Медийната 2009-а – конкурентна война и душевен стриптийз

Георги Лозанов

1. Конкурентната война на телевизиите
И преди всичко между bTV и НТВ. Конкуренция между тях винаги е имало, но тя премина в нова фаза, когато по-важно от развитието на собствената ти програма е нанасянето на удари върху чуждата.
НТВ създаде модата на турските сериали у нас, но bTV й отне голямата печалба, като купи „Перла” и напук на неписаните правила на играта го сложи в праймтайм. НТВ на свой ред успя да вземе знаковите лица на bTV – Иван и Андрей, заедно с техния „Сблъсък”. Отмъщението не закъсня и най-силният продукт на телевизионния ентъртеймънт – „Господарите на ефира”, смени ефира на Нова с този на bTV. Пикът обаче дойде, когато за първи път в медийната ни историята по едно и също време по двете телевизии вървеше един и същи „танцувален” формат – „Денсинг Старс” и съответно „ВИП денс”.
Очертават се вече и предстоящите битки, като ток шоуто на Иван и Андрей, което тръгна на гърба на Слави, макар и засега твърде колебливо.

Конкуренцията е хубаво нещо, но конкурентната война – лошо. И за зрителите, и за самите конкуренти. За зрителите, защото комуникацията се затваря в едни и същи ниши и ги лишава от програмно многообразие и възможност за избор. За телевизиите, защото „на инат” вдигат цената на телевизионните продукти, която после сами трябва да платят. А това няма как в последна сметка да не доведе до понижаване на качеството им и до отпадането на по-дребните продуценти, които са техния креативен резерв. Но и по-лошо – до едно фалшиво, тип „пирамида”, преструктуриране на този пазар, подобно на утопичната финансова система, довела до световната криза.

БНТ се държеше все едно всичко това не се отнася и до нея, като възрастна дама с перли, отдадена на петдесетгодишните си спомени. Но това само привидно е самосъхранително поведение, защото е още един аргумент за законодателя да спре изцяло рекламата в обществените медии.

2. Душевният стриптийз
Появи се второ поколение риалити – „Цената на истината” по НТВ. Първото, чийто модел е „Биг Брадър”, се интересуваше преди всичко от битовите и особено от сексуалните отношения между участниците, наблюдаваше ги повече „отвън”, на картата на чуждия поглед беше заложено тялото. Сега вече е заложена душата, на показ са изнесени срамните тайни на „аза”, той е признал пред другите това, което не смее да признае и пред себе си, разголил се е „отвътре”.

Предаването предизвика остри реакции – до степен „Спрете го!”, като причината, освен в традиционните при подобни случаи изблици на дидактизъм, е и в нежеланието ни да приемем разкрилата се „гледка към аза”. Защото тя напомни, че перверзното, анормалното и дори престъпното далеч не са привилегия само на криминалните хроники, а владеят обикновения човек, този до нас, което в последна сметка може би значи и нас самите. Че корупцията, грабежите, насилието, педофилията, отвличанията, убийствата и пр., които сме свикнали всекидневно да „пускаме покрай ушите се”, няма как да нямат своята човешка цена. Разделението „лошо общество – добри хора”, което е една от неписаните конвенции на прехода, беше атакувано от предаването със стряскащи човешки истории. Именно оттам дойде изнервеността – от сферата на викториянския, а не на същинския морал, от незачитането на колективните ни самозаблуди.

Разбира се, това въобще не значи, че професионалната етика не постави проблеми пред „Цената на истината”, но те бяха как се показват персоналните изповеди, а не дали да се показват. Щом някой иска да го извърши, а друг иска да го гледа, работа на медията е да бъде посредник между, а не цензор. Личната неприкосновеност тук не е пречка, защото тя е човешко право, което включва и възможността доброволно да се откажеш от него. Иначе би било задължение.

