

 

Политиката взима жертви не само заради неумението за ясната и последователна прогноза, но и заради неумението понякога да се направи цялостна оценка на времето. Преходът в България- 1989-2017 г., е именно такъв случай. Не можем да направим точна и обемна оценка, ако не детайлизираме фактите подробно и всеобхватно. Затова се спрях на това заглавие- „Въпроси на Прехода“. Смятам, че всички въпроси, които се отнасят до Прехода са нашия живот, нашата сила и нашето бъдеще. Но не видим ли основните противоречия в миналото не можем да изградим стратегията за утре. А нали утре започва от вчера?

 

Навремето- 1973-1991 г., имах един голям началник- полк. Лазар Лазаров. Този човек беше заместник командващ на Гранични войски и се отличаваше с педантичните си изисквания към даването на оценки. В средата на м. април 1989 г. бях написал обемен, 18-страничен материал в единствен екземпляр, засягащ ситуацията в гр. Джебел, с. Бенковски и гр. Злагоград. Той бе на основата на три предходни анализа от средата на м. Март 1989 г. В материала си до началството дадох някои оценки, препоръки и нестандартни мисловни заключения, които за времето си звучаха обсурдно- да се затвори затворът на о-в Белене, да се отвори веднага границата с Р. Турция, да се натоварят на 3-4 самолета най-агресивните от затворниците в Белене без да се поема какъвто ида е риск от вторично насилие. Шапкарите по места нямаха ни помен, ни мисъл затова какъв пожар можеше да избухне. Началството Лазаров гледаше анализа, четеше, гледаше в мен и така цели два дни. Накрая следобяда на 17 април 1989 г. след много умуване извади материала от касата, постави го в специална папка и каза: „Два пъти съм те прекъсвал и все лошо завърши, този път поемаме риска заедно. Отивате в ЦК на БКП, във военния отдел и връчваш анализа си лично, като автор.

 

Виж там, ген. Щилянов или кой от другите големи ще го придвижи нагоре. Но тъй като ти си го писал, трябва да им дообясняваш сигурно, изрядно и допълнително всичко каквото си имал предвид“. Отидох до ЦК, предадох анализа, приеха го с определено унижение към мен, но след 30 дни всички се обърнаха на 180 градуса. Когато докладвах материала и приложенията и сравненията към него, имах чувството, че съм пред ген. Вазов, а срещу мене е полето на р. Дойран. Удивителна тежест, смрад и непонятие. Тези хора в ЦК не знаеха какво става по границите на България. Те нямаха и помен от тежката и деструктивна петгодишна манипулация за достойнството на един народ. Аз изглеждах като абстрактен мечтател наумил си да променя стила, подхода и стереотипите на Живковите първи секретари.

 

Те живееха в своята изкривена самобитност на някакъв утопичен класово-партиен подходо и чакаха да ги обичат. Накрая обаче усетиха, че обръчът се стяга около гърлото им и се мятаха на всички посоки без да долавят пулса на времето. Накрая се отърваха, т.е. отървахме ги ние. Ако ситуацията беше ескалирала, след 25-28 май 1989 г. първите глави щяха да бъдат техните, както стана в Словения, Хърватска, Босна и Херцеговина.

На 7 април 2014 г., по обяд, чакам за предварително определена среща в Гранд-хотел „София“. Когато гостът дойде, самият ексминистър-председател на Р. Турция- Месут Йълмаз, си дадох сметка за какво става дума. Бяха минали 25 години, цял четвърт век. Нова България бе прекрачила на чисто промяната. Нямаше убийства, нямаше изстъпления, нямаше Босненски сценарий. Имаше голяма човещина.

 

Тогава, през пролетта на 1989 г., България беше приела предложението на действащия турски външен министър- същия Месут Йълмаз, за среща на високо равнище в Кувейт. Началото на м. май 1989 г. отношението към затворниците в Белене се промени. Няколкото самолета заминаха към Европа и Турция. Проведе се и предложената среща на най-високо дипломатическо равнище. Петър Младенов започна да противоречи на Тодор Живков. На среща в Москва Андрей Луканов отбелязва, че това е началото на края на една безотговорна утопия. Най-несъгласен с политиката на т.нар. малък компромис, предложен от начало от Йълмаз, е Димитър Станишев, тогава секретар на ЦК и завеждащ отдел „Международни връзки“.

На срещата ми и разговора с Йълмаз 25 години след Майските събития разбрах най-важното, че нищо в света вече не може да се скрие. Че никой, който е направил и най-малкото добро няма да се забрави, защото запазването на живота е най-ценното, най-скъпото достижение за човека. Утре, когато изселниците започнат да се връщат обратно в България, те ще помнят още онова благоразположение и проявената човечност, независимо, че някои злоупотребяват с нея.

