10-и ноември е срам за българите

Петър Бояджиев *

На 10 ноември тази година някои членове от т. нар. Клуб за подкрепа на гласността и преустройството се събраха да празнуват. Между тях – Желю Желев, Ивайло Трифонов, Димитър Луджев, Петко Симеонов, Велислава Дърева, Йордан Василев, Копринка Червенкова, Николай Василев. Не се споменават имената на Искра Панова, Чавдар Кюранов, Анжел Вагенщайн, Стефан Продев и някои други, твърде активни на времето. Не знам кои са сред живите, природата е неумолима пред всички ни. Но думата ми е, имат ли основание да празнуват? Отговорът е, безусловно “Да”. Те имат основание да празнуват, българите нямат основание да се гордеят с тази дата, а по-скоро да се срамуват от нея.
Много от горепосочените лица наистина имат основание за тържество, защото вече 20 години техните идеи триумфират. Те искаха гласност – имат я. Искаха преустройство – имат го. Държавната собственост се преустрои и разпредели на различните кланове, така че България е наистина преустроена, а и гласността е налице.

В България обаче проблемът е, че не дойде демокрацията, защото отсъства най-важният атрибут – правовата държава. Последните 20 години, както и предходните 45, страната се управлява от хора, а не от закони. България не е демократична, а е преустроена държава. Ето по какво тя се различава от другите бивши комунистически страни. Не е вярно, че съществуването на партии и избори са атрибути, които определят и гарантират една държава като демократична или не. Основният атрибут е правовата държава. Няма съмнение, че днес Европа и преобладаващото мнозинство от гражданите у нас са единни в констатацията си, че България е преустроена комунистическа държава, но не и демократична, защото не се управлява от закона, а от каприза на власт имащите. А гореспоменатите перестройчици и много други като тях, искаха точно това - получиха го. Затова на всяка годишнина от 10 ноември 1989 година те имат основание да празнуват, но да не вмъкват в тази заблуда и българския народ цяло.

Всеки, който обещава, че ще изведе България от синьо - червената мъгла, а забравя да упомене тази реалност, и не излиза с предложение за реформа, или своеобразна революция към постигане на правовата държава, лъже безогледно. Не можеш да строиш къща, ако нямаш терен, а правовата държава е теренът за демократичната държава.Сигурно много хора ще ми зададат по естествен път въпроса :
“Добре, дори и да не го осъзнаваме с такава точност, то понасяме на гърба си всеки ден последиците от това. Kакво трябва да направим за да излезем от този капан?”

Архивна снимка от затворническото досие на Бояджиев

Излизането от това блато днес е много по-трудно от преди 20 години. Тогава перестройчиците от синьо-червената мъгла успяха. Днес ще е по-трудно, но разбира се е възможно. Първо трябва реализъм и прагматизъм. Българите сами нямат достатъчен вътрешен ресурс, за да се противопоставят на злото. Харесва се или не, но това е реалността. Трябват ни съюзници. Ако се обърнем към историята си, ще видим, че важни национални проблеми са намирали решение, превръщайки се в европейски проблем. Далече съм от мисълта да се молим и хленчим. Това няма да даде резултат. Положението в страната сега заплашва и интересите на другите европейци. Тук не трябва да се бие самарът, а магарето, както казва народът. От собствен интерес европейците, вън от България не разбират от молби и хленчове. Това е дълга и сложна тема, но тук само я маркирам. Все пак за да се излезе от батака, трябва яснота как и защо се е влязло в тази тиня. Защо перестройчиците от синьо-червената мъгла успяха в своя замисъл?

Почти всички хора, чиито имена споменах в началото на текста познавам, а и те ме познават. Това не изключва факта, че ме мразят, но с тяхната любов, или с тяхната омраза, все ми е едно!

