Лицето на демокрацията: Новият 10-ти ноември не идва с надежда, а с буря

- Помниш ли моменти от онази еуфория?

- Разбира се, много неща помня. Един от хората, които ми оказа огромна подкрепа бе Петър Берон. Той просто стоеше редом с мен, пазеше ме когато напорът на хората ставаше твърде голям. На един митинг в Ловеч наруших правилото да не подавам ръка от сцената и ме смъкнаха долу. Само от напора на хората, които искаха да ме прегърнат, започнах да се задушавам, виждах червени кръгове пред очите си. И изведнъж някой ме повдигна нагоре. Берон просто ме изтеглил като перце и ме върна обратно на сцената. Оттогава започнах много повече да се пазя.

Като цяло обаче кампанията беше кошмар като събития, които се случваха на втори, трети, десети план. След всеки митинг във всеки град, отивахме на вечеря. И когато местните нови лидери се натряскаха, започваше едно протягане на ръце през масите, люти закани кой кого ще размаже, кой е по-голям демократ, кой е страдал повече... От наша страна хората, с които пътувах, оставаха трезви. Не веднъж се е случвало Желю да омиротворява местните, но неизбежно ставаха скандали. Петър Дертлиев бе от хората с авторитет, с които бе удоволствие да се пътува.

Аз лично бях обект на изключителна агресия от стари лелки и от хората, които правеха студиото на СДС. И до днес, като помня какви безумия се правеха съм убедена, че тяхната задача бе да го съсипят. Ценното телевизионно време бе запълнено с безмислени претенциозни глупости. От нерви едното ми око започна да трепери. Понякога в централата на СДС пред мен заставаха хора, чиито имена не считам за нужно да цитирам и крещяха: „Какво като си млада, какво като се усмихваш!“ Една актриса, докарала се в крайно окаяно състояние, ревеше с глас и питаше защо тя не е лице, защо тя не е на плакат, а го била заслужила. Пред очите ми се въртяха най-низките страсти, съчетани с болезнените амбиции на хора, които в истерия търсеха своето последно място, където евентуално да се закрепят. За тях моите 19 години бяха проклятие и не ми спестяваха нито един изблик на ярост.

Когато ми ставаше съвсем зле, се връщах в „Панорама“. Мисля още в тези дни вече започна да ми се избистря смисъла от казаното от Иван. Не се налагаше да разказвам каквото и да било. Иван знаеше.

Всичко в спомените ми е разделено като с дебела черта на две: отпред са митингите и хората, които се радват истински, а аз съм зад чертата, където са скандалите, интригите.

Реваншизмът, който още тогава се надигна като нагласа – първо чрез безкрайни спомени за лагерите и несправедливостите на системата, а после и чрез картата с черепите доведе до засилване на негативните нагласи. Никой, никога и по никакъв начин не опита да направи програма за бъдещето, да каже какво предстои да се случи в страната. А причината е, че никой от ентусиастите не знаеше, а тези, които знаеха не бяха на трибуните – те вече си работеха по начините за осигуряване на парите си.

След като Желю бе избран за президент и дойде избора на нов председател на СДС, двама от най-обичаните от хората лидери почти се сбиха – единият, вече избран, а другият – жестоко наранен, защото е непризнат.

- Кои бяха те?

- Единият вече не е между живите, добри хора бяха, а после и те попаднаха във въртележката на досиетата. Мъчителна история.

- Защо не остана в политиката?

- Защото не ми беше там мястото. Видях достатъчно. Но горчивата истина беше, че не мога да се върна назад, не мога да стана пак Лияна, секретарката на Иван Гарелов, която постепенно навлиза в ТВ журналистиката. Бях наясно също, че еуфорията ще се изпари бързо, че тези подвижни пясъци, които усещах, докато бях във въртележката на събитията ще се циментират и тогава схемата ще бъде пренаредена така, че само една определена група да се облагодетелстват. Хора, които се доредиха до лидерските етажи, още по време на кампанията вече уреждаха децата си да учат в САЩ.

Никога не съм била играч и не ми се искаше да ставам. Не се бутах да остана „вътре“, не си търсех място. Исках да продължа напред като себе си. Но ето, 25 години по-късно, още съм „лицето“ и още ме питат „Какво стана с тази демокрация?“

- Ти спомена САЩ, няма как да не те попитам, не те ли прати СДС там?

-  Не. Никой никога никъде не ме е пращал. Известността се беше превърнала в някакъв кошмар. Не можех да работя отново в „Панорама“ – секретарката даваше постоянно интервюта, а да бъда редови репортер вече не ставаше. Нищо не ставаше! И сама реших, че ще замина. Още се чудя как успях да уредя това заминаване само с телефонни разговори. Още се чудя какъв е бил куражът ми да прелетя океана без да говоря английски. Като съзнавам на какви рискове съм била изложена, съм благодарна на Бог, че ме опази и че успешно продължих напред. Откъснах се от звездната си реалност и се борих за себе си. Затова моята мисия стана да науча дъщеря си на самостоятелност откак е проходила и да разбира всичко, да знае всичко, да е адекватна. Днес тя е вече с три години по-голяма от мен тогава и прави всичко по правилния начин. Това ме прави и горда, и спокойна.

-  Чувстваш ли се измамена или разочарована в очакванията си?

-  Още един любим въпрос, от най-любимите! Защо да съм разочарована? Защо някой изобщо да е? Та ние получихме всичко, което искахме: корекоми на всяка улица, шоколадови яйца и кока кола в кутийка за всички! Шегувам се, разбира се, но първоначалните представи за промените бяха именно такива. Ах, да, и маратонки! Излишно е да правя народопсихологичен анализ. Хората си представяха, че промените означават: всички сме богати, безнаказано разказваме политически вицове и дънките не са специална стока. Дали преходът би могъл да мине без мутрите, без разсипването на националното стопанство, без разграбване на предприятия и цели индустрии, не знам. Промяната не беше извършена от демократи по природа, били 45 години в латентно състояние. Новите хора бяха и старите хора. Щом си преподавал „История на комунизма“ или други полит-икономически дисциплини, не си чист, не си нов. От друга страна, хора на моята възраст, които тогава бяхме първото относително необременено поколение, не ставаха да творят политика – просто липсваше житейски опит, визия. Ако в умовете на тогавашните лидери на СДС някога бе съществувала реална цел за преобръщане на модела на управление, в парламента нямаше да се напълни с литератори, певци и други крайно безполезни хора. