Лека му пръст на светеца дядо Добри!

Малко са българите, които не са чували за дядо Добри, много са онези, които нямат и най-малка представа за истинската святост на делото му.

Той всеотдайно даваше на околните единственото си богатство – доброта, човещина. И на тази преклонна възраст можеше да бъде забелязан от време на време из столичните улици в търсене на щедри хора за изпълнение на богуогодна кауза.

Дядо Добри от десетилетия събираше пари за възстановяване на храмове из цяла България. Не се страхуваше от студа и от лошо време, не се безпокоеше, че ще остане гладен, не се сърдеше на безучастните към делото му люде. Старецът излъчваше благост и кроткост. Готов бе с усмивка да целуне детска ръчичка, пуснала пара в касичката му, да поговори за Бога с всеки минувач, да благодари за подаянието.
Дядо Добри обаче не бе просяк. Той не разчиташе непознати да спасят плътта му, а искше той да спаси душите им. Не може да бъде наречен просяк човек като него, който е забравил нуждите си и събира пари за възвишена мисия, далечна от материалните облаги.

Да дариш за храм означава да дариш за поколенията, за вярата в по-благочестивото бъдеще, за изграждането на човеколюбиви българи. Това разчиташе, че прави дядо Добри без да търси благодарност и признание.

Той уважаваше хората и не таеше нищо лошо в себе си. Виждаше, че светът около него е егоистичен, но не се тюхкаше безмислено, а оставяше следа и даваше пример с даренията си. Затова и много хора се прекланят пред него.