Хората са на дъното и нямат вече какво да губят, освен оковите си

-          Г-жо Робева, благодаря ви, че приехте поканата ми да направим това интервю точно в Русе. Какво ви свързва с този град?

-          Тук съм родена, тук съм израснала, тук е минало детството ми, тинейджърските ми години, както е модерно да се казва сега (усмихва се).

-          Кое беше любимото ви място когато бяхте тинейджър?

-          Движението, или както се казва – гезмето. Тогава се разхождахме от единия край на главната улица до другия и обратно. Доставяше ни неописуемо удоволствие.

-          Нека ви върна в годините, малко преди началото на прехода, който всъщност започна от този площад, а вие бяхте едно от главните действащи лица. В крайна сметка започнахме ли да дишаме по-спокойно, нали за това беше основната борба?

-          Не мисля.

Просто... борихме се за чист въздух, но както пее една рап група "Въздухът мръсен е". Вижте, това което стана впоследствие, е силно показателно. Само две или три години по-късно хората и от Русе, и от Гюргево започнаха да излизат на стачки. Тогава те просто си искаха заводите и работните места. Т. е. – пред заплахата от глад, те предпочетоха варианта да дишат мръсен въздух, но да бъдат нахранени. А другото беше онази голяма илюзия на примитивния сценарий, на който всички се хванахме.

-          Жив ли е споменът за онези събития, какво се случи тогава, кое ви провокира да застанете с авторитета и името си?

-          Хората отдавна са забравили какво се случи тогава. Те са забравили и Втората световна война... говорим си тук за фашистки организации, пеним се с "Атака", все едно, че тя ни е спусната ей така, отгоре, а не сме си я избрали сами, та камо ли ще помнят какво е станало в Русе. А пък и за какво да го помнят?!

А как започна – в началото на нещата беше новото териториално деление, което постави Русе в подчинение на Разград. След това и филмът „Дишай“ на Юри Жиров, светла му памет, това беше един изключителен филм, но за мен не беше нещо ново. Брат ми напусна работа и се изсели, а ние имахме къща в центъра на Русе, но той направи тази крачка, за да спаси детето си. За мен всичко беше понятно, изстрадано, става дума за моя град. И съответно вече правихме, неща, които мислехме за нормални. Никой не мислеше, че ще хукнат управляващите ни да правят глупости.

-          Протестите в Русе се случиха в едно време, в което това беше чудо невиждано, сега кои са каузите, около които се обединяваме така силно?

-          В момента, в който правим това интервю, тук, в центъра на Русе, минават хора, поздравяват ме, разговарят с мен, но това, което най-често се чува от тях, е че са изморени, изплашени, страхуват се. Но нека си зададат въпроса от какво се страхуват – те са вече така смачкани и са на дъното, че нямат какво да губят, освен оковите си?! Българинът като че ли, от векове е наплашен, все от нещо се страхува – клан, пребиван, унижаван... едва ли не, вече в гена му е заложен този страх.

-          Нешка Робева много пъти е била сочена като неудобна, на вас приляга да задам един такъв въпрос – има ли цензура?

-          О, по едно време имаше цял списък от хора, в който бях и аз, а на пресата беше забранено не само да говори с ония, които сме в него, но и да споменава имената ни.

-          И кое ви е чак толкова страшното?

-          Е, това беше глупост. Човек, особено когато започне да му се клати земята под краката, се страхува и от сянката си. Аз не знам от какво толкова се страхуваха от мен, но пък цяла група хора си направиха биография (смее се), както се казва – направиха ги зорлем герои. Народът е казал – за който Бог е рекъл да се удави, няма да го обесят.

-          Вече трета поредна седмица сте на път с "България без цензура", обиколихте наведнъж толкова много градове, как ви се струват нещата?

-          О, аз често обикалям с трупата. Ние играем обикновено на закрито и рядко по площадите, както сега, но виждам какво става. Разрухата е жестока. Но по-страшни от нея са умората и апатията. Но пък, ако се върнем към дядо Вазов, който преди толкова много години пише, че няма по-страшно нещо от апатията, а това трябва да ни наведе на извода, че колелото ще се завърти, и че ще тръгнем нагоре, но е страшно. Аз не знам, има една група хора, направо им се чудя, но като ги чуя по радио, или ги видя по телевизия, спирам всичко веднага. Започне парламентарен контрол, но какво е това? Потресена съм от цинизъм, затова не искам и да чуя за тях. Това дебелоочие - да обясняват на хората, на народа, който мислят за някаква измет, и да се гаврят с него. Какво значи да застанеш до един човечец, покровителствено да го потупаш по рамото и да му кажеш, ти си прост, и аз съм прост, затова сме равни. А след това да се върнеш и да си празнуваш първия милиард, а оня тъне в нищета и се радва, че бащицата го е потупал по рамото. Гнусно е.