Решението България да остане във фазата на перестойката се взе още по време на Великото народно събрание и тогава не беше тайна за определен кръг хора. Те дори се опитаха да въвлекат в ниските си комбини известният френски конституционалист, сенаторът Робърт Бадинтер, когото бяха поканили за съвет, а всъщност със скритата мисъл искаха да използват името му. Да, ама замисълът им не стана! Той им разкри намеренията, каза им го очи в очите, и си тръгна и повече не пожела и да чуе за територията България. Същият, Робърт Бадинтер- сенатор през 2006 година заяви следното пред комисията в Сената: “България е белязана от не функционирането на съда и от корупцията. Аз мога да свидетелствам, че никой в Европа няма доверие в българското правосъдие.” След него друг сенатор, председател на комисията каза: “Аз отбелязвам, че някои комунисти са се трансформирали в бандитизма.”

Перестройчикът Желю Желев с дългия си перестроечен път от върл сталинист до заклет либерал, много добре знаеше този момент, но интересът на едно подставено лице е едно, а интересът на българите – съвсем друго нещо. Какво имам предвид използвайки понятието “подставено лице”?
Годината бе 1991, есента, предстояха първите преки избори за президент. Аз, отдалечил се години от българските нрави, въпреки огромното ми недоверие се опитвах с нещо да помагам. (Глупакът- наивник от Запад!) Късно една вечер стояхме с Желев в президентския му кабинета. Бяхме изпили поне три четвърти от бутилка уиски, (тогава още можех да пия, нямах повишена захар в кръвта). Говорех на Желев за изборите, за комуникацията и т. н. Опитвах се да обсъждам въпроса, как да се привлече час от лутащия се избирател и т.н.
По едно време Желев се умори и изтърси дословно : “Абе, Петьо, много сложни ми ги приказваш, аз много добре зная, че без БСП не мога да стана президент, но ще го направя по нашенски – под масата.” И Желю си мушна двете ръце под масата и явно започна да ги върти… Повече нямаше нужда да подразбирам, вече знаех и то от извора, както и за станалото с Тодор Живков бях научил от извора.
За мен, от този момент нататък, всичко беше ясно. Но ясно ли беше и на българите ? Бяха ли хората в състояние да възприемат и осъзнаят реалността в онзи момент? Едва сега, 20 години по-късно, Димитър Луджев прибави към понятието “мирен преход” и думичката “договорен”. И стана “мирният договорен преход към перестройката”.

И така българите се разминаха с демокрацията, но останаха в перестройката. Влязоха в блатото на взаимните безсмислени обвинения – този лош , онзи добър”, и забравиха, че само законът и гарантираното му прилагане може да ги направи свободни човеци, а не човекът, който и да е той. Подведоха ги да гонят живковизма, за да скрият под кревата комунизма и показваха само вчесаната му опашка, наречена преустройство.

За излезлият от нищото комплексиран човечец, какъв по-голям връх в живота – говоря за Желев. Разбира се, тук мога да добавя много подробности, но не смятам, че е нужно да се претрупват читателите, те сами могат да отидат по-далеч, да преосмислят, да преценят, защото никакво действие от тяхна страна не би имало стойност, ако не е резултат на осмисляне и лична преценка.
До тази разговор с Желев аз подозирах, както много други, но от тогава вече знаех, че “желязната завеса” като неефективна в България беше на път да се замести от червено-синята мъгла.
До тогава аз допусках, че Желев и много други като него, могат и имат право да
еволюират. Но вече бях убеден, че еволюцията е невъзможна, а лъжата се превръща в царица на положението в България. А какво се криеше зад тази нова завеса наречена червено-синя мъгла? Как и кой можеше да проникне отвъд тази нова невидима стена? Входът за вълци беше забранен, там имаше само стада послушни овце и техните пастири. Пастир не можех да бъда - вълк бях. Единственото, което ми оставаше при тази невъзможна ситуация бе да навлека овча кожа с надеждата, че няма да ме разпознаят. Надежда, която имаше много малко основание, но все пак успях да надникна много по-надълбоко зад тази мъгла.
Колкото се вглеждах по-навътре, само получавах нови и нови факти в същата посока, но нищо принципно ново. Сменяха се имената, но пиесата течеше с все нови и нови епизоди.

