Строй се, преброй се в МВР! Ветеран от Афганистан стана зам.-министър

В периода февруари – август 2002 г. е бил старши национален представител и командир на първия български контингент в състава на ISAF в Кабул – Афганистан.

Заемал е длъжността заместник-началник на отдел прилагане на Конвенцията за забрана на химическото оръжие в Генералния щаб на Българската армия от 2000 до 2006 г.

Ето как е "напудрен" новият зам.-министър в "Трибуна Арсенал":

"Той е български офицер.
Доскоро с ангажименти към Генералния щаб на Армията. Отскоро в „Арсенал“. Първи заместник-директор на Завод 4. Инженер-химик, доктор на науките. Милко Бернер. С биография на ръководител на мисии в критични точки на света. И работа години наред в Холандия, с международен пост за организация, която следи спазването на Конвенцията за химическото оръжие.
Специалист от висш порядък. Не го афишира обаче.
Професионално. Аристократично. Благородното излъчване иде не само от побелелите кичури на инж. д-р Бернер, видял много в живота си, оприличен от самия него на пъстър калейдоскоп. Аристократизмът у този българин с чужбинска фамилия блика отвътре. Както е при всички офицери, за които достойнството е смисъл. То е благородство, предадено и през кръвта - дядо му е руски белогвардейски офицер-артилерист с диплома от Петербургската военна Академия. Но внукът Милко Бернер е бил и си остава единствено български офицер. Признава, че е патриот. Но не от шумните, каквито се нароиха напоследък и които „залагат кьорфишеци и ерозират държавата“, вместо да работят за единството на нацията.

За офицер Милко Бернер патриотизмът е лично, съкровено чувство. То не се показва, а се доказва. То следва да се възпитава у младото поколение, колкото и клиширано да звучи правилото, че без патриотично възпитание държавата загива. Клиширано, но е истина, казва новият първи зам.-директор на арсеналския завод в Мъглиж.
Мъглиж. След Хага...

Обяснението на инж. Бернер е просто: “Ние сме във възраст, в която е неприлично да не се работи“.
След записи в биографията си като Афганистан, Сирия, Конго, Нидерландия..., записът Мъглиж изглежда наистина странно. В действителност обаче е съвсем логичен за инженер - доктор на науките в областта на пиротехниката. „Арсенал“ за инж.Бернер е нещо като преход от теорията към практиката. Както сам се шегува, при сблъсъка с практиката истината винаги иде с пълна сила: “Практиката е една вечно зелена нива!“ Признава, че в Завод 4 има още много какво да учи, но се чувства поблазнен да си мисли, че се вписва в екипа от специалисти, които от години, през целия си трудов път, са работили само тук. Доктор Бернер признава, че е респектиран - знаел за възхода на фирмата в последните години, но не е очаквал, че силата на този възход е толкова голяма. Пред очите му се случва възвръщането на позицията на казанлъшката оръжейница на сериозно, структуроопределящо предприятие, както това беше през 80-те години на 20-ти век. Това, което намира в Завод 4, го впечатлява силно. „Когато напуснах България, за да работя в чужбина, „Арсенал“ бе в твърде деликатна ситуация, а сега има изключителен възход и изключителна програма, радва се да забележи новият зам.-директор на Завод 4 с опитния поглед на човек, свикнал да вижда нещата от високото на международната ситуация. В калейдоскопа на живота му да се докосва до случващото се в „Арсенал“ не се е случвало, освен при малкото изключение – НИТИ, по повод подготовката на дисертацията му във Военния университет. Идването тук от половин година насам обаче си е някакво завръщане. Милко Бернер е казанлъчанин. Дядото – белогвардеец, също поработил навремето в Държавната военна фабрика „Арсенал“. Завръщането в Казанлък е интересно изживяване за Бернер, напуснал града през 1983-та. Сега възвръща приятелства тук, открива по нов начин Казанлък, но остава усещането, че това е необичайно място, където поради сложните производства в предприятията се намират интересни и интелигентни хора. Тия интелигентни хора имат нужда и от други неща обаче, разсъждава си възвръщенецът. И пита за Театъра...
Двамата близнаци и големият им брат

