Проф. Пл. Павлов: Нацията няма да издържи радикална терапия

интервю на Ана Кочева

- Пламене, има ли в исторически план някакъв макар и по-далечен аналог на настоящата печална българска съдба: политическа криза, нарочно създадена финансова нестабилност, задкулисие, и като за капак – природни стихии, които направо по Яворовски ни връхлитат, без да можем да им се противопоставим?

- Точен паралел на ставащото в момента в България е трудно да бъде открит, дори и ако се върнем далече назад в нашата история. Разбира се, знанията ни са най-пълни за по-новите времена. Ако потърсим сходни ситуации, те ще са белязани, примерно, от политическите и социални колизии непосредствено след края на Първата световна война или пък от присъствието на окупационните сили на Червената армия у нас след 9 септември. Да не отиваме до куриозни примери като „Кърджалийското време” в края на XVIII -  началото на XIX век… Що се отнася до дъждовете, наводненията и градушките, отново се активира чувството на самосъжаление, очакване някой друг да направи онова, което е дълг на всеки един от нас. Казваш „по Яворовски” – ами нека всеки да си спомни, че природни бедствия е имало винаги, но те са били преодолявани с труд, отговорност и упоритост, включително и от страна на държавата, армията, полицията. Сега обаче, дано не съм прав, мнозина „по веригата” леят крокодилски сълзи, а иначе правят схеми как да присвоят лъвския пай от отпуснатите пари или пък просто да се наредят за помощи, дори и ако не живеят в „Аспарухово” например… И когато човек с гражданска позиция, какъвто например е моят приятел Костадин Костадинов от Варна, възнегодува и изобличи такова престъпно поведение, веднага се намира някой да го заклейми, обвини в нетолерантност и дори да сезира прокуратурата! И то на фона на станалото с КТБ, на Делян Пеевски и тем подобни „герои на нашето време”…

- Къде са лидерите в цялата плачевна ситуация; има ли въобще някакви авторитети, зад които хората да застанат. Някога, в най-голямата безпътица, след поредната национална катастрофа, народът е отишъл да поплаче пред балкона на Вазов; сега такива утешители отдавна нямаме....

- Вазов е патриот, националист, може да се каже… Опасявам се, че някои от днешните ментори на културния ни живот биха го обвинили в архаичност, във всички смъртни грехове, включително че не е достатъчно „европеец” може би… Какви авторитети може да има, когато интелигенцията във всичките й „страти” и професионални области е натикана в ъгъла – и то не от заптиетата и „Кириак-Стефчовците” на Османската империя, нито от партийните секретари, а от уж демократичната, социална, либерална, модерна, и каква ли не още държава с нейния самодоволен и все по-опростачващ се политически „елит”! Ако се появи, дай Боже, някой истински водач, трибун, гениален писател, музикант и т.н., той ще бъде или употребен, или омаскарен, а най-вероятно и двете. През „онези 45 години”, които напоследък все по-упорито се забравят, конформизмът и лицемерието се превърнаха в норма, през последвалия нескончаем „преход” тези неприятни черти не бяха преодолени. И, не на последно място, липсата на инициативност и достатъчно (или на практика никакво!) чувство за отговорност, „възпитавано” упорито години наред в обществото, семейството, и т.н.

- Тогава какво трябва да се случи, за да се появи силен национален заряд; нещо, което да отключи заспалата (нарочно не казвам изгубената) енергия на българина?

- Дай Боже, да си права и това да стане в близкото бъдеще – да се отключи тази енергия, за която и аз се надявам да не е изгубена напълно. Обикновено се мисли, че такива периоди на подем започват след някакъв катаклизъм. Ние обаче живеем в една каскада от „малки” или по-големи катаклизми, а чувството за обреченост на нацията ни облъчва отвсякъде. Не, според мен, дано не съм прав, нацията няма да издържи радикална терапия, защото имунната й система е отслабена до немай къде. Този заряд, за който говориш, предпочитам да бъде еволюционен по тип – силно държавно управление, ред и законност, и то без никакви компромиси и „екстри” за когото и да било! И, разбира се, създаване най-накрая на условия за стопанска инициатива, израстване именно на здравото и кадърното, а не на уродливото, продажното, антибългарското. Как може да стане това, ако чакаме наготово някой „да даде” нещо, да поеме чуждата отговорност и други непреболедувани поражения от времето на т.нар. социализъм с неговите егалитарни и дълбоко лицемерни практики… Затова трябва да има избори – дотогава, докато политическият елит започне да се самоочиства от негодното в себе си! Естествено, който купува и продава гласове, мястото му е в затвора, партиите, които го правят, да бъдат поставяни извън закона, а лидерите им – преследвани като рушители на националната сигурност.

- А как би трябвало, през призмата на историческия опит, който страната ни има с Русия, да развиваме отношенията си днес с тази държава с оглед на икономическите зависимости и обвързаности (от които произтичат и политически)?

- Да се отговори на този наглед ясен, но безкрайно усложнен въпрос не е лесно… Ние, българите, „по правило” сме поклонници на руската литература, класическа и оперна музика, изкуство и т.н., а и става дума за народ, с който имаме хилядолетни връзки. В никакъв случай обаче не съм съгласен „а приори” да се подкрепя държава, чийто президент се изживява като нов цар или нов Сталин, и в момента води необявена агресивна война срещу друга приятелска и родствена нам страна, каквато е Украйна. Не съм съгласен днешната руската пропаганда, на която може би би завидял и доктор Гьобелс, да облъчва България, разни хорица и партийки да се държат като истинска „пета колона”…  Днес е Украйна, утре можем да бъде ние, нали? Отношенията с Русия трябва да се развиват на принципна основа, да бъдат наистина приятелски… Приятелството обаче не е диктат и високомерие, а взаимност и зачитане на другия. Едни или други действия на наши политици и медии в пряка услуга не само на Русия, но и когото й да било, трябва да се преценяват като национално предателство – извинявам се за силните думи, но в този случай компромисите са недопустими.

- А има ли шанс България да заприлича някога на нормална европейска държава, да не казвам на Германия, защото би било прекалено, но поне да се поподреди, така че да е привлекателна за собствените си граждани? Какво да направим всички, за да се случи това?

- Защо да няма, напротив – има, и примерът с Германия е повече от подходящ. Бих прибавил и Япония, и Корея, но все пак Германия е най-близкият ни европейски партньор и съюзник пред последното столетие. Отговорът, какво да направим, се състои в самия пример, в немския ред, дисциплина, организация, силна държава при силна демокрация – ако искаш дори и представянето на Германия на световното футболно първенство е показателно…