Дошло е време, има подмяна на генерациите. На младите трябва да предадем истината и то цялата за това мръсно и трагично време. Това е единственият начин, по който честните хора от нашата генерация, която се провали безусловно, могат да помогнат на идващите поколения.

Мога да разказвам много и много в тази посока, но има ли смисъл? Размислите, които представям сега са част от подготвяната мемоарна книга “Петър Бояджиев и приятели”. Да и приятели, защото българите не са само нищожества, като техния подставен - договорен първи президент и следващите го двама - също подставени лица. Българите са и достойни, живяли са, и живеят, но скривани от прожекторите на лъжата. И най важното – в момента те нямат достатъчно сила за да изземат от ръцете на управляващата ги 20 г. сган прожекторите и да ги насочат смело без задръжки към самозванците кланящи се единствено на Бога на лъжата.

С друг герой от участващите в празненството на 10-и ноември ме срещна съдбата в очи по негова молба още през ранната есен на 1991 година. Става дума за дългогодишния лейтенант на Ж. Желев - Димитър Луджев.
Въпреки опита му да напише една относително обективна историческа хронология за събитията забелязах, че около 10 ноември 2009 този човек отново е затънал в полуистини отиващи до откровени лъжи. Ще си позволя да му кажа моето мнение – мисията е невъзможна. Излъгахте за кратък период вашето поколение. Това се нарича една малка запетайка във историята. Срещнах се с теб Митко през месец август тази година по моя инициатива. Казах ти дословно “Всеки който е грешил оставайки честен или стремейки се да остане честен трябва да има правото да осъзнае, признае и коригира грешките си, а ако е невъзможно, какъвто е случаят, поне да има куража да каже: “В ТОЗИ МОМЕНТ АЗ СГРЕШИХ”. За това ви съветват младите в лицето на Любомир Пожарлиев, защото “дошло е време за истината до кокал”.


Бояджиев в скандален разговор с покойния министър на МВР Николай Добрев в парламента.
Разправията е заради отказа на власта, французинът  Алфред Фосколо
 да бъде допуснат в страната на 24 октомври

С друг герой участник в празненствата, съдбата ме срещна за първи път в края на май 1989 година в Париж. Изпълнени с надежда и добри чувства на толерантност, заедно с моите приятели Алфред Фосколо, Панайот Панайотов и други, бяхме поканили една група инакомислещи, и една група явни опозиционери на комунистическия режим за участие на конференция за правата на човека в Париж. Инакомислещите бяха Блага Димитрова, Петко Симеонов и Копринка Червенкова. Подготвихме всичко на доброволни начала - пътувания, хотели и т.н. Уведомихме за пристигането им и френски журналисти, приятели, с които ги чакаме на летището.
Самолетът кацна, но тях ги нямаше. Е, обясняваме на журналистите, че това явно е поредната манипулация на ДС, но ще изясним случая, и ще им съобщим. Още тогава нещо ме глождеше. Същата вечер разбираме, че “инакомислещите” пристигнали в Париж, но с правителствения самолет, заедно с бъдещия перестройчик - външния министър Петър Младенов. Ужас, срам - единствен в европейската история ! Представете си Солженицин да пристигне на летище Вашингтон заедно с Громико в правителствен самолет!

Ако зависеше от мен – да вървят по дяволите ! Но приятелите ми бяха по-дипломатични и тъй на другия ден се запознах с българските звезди, наричани “инакомислещи”. Преди да прочетат текстовете си на конференцията, ги консултираха с перестройчика и бъдещата нова ръка на Москва за България – Петър Младенов.

Тогава Петко Симеонов ми сподели : “Абе, Петре, вие сте качествени и способни хора, но ви липсва информация.” Искаше да каже, че не знаем какво са си хортували с Петър Младенов. Отговорих му: “Петко, има една поговорка - Умният знае какво казва, а глупакът казва каквото знае”. В този момент те бяха убедени, че имайки зад себе си Съветския съюз, КГБ и т. н. , успехът на перестройката им е в кърпа вързан, и че ще ни изиграят без проблем, нас наивните западняци. Новият български бай Ганьо, пардон, Петко Симеонов, и на сън не можеше да допусне, че перестройката им няма да мине в Европа. Е той сбърка, но за България поне успяха а я спасят - перестройката искам да кажа.