Семейство Бернер има трима синове. Близнаците Андрей и Владимир, възпитаници на британско училище в Холандия и британски университети след това, се оказват момчета с родова стръв към военното дело. Въпреки следването си по реклама и мениджмънт – за Андрей, и международни отношения – за Владимир, и двамата гледат към кариера в армията. Като начало, искат да минат кратките курсове по военно дело у нас. Това леко изненадва баща им, но не съвсем. Все пак, неговият личен път е точно този. Да не говорим за прадядото, комендант на влак от армията на епичния водач на „белите“ – ген. Врангел. Момчетата, които са по на 20 години, обичат да се връщат в България, макар да се усещат граждани на света. Интересно, но говорим с баща им вечерта на рождения им ден..., прибрали са се в София, инж. Бернер бърза за празника по скайп...

Големият Константин, който носи името на казанлъшкия си дядо, е на 25. Вече специализира в Милано - най-доброто място за професията, която е избрал – продуктов дизайнер. Увлечението, което му става професия, вероятно е наследил от майка си – конструктор на облекло. Габриела, по рождение търновка, противно на очакванията, намерила Милко не като курсант във Военното училище в родния и град, а по-късно – в Ямбол, където е първото му назначение. „Толкова съм обикалял България, че вече не знам от къде съм“, усмихва се офицерът, чиито професионални обиколки по-късно в живота му пресекли не една европейска, азиатска, африканска и прочие държавни граници. Очевидно, космополитът у Милко Бернер живее в природата на родата му от край време – предците на дядо му, петербургският офицер, били шведи... Дошли в Русия като инструктори по железниците. Самият му дядо също пообикалял, преди да се установи в Казанлък. Година в Галиполи, после – Варна, накрая – в Казанлък.

За човек, свързан с армията, обиколките са естествена част от нещата. Колкото до самата армия, сегашният първи зам. на Завод 4 в Мъглиж признава, че случващото се с нея не спира да го вълнува. Защото – „бивш офицер няма!“. Твърди, че с армията следва да се внимава, тя не търпи случайни хора, по правило е консервативна система. Посегнеш ли остро, рушиш стожера на държавността – навсякъде по света продължава да е така. Като професонален офицер, той се изумява, че българите напоследък толкова мразят армията си... Толкова, че постоянно я обиждат, изсипват злоба по нея и на практика – варварски я осакатяват... Това му напомня някакво автоимунно заболяване, чиято причина, той признава, че не може да разбере. Така се подрива самата държава, недоумява офицер Бернер. И се чуди:

Какъв е този негативизъм?....

Ако по-малко мразим, по-малко се вайкаме и тюхкаме, нещата у нас щяха да вървят по-добре, е категоричното му мнение. Може да му се вярва, защото свят е видял много. С опита на живеенето си в чужбина Милко Бернер е убеден реалист. „Ние сме европейска държава и винаги сме били“, казва той. Не обича да драматизира по принцип. Професионален подход. Аристократичен. За аристократизма става дума някак естествено в края на разговора ни. Аристократизмът, казва той, е съчетание в едно на трите съществени неща: моженето, знанието и имането. Без нито едно от тях аристократизмът е невъзможен. Само трите заедно водят до благородното дело на Даването. Даването за другите, за обществото. Не може да дава нито онзи, който само може, нито този, който само знае. А няма какво да даде онзи, който просто – няма нищо.

Дори да не беше ставало дума за аристократизма, той се носи като усещане край инж. д-р Милко Бернер. Някак си, се подразбира. Той е очевидно знаещ и можещ човек. Човек, който дава. В новото си поприще от половин година и занапред тепърва ще дава от себе си, все повече - за едно от най-проспериращите производства на „Арсенал“ – специалното производство на Завод 4 в Мъглиж."

Диана Рамналиева