 

Отчитайки прехода, не можем да пропуснем инициаторите на закона за досиетата- Румен Петков и Татяна Дончева. Те и днес продължават да се гаврят с нас, бившите служители на спецслужбите и българското разузнаване. Още в началото на м. септември 2007 г. в докладна-питане до шефа на Комисията по досиетата предложих да се инициира допълнение към закона. Исках, така както ни обявиха за врагове на държавата като служители на ДС и военното разузнаване, в преходните и заключителни разпоредби да се предвиди правото ни свободна да кажем каквото знаем. Иначе няма да бъде честно, най-малкото заради самия Преход като оценка. Преходът остана ненапълно разкрит и много въпроси останаха открити. Щом искаме да знаек какво е било през тоталитарния период, то през Прехода всичко следва да бъде известно.

 

Иначе, Петков и Дончева могат да играят различни театри- да се карат и сдобряват, но бившите „ченгета“ оставаме със затворени усти. Не можем да кажем нищо. Не можем да споделим нищо като фактология, връзки и зависимости, защото Законът не ни позволява. Това е дискриминация, а не демокрация.

На 15 октомври 1992 г. положих клетва в Народното събрание като депутат от БСП. Влязох на мястото на д-р Кумчев, при когото се бяха явили някакви семейни проблеми. Отвътре БСП бучеше и нямаше никаква стратегия за Прехода. В ход беше първият етап на натрупване на капитала и червените кандидат-капиталисти бяха стартирали. Особено парите от външно-търговските дружества, които впоследствие изядоха и моята глава. Веднага след Нова година 1993 г., когато комбинацията на Иван Костов сработи и правителството на Филип Димитров падна, червените барони насочиха Прехода в друга посока. Те бяха осъзнали,че Жан бе един подходящ политически илюзионист, който би им разрешил всичко за натрупването и опазването на голямото им богатство. Съвсем умишлено го тласкаха натам.

 

В средата на м. януари Йордан Орманков бе договорил една среща в Рим. В края на м. февруари (25-27.02.1993 г.) трябваше да се срещна с Угур Мумджу. Известният турски разследващ журналист щеше да пътува до Виена и бе предвидил отклонението си до италианската столица. А аз щях да използвам присъствието ми на конгреса на Трансрадикалната партия с предвидени по-рано срещи с Марко Панела и Ема Бонино. Ние с Орманков подозирахме Мумджу в двойна комбинация, такава в каквато беше и самият Агджа, когато му помагахме през 1980/81 г. Още виждам смръщения и предизвикателен поглед на Иван Стаматов, а да не говорим за стила и финеса на брат му- Стамат Стаматов.

 

Такива хора като Стамат и Марин Филчев българското село ражда един път на сто години. Даже Йовков би се затруднил да ги опише, камо ли аз. Колкото и да не бяхме съгласни с Угур Мумджу, в негови отделни разследвания имаше желязна логика. Тази логика бе обвръзката на нашето място, още повече че в България хората за тази „опера“ бяха само 5-6 човека. Но нещеш ли, още на 24 януари 1993 г. сутринта в Анкара, сядайки зад кормилото на своето Рено 12, въпросният Угур Мумджу бе взивен показно. Срещата пропадна, но затова пък Преходът стана още по-интересен.

Всъщност това щеше да бъде втората ми среща с него. Първата бе още през м. юни 1991 г. тогава се разминахме с време от девет часа, но той бе уникално точен. Не знам защо, но още в първия момент останах с особеното впечатление, че Угур признава, уважава и е предразположен към България. Макар че знаеше толкова много за скрития транзит на оръжие, за мафията, за всичко, което се препроектираше от хората на полк. Алпаслан Тюркеш, той бе шокиран от възможностите на службите ни. Угур Мумджу бе класика в жанра. Ние не можехме да пропуснем да не сверим часовника си по някои имена, алъшвериши и други търговско-банкови операции.

 

Той знаеше за основата на Прехода повече от нас. Познаваше в детайли играчите на черния оръжеен пазар, кюрдското съпротивително движение, връзките и зависимостите по най-високите етажи в турската политика. Години по-късно в Турция в негова чест бе направен и филм "Долината на вълците". Този човек излъчваше неземна енергия със силния образ на природа и интелект. И днес помня добре думите му: „Парамоглу, никога не забравяй предупреждението на еврейския търговец към аскера на гарата в Ксанти. Когато идва „Влакът на свободата“ и той съвсем незаслужено получава силен удар с приклад в гърба, се провиква: А бе, войнико, не може тази толкова чакана свобода да започне от моя кръст.“

Подобен приклад в кръста ни стовариха впоследствие някакви партийни наглеци, за които държавата винаги е била и е само трапеза. Жалко!!