Затова и той има право да празнува оставката на Живков. Както те се изразяват, отношенията им с Държавна сигурност били “особени”. Дори математическото ми образование не ми помогна до ден днешен да разбера два термина – “особени отношения с ДС” и “интелектуалец-български вариант”. Но затова ще говоря по-подробно в мемоарите си.

Тези хора бяха по-големи врагове на българите, желаещи демокрация и правова държава от най-върлите комунисти. Ужас ги обземаше тогава от разкриването на двойната им роля. Нощем се координират с комунистите-перестройчици, денем си играят ролята на дисиденти, и така докато ги изстискаха като лимон и ги изоставиха.
Другият празнуващ е Ивайло Трифонов, представител на печално известната “Мултигруп” в президентството. Съдружник в много инициативи на генерал Чавдар Чернев. Този човек получи генералски пагони, въпреки че през 1981 година, когато ДС го е била натоварила да ме разработва под кодовото име “ДЕМОКРАТА” е бил само старши лейтенант от ДС-София. Каква шеметна кариера е постигнал под крилото на перестройчиците Желев-Трифонов.
Как няма да ме мрази, да ни мрази Ивайло Трифонов? Той би направил и повече, ако можеше.
Искам да подчертая, че с всяко от споменатите лица съм готов където и да е, и когато и да е, да застана очи в очи пред публика. Не да се крия с анонимни писания и т.н. Далеч съм от мисълта, че с тази статия се изчерпва кохортата от подставени лица за демокрацията. Смъртна заплаха за тях е излизането от перестройката и поставянето на България в рамките на правовия Европейски ред. В тези рамки, те остават и ще останат в историята, като изпълнителите на най-мръсните поръчки за жълти стотинки.

В тази връзка бих искал да засегна и един друг важен момент от мозайката. В продължение на 20 години мълчах и все чаках някой от моята генерация, но не така заинтересован и вътре в нещата, да го изложи по един честен и сериозен начин. За съжаление до сега - не би ! Едва тази година, няколко млади журналисти, които през 1989 година са били по на 4-5 години, започнаха сериозно и обективно да работят по темата. Уверен съм, че други ще ги последват и те ще доведат работата до успеха, полезен за българите като общност.

Развитието на България е зле, но въпросът е можеше ли да бъде много по-добре ? Надявам се, че от изложеното се подразбира, отговорът е – Да !
Но съществува и друг въпрос – можеше ли да бъде и по-зле ? Отговорът е също – Да !
Ако в България от 1987 година не започна да се изявява явната и ясно организирана съпротива към тоталитарния режим под девиза “Човешки права”, в унисон с европейските тенденции, наистина развитието в България щеше безусловно да тръгне в много по-лоша посока. Това не е риторичен дебат. Осъзнаването на тази истина е важна стъпка по пътя към излизането от лъжата, в която българите живеят и плащат последиците от това всеки ден и час.


По време на разговор с Христофор Събев

И тъй, през 80-те години започна да се организира право-защитната опозиция в синхрон с европейската (Хелзингска) тенденция. Тази тенденция, разбира се беше продължение на стари традиции, но в нова форма, съобразена с новите разбирания в Европа. Тези групи хора виждаха избавлението на България чрез срива на комунизма (Берлинската стена) и приобщаването на България и Източна Европа към западната свободна част.