Има едно единствено право, което не позволява отказ – правото на живот. И може да се направи прогноза, че реалната телевизия ще разширява териториите си, докато не опре в него. Че ни очакват нови поколения риалита, които ще бъдат все по-скандални от гледна точка на всекидневните ни стереотипи, докато и реалната телевизия не се превърне в досаден стереотип. Впрочем, някъде това вече е започнало да става.

3. Голямото четене
То беше и ще си остане хита на БНТ, който, въпреки че опитите продължават, едва ли ще се повтори. Показа, че съчетаването на обществената функция с комерсиални формати е възможно не само в BBC и че и нашите зрителите отдавна са чакали интелектуално риалити, в което участници да се те самите. Друг въпрос е какво ни казаха за себе си с резултата, според който на първите четири места в класацията застанаха само български заглавия. „Под игото” се оказа по-велик роман, да речем, от „Престъпление и наказание”, а „Време разделно” от „Сто години самота”. Избиха нобеловите ни комплекси и провинциалната ни обидчивост – щом световната литература не ни приема в първите си редици, и ние не я искаме в своите.
Заедно с това обаче местният контекст даде допълнителна значимост на кампанията, защото я превърна в алтернатива както на чалга вълната, така и на ниските страсти, скрити зад анонимността интернет. Доскорошните ожесточени конкуренти – книгата и телевизията, се подадоха ръка, за да се защитят в променящата се културна среда.

4. Империята „Кръстева”
Разрастването й може би беше най-големият стрес през годината и за медийната гилдия, и за цялото общество. Като особено изнервящо беше, че хем нищо незаконно не се случваше, защото у нас можеш да си купиш колкото и каквито искаш медии (освен БНР и БНТ) и да се ангажираш с каквито ти хрумнат политически или икономически интереси, хем за всички беше ясно, че това е най-свирепото лице на световната кризата в българските медии. Тя рушеше имунната им система и майката и сина безпроблемно ги завладяваха, особено печата. Не е трудно си представим следната плашеща антиутопия – идва ден, в който всички вестници са на Кръстева. Плашеща е, не само защото ще ни върне в тоталитаризма, когато всички медии бяха на Партията, но и защото майката и синът с поведението си изрекоха „на глас” нещо, което друг не си е позволявал: Никой не може да ни задължи да имаме прозрачна собственост! Никой не може да ни задължи да бъдем обективни! Никой не може да ни задължи да спазваме редакционната независимост и правата на журналистите!

Работата е там обаче, че не малко медии през прехода в някаква степен се ползваха от същите привилегии, макар и тихомълком. И сега, подобно на д-р Франкенщайн, се почувстваха заплашени от лошите практики, които сами са създали. Както се получи и с бума на жълтата преса, която радикализира тенденции, възникнали преди нея.
С други думи борбата с Кръстева започва от борба със себе си. Стига да не е много късно…

5. Публичният живот на тайните служби
По-точно публичния износ и употреба на информация, събирана от тайните служби със средства, непозволени за никой друг. Впрочем, това е тенденция характерна за целия преход, но преди в обръщение беше главно архивът на бившите служби, с който се правеха политиката и пари. След макар и твърде закъснялото приемане на закона за досиетата, този „бизнес” позатихна, но се засили „черният пазар” на продукцията на днешните служби. Скандалът и в МНР, довел до оставката на Румен Петков, и в ДАНС, заради изчезващите и появяващите се доклади, беше за „пътя на информацията”, която не се използва по предназначение, а се отклонява в полза на партийни и частни интереси, като в разпространението й се включиха и медиите. При това с надеждата, че ще спечелят популярност, а вероятно и други облаги. С дата 2009-а се появи дори вестникарско заглавие, което открито се гордееше със смесването на секретна и журналистическа информация.

Рискът е, че така ще се повтори историята с мутрите – докато им даваха трибуна от черната хроника през жълтите рубрики до ексклузивните интервюта, медиите, мислейки може би, че ги разобличават, всъщност ги легализираха* . И то по най-ефикасния възможен начин – като ги вкараха в иконографията на публичните фигури и така постепенно и от само себе си изчезна невидимия гриф „престъпно” над прякорите им. Както стана, впрочем, и с агентите на ДС.

Докато се ползват материали (обикновено с фарсови обяснения – „получих го по пощата”), подхвърлени им от „черноборсаджиите” от службите, а не рядко и самите черноборсаджии в качеството им на лидери на мнение, медиите заличават границата между журналистика и информация, разпространена в нарушение на човешки права. Така те рушат из основи модела на качествената журналистика, плащат тираж с доверие. И по-лошо – авансират полицейщината в държавата като губят статута си на „цивилни територии”.

6. Фалитът на Re:tv
Ако някой мисли, че в нашите медии професионализмът можеше да спре световната криза, лъже се. Местният закон е обратен: колкото по-професионално се прави един продукт, толкова рискът да изчезване е по-голям! От безплатните вестници, например, фалира най-качественият – „За града”. Да спи зло под камък, но в опасната зона през тази година ще са всекидневници като „Дневник” и „Сега”. Изданията на ВАЦ пък са заплашени да ги погълне Кръстева. Поне според мълвата, а тя и да не почива върху реални факти, почива върху реални страхове.

Спирането на Re:tv обаче отрази и един проблем, който вече няма нищо общо със световната криза – катастрофиралият проект за частни обществени медии в България, каквато тя по същество беше. В програмно отношение дори повече, отколкото обществените медии, финансирани от държавата. Създадена сякаш, за да бъде телевизионния реванш на последния „обществен мохикан” – изчезналото радио „Нова Европа”, Re:tv сподели участта му. Тук можем да прибавим и отпадналото от ефира ни на RFI, което последва BBC, въпреки, че за разлика от него правеше програма на български. Така че дори формална причина за закриването му липсваше.

Просто законът предвижда „на книга” съществуването на такъв тип медии, но вече 10 години отказва да ги защити. Оставил ги е на „естествения подбор” в медийната джунгла, където те са предварително обречени. Очевидно политиците предпочитат комерсиалните медии – и колкото по-комерсиални, толкова по-добре, защото в общия корпоративен заговор могат далеч по-лесно им влияят. Пък и комерсиалните формати „по правило” отнемат територии от журналистическите и така стават едно от имената на медийния конформизъм.

Въпросът сега е дали новите управляващи ще създадат нов медиен закон, който да стимулира създаването на обществени медии и да ограничи концентрациите в сектора, така че медийните империи да станат невъзможни. Иначе краят на 2010-а може да ознаменува края на медийния плурализъм и България да осъмне в 2011-а всичко на всичко с трима - четирима телевизионни оператори, един вестникарски бос и радио, по което да звучи единствено музика. И то рок, рап и чалга.

7. Изчезването на Бареков
Не се разбра докрай кое го предизвика и как то му се отрази в личен план, но символният е ясен. Първо, екранът на bTV без Бареков маркира залеза на силно политизираните сутрешни блокове, в които се изреждат силните на деня, а водещият капитализира силата им и така става един от тях. С джип, охрана, депутатски амбиции и пр. Най-интересното е, че аудиторията явно вече е била готова да се раздели с този стереотип, защото от това, че Ани Цолова остана сама, рейтингът на предаването дори се повиши.

И второ, по-важно – Бареков допусна да се превърне в персонална емблема на невиждано досега интимничене между медии и власт, което и в трудно прохождаща демокрация като нашата е разрушително и за единния, и за другия модел. И те рано или късно проявяват инстинкт за самосъхранение. Така че на Бареков му се наложи да загине на барекадата с карамфил между зъбите. И да отнесе баналната за занаята поука, че колкото и новини да произвеждаш в крайна сметка ти се броят само лошите.

*Последното потвърждение е случаят с Боби Цанков, който след убийството му, лека му пръст, беше обявен за разследващ журналист, първо в нашите медии, а оттам и в чуждите – бел. ав.

Текстът е публикуван и в сайта на Комисията по журналистическа етика

Бел.ред. Заглавието е на редакцията