Учителят Нора Кирева: Спрете с реформите на парче в образованието

Нора Кирева е преподавател по български език и литература в 35 СОУ "Добри Войников" в София. Има 26 години учителски стаж. През май 2006 г. получава почетно отличие "Неофит Рилски" за цялостна професионална и трудова дейност в системата от тогавашния образователен министър Даниел Вълчев.

Интервю на Васил Василев

- Как празнува един български учител 24-ти май през 2010-та година? Носи ли все още заряда отпреди празникът на българската писменост?

- Със смесени чувства – от една страна с тъга, от друга – с гордост. През последните няколко години тъгата става все по-голяма. В личен план все още успявам да удържам фронта. Мисля, че все още има много неща, с които трябва да се гордее българският учител. Тази увереност ми дават всички мои бивши и настоящи възпитаници. Заряд в празника има, разбира се, като най-българският. Той е този, който ни откроява в световен мащаб. Това е много духовен празник и се радвам още повече, че е и мой професионален. Истинският учител не е само този, който поправя двойното „н” и двойното „т” в тетрадките, а учи всеки един млад човек как да преодолява трудностите и да съхрани духовното в себе си.

- Има ли какво да се празнува?

- Да, има. Българското общество трябва да празнува, че нашето съсловие поддържа все още духовността, въпреки такива неприятни случаи като последния, свързан с матурите. Успяваме да избягаме все още от меркантилността. Зарядът на празника идва от това, което сме направили дотук – моделирането на младите души. Затова смятам, че празникът не е в шествието. Вътрешно се чувствам обидена от отношението на висшестоящите институции към нас. Затова предпочитам на този светъл празник да се срещам с бивши си и настоящи ученици в неформални контакти, където се оглеждам в техните очи и в разговорите с тях. Оглеждам се като човек, като професионалист и виждам, че нищо не е загубено. Това ми го дават учениците, а не инициативите на медийно или правителствено ниво. Усещането за празник идва от многобройните обаждания за благодарност и с признателност на 24-ти май.

- Защо все по-малко млади хора стават учители?

- Тъжен факт.Има няколко важни причини за това. Първо, учителската професия се оказа изключително изхабяваща . Второ, насажда се в обществото мнение, че да си учител, не е престижно. Трето , чисто икономическият фактор е, че трудно се издържа едно семейство само с учителска заплата. Ето това са само част от аргументите, заради които младите бягат от учителството. Но не само парите са пречка. По-скоро хората, които имат подходящото образование, намериха алтернативи, с които да се утвърждават много по-бързо и без да хвърлят чак толкова много енергия. Всеки иска да види резултатите от труда си, но това в нашата професия няма как да стане веднага, а трябва да минат години. И тук идва голямата грешка при реформите, които се правят от днес за утре. Всяко следващо правителство си мисли, че открива Америка с промените, които налага. Ние се изморихме от реформите. Много често ни обвиняват, че сме консервативни, но истината е, че сме изморени от инсинуациите и имитирането на дейности – закони, наредби, правилници, нови тестове, нови идеи… Стремежът е да се достигнат образователните показатели на развитите страни . Никой обаче не си даде сметка, че точно образованието у нас години наред беше единственото, с което не отстъпвахме на икономически по-развитите страни. Всички тези млади хора, които напуснаха България, отидоха да учат в Европа и Америка със заряда и самочувствието на интелектуалци, което ние им дадохме и то дори в годините на прехода, когато беше изключително трудно. Но тези реформи се правят на парче, липсва далновидност.

- И кой в крайна сметка носи вина за всички тези провалени реформи? Отделните министри през годините или всички, които работят в образователната сфера?

- Не, в никакъв случай не може да се посочи името само на един определен човек. Министърът на образованието трябва да е обграден от надеждни хора и съмишленици. Невинаги нашите ръководители си намират достатъчно компетентни сътрудници,. Аз не знам какво трябва да прави един министър, но виждам какво не трябва – да се спре с постоянното реформиране. Трябва да се вдигне имиджът на преподавателите. Освен с пари, всичко това ще се случи с повече привилегии, каквито се полагат на държавните служители. Защото тогава се стичат повече желаещи за професията, с което директорите ще имат по-голяма възможност за качествен подбор на кадрите си. Всеки един колега, който е спечелил конкурс за учителско място, ще си върши по-съвестно работата и няма да контрадейства на правителствените мерки с думите „за толкова пари – толкова работа”. Това рефлектира най-вече върху децата, а оттам и върху обществото. Получава се един затворен кръг. Обществото казва „и тези пари са им много, защото са на половин работен ден”, но никой в същото време не иска да дойде на нашето място поне за месец, за да види колко е изтощаваща професията. Обществото се сеща за нас само на 24-ти май. Не мога да пропусна обаче нещо положително, за което трябва да се похвали Министерството на образованието – програмата за безплатен интернет за учителите, което улесни изключително нашата работа. При този проект се почувствах наистина обгрижвана, усетих, че се инвестира в нас с нещо, което ще постигне огромен положителен ефект. Ние постоянно сме възпитатели, от сутрин до вечер, чрез скайп, с имейли и т.н. Колегите, за да са в крак с новите тенденции, имат нужда от повече такива инвестиции. Друг проблем – комисиите, които проверяват зрелостните изпити, както и тези след седми клас. Отдавна съм заявила, че трябваше да се направи едно сертифициране на проверителите, но не чрез поредните курсове и курсчета, а чрез един изпит за всички, с който да се види дали конкретният колега може да оценява адекватно, или не. Тази година подборът на хората, които проверяват работите от зрелостния изпит по български език и литература, беше направен до голяма степен въз основа на лични предпочитания, без да се отчитат професионализмът и лоялността на много колеги, и това пренебрежение беше незаслужено, некоректно. То за пореден път разклати доверието на колегията в МОМН като институция, която не само ни управлява, но улеснява нашата работа. Това съвсем не означава, че в комисията липсва професионализъм, но би могло още по-оптимизирани да са нещата.

- Имало ли е момент, в който да сте си казвали „напускам”?

- Не, но е имало много трудни моменти. Ученици и родители никога не са ми причинявали горчивини. Те са идвали от мои колеги, което не пречи да ги поздравя всичките, защото знам колко е трудно да се сдържаш, да запазиш спокойствие и да останеш адекватен в някои ситуации. Не съм съжалявала никога. учителството е призвание, голяма отговорност, но и хоби. Пред учениците винаги съм споменавала, че ние сме за завиждане в сравнение с лекарите. Влизам сутрин в една стая със сладко разсънени деца или на обяд – при зачервени от игри и тичане ученици. От тях лъха енергия, позивитивизъм. Ето това не разбира обществото – учителят трябва да дава крила, а в същото време се правят опити да пречупят неговите. Когато чуеш от родители: „Г-жо Кирева, шапка ви свалям заради това, което направихте за детето ми”, това мотивира да го сториш и със следващото дете.

- Съгласна ли сте с твърдението, че настоящото поколение в класните стаи е провалено?

- Категорично не. Пред настоящите ученици има много повече предизвикателства и безморални изкушения в живота. В сегашното поколение трябва да се вложи много повече енергия и да му се обърне по-голямо внимание, като се има предвид, че голяма част от родителите абдикират от своите задължения.. Децата ни са самотни в усилията си да се ориентират кое е правилно и честно. Нашата роля като възпитатели става много по-сложна. Дори се шегувам понякога, че е много по-лесно да се възпита едно дете, отколкото да се превъзпитат родителите. Продължавам да се боря с тази нагласа, че работата на учителя е само да преподава и да изпитва или че е гувернант, бавачка. Винаги много рязко съм отхвърляла това твърдение, но е жалко, че много малко колеги вече имат сили и умения да го направят. Изисква се огромна доза енергия.

- В гилдията работят повече жени и е нормално да има сплетни. Коя е най-голямата лъжа, която сте чували за себе си?

- Колегите винаги са ми съчувствали и са ми помагали. Напоследък имах едно огорчение, свързано със спазването на писаните и неписаните правила. Не бива да гледаме през тесногръдието на правилниците, защото понякога спечелването на едно дете може да стане с инцидентното нарушаване на дадено правило. С това му се дава пример, че ти не си светецът, а човекът, който също може да греши, както тях. В случая дадох възможността на едно дете да ми помогне, за да го спечеля и да свърша още много неща за самото дете. Изнервяща е обстановката в училище и е нормално от време- на време да има конфликти, които се стремим да не прерастват в по-големи спорове, които да пречат на работата ни. За лъжа по мой адрес не мога да си спомня, но има колеги, според които съм високомерна и с неоснователно високо самочувствие. Аз не мисля, че скромността е кой знае колко важна за изграждането на личността. Прекаленото самочувствие също е неприятно. Колегите, които са успели да се докажат през годините, са намерили тънката граница между показното и атрактивното. В професията ни е много важно децата да уловят момента на искреността и да открият лицемерието. Слава Богу успяват, защото не са обременени от житейските йезуитски правила.

- Коя е най-голямата глупост, която под формата на закон или наредба е била въведена в системата?

Най-голямата не мога да ви кажа, но абсурдите са много. Те пак са свързани с това, че не се създаде комфорт за работа в училищата – не само психологически, но и материален. Най-голямата глупост е, че се хвърлят пари за проекти, които са безполезни. В същото време не се влагат средства в училищата, да се създаде обликът, атмосферата на институционалните сгради в Европейския съюз. Бях изключително изненадана, когато влязох в природонаучния музей във Виена и видях как колегите си провеждат уроците.Завидях им искрено. Тук нямате представа колко е трудно да се изнесе урок с т.нар. интерактивни методи на преподаване. Колко е трудно да се внесе интернет в класните ни стаи. Все още обществото е длъжник на българското училище по отношение на материалната база. Тези обучителни семинари, които се провеждат в скъпи хотели, също са сред безумията. Нека да ги има, но не с тази помпозност. Нека не се действа на принципа „отпуснати са ни някакви пари, които трябва да се оползотворят”, а те да бъдат дадени за оправяне на материалната база в училищата. Колегията има нужда от нормална среда на труд, както и децата. Инцидентните обучителни семинари по скъпи хотели са добро нещо, но... са си инциденти и само напомнят на колегията за несъществуващите нормално условия на труд. Но… нека се върнем на празничното – то е гордостта на българския учител, че макар и неразбран, недооценен, той не се отклонява от своята мисия на духовен водач на младото поколение и на страж на духовността в обществото ни. Да си пожелаем успех и неуморимост!