Сред този тип организации на първо място се нарежда “Независимото дружество за правата на човека”. Това е единствената от съществуващите в България организации, международно призната в цяла Европа, САЩ и най-много във Франция. Единствената организация, легитимно призната не само от западните медии, но тя бе и член на Международната Федерация за правата на човека със седалище Париж. Приемането на тази организация за член на Федерацията стана много преди 10 ноември и не съм срещнал някой в България да упомене този изключително важен исторически факт. Имената на активистите на Дружеството бяха широко известни във френското общество чрез медиите. Скоро ще издадем сборник от публикации под надслов “Българската демократична опозиция във френското медийното пространство преди 1989 година” и там ясно ще се очертаят контурите. Към това течение по-късно се вляха и други. И тъй, това течение беше автентично, беше обърнато на Запад и ДС не успяваше да вземе контрола, въпреки многобройните опити, кога успешни, кога неуспешни, за инфилтрация на агенти.
Другото течение, това на “инакомислещите”, имитирайки другите източноевропейски страни се нарекоха дисиденти.
Има обаче една много голяма разлика между източно европейските дисиденти и самонареклите се български дисиденти. Всички източноевропейски дисиденти бяха обърнати на Запад, и виждаха освобождението си чрез излизането от Съветската империя, докато т. нар. български дисиденти бяха обърнати към Москва, Горбачов и виждаха бъдещето си в перестройката и в рамките на преустроената Съветска империя. Тази огромна разлика се скрива и премълчава, вече 20 години !

Събарянето на Берлинската стена от берлинчани и провалът на перестройката в останалата част от Източна Европа обърка за известно време българските перестройчици, нарекли се дисиденти. Мисля, че този проблем е ясен, да не кажа очевиден, за по-голямата част от хората, но ще си позволя да спомена няколко малко известни факта.

Веднага след създаването на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, организаторите му превеждат тяхната Декларация не на немски, френски или на английски език, а на руски ! На френски я преведохме ние, живеещите в свободна Франция българи, но след като я представихме на приятелите журналисти, имахме големи трудности да им обясним, всъщност какво искат тези от България. Всеки може да се запознае с този документ и ще види какво искат – искат гласност и преустройство Горбачово и нищо повече!

В края на декември 1988 година журналистът Ален Шевралиа, бе изпратен от нас нелегално в България, на след като се върна ми казва : “Но, Петре, тази жена има огромен портрет на Горбачов във всекидневната си и ми каза, че цял свят трябва да благодари на този гениален човек и трябва да сме му благодарни”. Ален говореше за Блага Димитрова.
Пред същия журналист, Желев пък побързал да подчертае, че е марксист, че не искали да участват във властта, а само гласност и преустройство, по Горбачовски ! И двете интервюта са звуково съхранени в моя архив и са на път да бъдат качени в блогове в Интернет, за да не ме обвиняват в злонамереност и голословие. (В края на текста, чуйте автентичния глас на д-р Желев)

Тази втора тенденция беше пусната от КГБ с цел противодействие на организираното правозащитно движение след като ДС и руските съветници не успяха да сложат под контрол Независимото дружество на Илия Минев.

Дотук стана дума кой поведе хорото към капана, но бих искал да благодаря на историка Искра Баева, която в интервю пред Frognews.bg, на 18 11 2009 казва : “Българските дисиденти са тясно свързани със съветските и реално се оказаха другият особено важен фактор за промените в България. Неформалните организации се създадоха още в началото на 1988 година”.
Макар че не подобава на един сериозен историк да прави такава амалгама, все пак най-после тази реплика открехва малко врата.
Първо Независимото Дружество на Илия Минев няма и не е имало каквито и да са директни контакти със съветски дисиденти, а именно то е официално обявено в началото на 1988 година, въпреки че организаторите му поставят основите много по-рано чрез АПЕЛА, който успяха да внесат във Виенската конференция, и който бе разгледан на заседанията.
Второ Клубът на Желев и перестройчиците край него е обявен едва на 3. 11. 1988 година след консултации не със съветските дисиденти, а след сондажи и инициатива на официалното представителство на КГБ-СССР с МВР на НРБ. Съвсем скоро стана и официално известно, че това представителство е действало съвсем законно до самото разтуряне на КГБ от Елцин през1991г., но българите нямат информация днес за този исторически факт.