Държавата обаче изискваше своите държавници. Пъровото полугодие на 1994 г. бе твърде интересно и много впечатлително откъм реализация на водещи политики. Трябваше да приключим споразумението с частните банки-кредиторки от Лондонския клуб, икономисвайки на България около 5 млрд. долара. Трябваше да сключим новото споразумение с МВФ. През м. февруари координаторът на банките-кредиторки Петер Тилс се срещна с президента д-р Жельо Желев. Тогава СДС се държаха твърде обидени, особено заради „Боянските ливади“ от м. август 1992 г. Те приемаха правителството на Беров като пропрезидентско и бяха много трудни на преговори и компромиси. Иначе президентът Желев бе много интересна и комплексна личност.

 

За мнозина той беше невзрачен на пръв поглед човек, но в действителност беше държавен глава, който имаше силата и превеса да бъде истински обединител. Не че не го признаваха, а го гледаха в очите, когато някой трябваше да получи заветния пост. Това беше много странно състояние на началото на българския Преход. Все едно бяхме в годините век и половина назад и практиката на император Николай І в Русия.

Президентът Желев играеше на тънката струна на националното достойнство, но твърде цялостно и в комплект отчиташе всичики влияещи фактори за бъдещето на страната. Веднаж, през м. март 1994 г., спорихме много за бъдещето на българските финанси, за хитростта на Тодор Живков и за цялата реалност тогава. Макар че разговорът бе тежък като оценка за истината по изминалите комунистически години, Желев бе точен реалист. Изпитах истинско удоволствие и усетих, че имаме за глава на държавата човек, който е наред със себе си. Той бе ясен като изказ и категоричен като убеждение, когато усещаше правилността на хода му. Като нравствен човек президентът Желев никога не допусна дори за миг вреда за България. Това още повече пролича след като не бе вече на държавното кормило. Неговата скромност и почитаемо уважение към всички бе другата нотка на новия тип български държавник.

 

Два месеца по-късно през м. май 1994 г., когато разбрах, че готвят посещение на Желев в Анкара, помолих Боян Славенков за разговор. Подсказах му, че сега- по повод на предстоящата стогодишнина от убийството на Стефан Стамболов и готвеният за издигане негов паметник в градинката пред „Кристал“, е най-подходящо да се отдаде почит към големия ни държавник. В началото Славенков прие моето предложение със съмнение, но после направи много за реализацията му. Ние искахме Желев да бъде удостоен с внимание не само вътре в двореца „Чанкая“, но и извън „Високата порта“. Навремето преди 100 години единственият българин уважен с тази почит е бил Стамболов. Великият везир излиза пред Високата порта и посреща българския премиер. Това нехарактерно и рядко явление за османската практика бе повторено след един век в знак на уважение към президента Желев.

 

Тогава, колкото и да не вярваха дипломатите, че това е възможно, с голямата помощ на Фарук Еркоч то се осъществи. Г-н Еркоч бе председател на турско-българския икономически съвет и държеше много на този жест. Официалното посещение в Анкара бе приключило и президентът Демирел бе изпратил българския си колега още в четвъртък вечерта за Истанбул. На другия ден- петък по обяд, Жельо Желев и съпругата му Мария Желева бяха посетени в хотела им лично от турският министър-председател Тансу Чилер. Този жест на добра воля даде старта на другата политика към нашата страна от турските ни съседи. Това признание към президента Желев не бе малко. То бе знак за един полезен и последователен дипломатически успех за България в сложните за общуване години и то само 60 месеца след Майските събития от 1989 г.

След няколко години на един дълъг обяд, дадено от Иван Евлогиев, припомних на президента за големия му успех в Турция. Той толкова се впечатли, че изнесе цяла и подробна лекция за необходимостта от паметника на Стамболов в градинката пред „Кристал“. Наистина, наред с другите дела за нова България, президентът Желев показа и утвърди новия порядък и стимул във външните ни отношения.

След фойерверките на Жан и Гечев, след огромните шмекерии и кражби на червените барони на седмата година от старта България се обезличи финансово. Николай Добрев рискува, но осъзна голямото начало след двата разговора с Луканов от м. май 1996 г. това не му даде възможност да бъде излъган.

 

Преди юнското си заминаване за Атина, непосредствено след фалита на 13-те банки (18-22.05.1996 г.) Луканов ми сподели, че Добрев е коренно промененият политик. Дали това бе от страх или осъзнаване на истината на подлия и грозен начален Преход, Добрев го доказа по-късно. В крайна сметка през зимата на 1997 г. той не допусна проливането на кръв. В това именно се състои неговият изполински принос за Прехода- разминахме се без убийства, само с елементарни, простовати интриги, кражби и пиянски запои.