-          Прави ми впечатление, че за вашите спектакли много старателно подбирате музиката, винаги търсите стойностното, защо винаги залагате на това, а не на комерсиалния поп-фолк, например?

-          Как, аз непрекъснато се боря с това. Чалгата не ме интересува, всеки може да си пее каквото си иска, но тези хора унищожават народната музика, а тя е културата ни. Плюс това, насаждат един много лош вкус. Текстовете са безумни, да, вярно, наслагват един ритъм, една мелодийка, която лесно се възприема от младите, но най-страшното е, че чалга певиците станаха идолите на децата, те са модел за подражание. Участвах в някакво жури и чух едно дете, което каза – как, естествено е, че искам да стана поп-фолк певица. Всички момичета искат, добавя тя. Това е абсолютно преднамерено, насаждано – разби се образованието, унищожи се културата и нацията... После пак бащицата ще вика, ти си прост, и аз съм прост... а народът ще гледа с отворена уста и ще казва "осанна"!

-          Какви хора са около вас в момента?

-          О, сега както сме по площадите – всякакви хора са около мен. Но във всеки град, във всяко село у нас сме свикнали да има по един Мунчо*, но сега се ужасявам, че по улиците има страшно много болен народ.

-          Как усещате младите хора?

-      Младите хора са си млади хора, те винаги са различни. Но имам чувството, че покрай тази информация, която ни залива и интернет, нещата не са много добре. Ето например, наблюдавам децата, второкласници, те се ядосват когато нямат интернет, питам ги, за какво им е нужен, те се учудват на питането ми, но нямат смислен отговор. Така че, проблемът е в това как ще канализираш нещата, липсва подчиненост на някаква цел. Интернет има и друг проблем, той лишава децата от онова търпение, което е необходимо да учиш нещата. Днес младите хора бързо се отегчават.

-          Вие получихте и упреци за работа си в „България без цензура“, какво ще отговорите на онези, които ви нападнаха?

-          Изобщо не ме интересуват. В какво ме упрекват? Напоследък политиците са станали много страхливи и живеят с мисълта, че, точно както кучетата, трябва да си "припикаят" територията. Ако някой иска да каже нещо, ето го Николай Бареков на площада, при него се говори без цензура, да иде и да си каже.

А при него наистина се казват много неща. Ако някой иска да научи нещо, нека се заслуша в историите на хората, да ги чуе какво казват. Иначе аз, цял живот правя едно и също. Ако някой иска да ме пита нещо, нека ме пита, иначе, вече не се натискам сама да давам мнение за нещата.

-          Как си обяснявате онова, което се случи на площада в Плевен с онова момче Симо, хората сами поеха инициативата и тръгнаха от джоба си да му събират пари?

-          О, да. Но знаете ли, аз винаги съм се ядосвала на нашия народ, понякога само възпитанието ме спира. Но в същото време виждаш, че тоя беден народ, мизерстващ, е винаги готов да помогне. Няма да забравя, правихме „Орисия“, а едно дете се нуждаеше от 20 хил. лв. за операция, ние бяхме направили нещата така, че в края на всеки спектакъл призовавахме всеки да даде колкото може. За 20 концерта, събрахме 21 хил. лв. – значи, хората първо са си купили билетите, а после намираха и за това дете. Накрая ние преброихме общата сума. Но какво ме потресе – в един от най-бедните градове, в които бяхме, минава една женица и пуска стотинки в касичката, отмина, но се върна и обърна портмонето, от което изпаднаха две левчета. А това, което ще кажа е показателно – в София залата е 4000 души, но там събрахме по-малко пари, отколкото в онези бедни градчета. Т. е. – народът ни по душа е добър.

Оня ден ме спря един човек и ме попита, защо приемаме бежанци, след като и ние сме имигранти в собствената си страна, децата ми емигрираха, казва той... Аз отговорих, след като децата ви са емигрирали, значи някой ги е приел, а тези, които искат да имигрират в България, значи има и по-зле от нас. Нека бъдем човечни.