В светлината на казаното от историка Баева да се върнем пак към Клуба-преустройчик. Той беше обявен малко преди посещението на Президента Митеран в България. Ако не бяха обявили тази организация нали щат не щат трябваше да пуснат на закуската с френския президент автентичните опозиционери от Дружеството на Илия Минев. Тук наистина темата е много по-сложна и в България се знае и говори по този въпрос малко или нищо.

Тази френска визита за Тодор Живков беше от изключителна важност. В контекста на отношението на Горбачов, в начина на мислене на Т. Живков това беше последната му карта, с която се надяваше да успее да постигне промяна на съветската позиция за неговото предстоящо отстраняване. В този план той беше готов да даде и мило и драго, но посещението и срещата на уж инакомислещи с Митеран да се осъществи. Ние обаче също знаехме този изключителен факт от неговия начин на виждане на нещата в онзи момент. От друга страна президентът Митеран по вътрешно политически причини не можеше да си позволи това посещение без да бъдат изпълнени определени условия от Т. Живков. Така че бих посъветвал г-жа Баева – по кротко да говори за клуба или клубаджиите. 90-те г. са пиянството на един народ, но сега идва времето да се плаща фактурата за лъжата, а не да се величае. Имам чувството, че имат затруднения да отчетат, че за 20 години в България вече има генерационна смяна, или по точно е започнала.

Искам също да напомня на Искра Баева, че по онова време съветските дисиденти бяха тук от тази страна на завесата, тоест при нас, а КГБ се опитваше да разиграва само картата Сахаров във големия покер. Все пак това макар и объркано признание и откровението на “инакомислещия” Петко Симеонов, че чакали “знак отгоре”, защото знаели, че отдолу не може нищо, ще подпомогне постепенно мислещите българи да видят истината за прехода.

За себе си, за сетен път се убедих до каква степен самото минаване през сталинизма уврежда ценностната и мисловна система за цял живот. Как този пасаж
oт живота на един човек го поставя в състояние на затвор, от който дори и при
желание той не е в състояние да се освободи.

Това е истината - мъчителна, жалка. Това са изгубени български човешки души, а всички родени на тази земя са българи и не можем да вземем само доброто и да кажем както комунистите: “Това са гадове”. Не, колкото и да не ни се харесва и това са българи. Няма нужда да ги хулим, достатъчно е да казваме истината за техните дела, тя е достатъчно красноречива. Тези прожектори на истината ометоха комунизма от лицето на нашият континент. Е останаха тук там дребни метастази, една от тях е България и естествено за тези, които са там това не е дребна работа, но истината и само истината до кокал, ще ги освободи и ще им посочи правия път.

Завършвам размишленията си с казаното от Малина Петрова – авторката на филма "Приключено по давност" - за подпалването на Партийния дом от комунистическите ръководители Андрей Луканов и компания: Ние сме живели в едно огромно лицемерие и тотална лъжа.

* Петър Бояджиев е един от известните български дисиденти - емигрант, работил през последните години от Франция за свалянето на комунистическия режим. Разработван е от тайните служби под името "Демократа".
Роден е на 3 юли 1941 година в град Нови пазар. През 1968 г. завършва математическия факултет на Софийския университет. За действия против народната власт е арестуван на 15 август 1968 г. 10 г. прекарва в Старозагорския затвор като политически затворник. През 1981 г. успява да избяга нелегално през турската граница. Установява се да живее в Марсилия. В България се връща за пръв път през 1991 г., за да участва във втората Национална конференция на СДС.



Чрез Петър Бояджиев Frognews.bg получи от Марсилия части от уникално интервю правено с д-р Жельо Желев в комунистическа София в края на 1988 г., малко преди посещението у нас на Франсоа Митеран. Автор е френският журналист ALAIN CHAIVELARIAS, който пристига у нас с финансовата подкрепа на български емигранти във Франция. Прави 7 интервюта с несъгласни с комунистическия режим, а Желев е един от събеседниците му. Записите са изнесени тайно от България и са излъчени по световни медии. Чуйте за пръв път какво е мислил преди 22 г. първият демократично избран президен в България.