Дойде времето на др. Първанов и на неговите и до днес най-верни помощници- Румен Петков и Татяна Дончева. Вместо да влязат в историята и да изучат в детайл своенравното поведение и антилогичните действия на Димитър Станишев, те отидоха другаде. Лансираха сина му Сергей за генерален секретар на новия соц-капитализъм у нас, а после и на соц-Европа. Вместо да видят чрез историята, заради Прехода в родината, мястото на Димитър Станишев чрез силата на Карлос Чакала и палестинските терористи, те видяха другото. Те- Петков-Дончева, видяха огромната фаталност в българските шпиони, които постоянно ги засичаха я в някой изискан ресторант в неизискано състояние, я в централата на Мултигруп като респект за бизнеса и личния им успех.

 

Надявам се скоро да излязат по-подробни факти за Прехода в България. Няма начин по-младите от нас да не опишат по-надлежно събирателния образ на новите строители на нова България. В тази книга съвсем скромно съм събрал и подредил всичко онова, което последователно съм споделял в печата и електронните медии от 2007 до 2011 г. За едни това би било загубено време и излишни ресурси. За други- това е една авторова последователност, която не е била зависима от никого. Известно е, че в последните 20 години (1997-2017 г.) съм бил свободен, категоричен, ясен и точен като пишещ и говорещ. С изключение на 5 дни, когато съм имал ангажимент към Министерския съвет, не мога да се оплача от липса на самостоятелност. Непредубеденият читател може да регистрира с лекота моята независимост в следващите страници на „Въпроси на прехода“. Преходът е бил такъв, какъвто съм го видял като действителност, възприемал като истина, проверявал до всеки детайл. Днес истината за Прехода на живо е истината за голямата бедност в България. Това ще се превръща все по-устойчиво във фундаменталния проблем на страната ни. Дано по-младите от нас осъзнаят по-бързо, по-енергично, че гнилият ни преход ни осигури много неистови проблеми и огромно, скрито негодувание на 90% от българите в нова капиталистическа България.

 

Дано скоро гражданите се организират да променят из основи това фалшиво статукво в името на нова България по отношение на цялата държава, а не към шепата богаташи, ояли се в грубата и несъвършена ситуация на т.нар. ПРЕХОД!!

 

 

КОМЕНТАРИ

 

РЕКЛАМА

ВРЕМЕТО

времето в София София

+5°

+18°

времето в София

лек полъх

времето в Бургас Бургас

+4°

+17°

времето в Бургас

лек полъх

времето в Варна Варна

+3°

+12°

времето в Варна

лек полъх

времето в Пловдив Пловдив

+8°

+22°

времето в Пловдив

лек полъх

времето в Ст. Загора Ст. Загора

+3°

+9°

времето в Ст. Загора

лек полъх

времето в Русе Русе

+2°

+19°

времето в Русе

лек полъх

FrogBook

РЕКЛАМА

БЛОГОВЕ

Bulgariaanalytica Bulgariaanalytica BulariaAnalytica.org е аналитичен проект на Центъра за Балкански и Черноморски Изследвания (ЦБЧИ) който цели да предоставя на своите читатели аналитична информация за България и региона и в областа на геополитиката, националната сигурност Илиян Василев Илиян Василев Автор е на множество статии и анализи по международни отношения, икономика, финанси, енергетика и енергийна сигурност. Иван Стамболов Иван Стамболов Аз съм наблюдател-аматьор. Не ви предлагам решения или изводи, а само показвам един възможен начин на мислене, който може би ще ви помогне да си ги направите сами. Мирослав Иванов Мирослав Иванов Казвам се Мирослав Иванов и се занимавам с финансова журналистика вече 10 години. Във всичките си текстове съм се стремял към две неща – качество и честност. Вярвам, че именно те карат читателите ти да те четат. Кулинарно  в кухнята с Йоана Кулинарно в кухнята с Йоана Сигурно вече си мислиш, че всичко, което правя е да стоя до печката, да разбърквам тенджери и тигани, да топя с пръст в тях и да присвивам очи, но, вярвай ми, не е така :) Мога хиляди неща! Литературата Днес Литературата Днес Мина доста време, в което бях решен да компилирам една кратка книга със съвети за писане, давани от големите майстори на словото, както и от критици и преподаватели по творческо писане. Бранимир Николов Бранимир Николов БГ Автоблог - Интересно за автомобилите Иво Инджев Иво Инджев Независим обзор на българското политическо пространство

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах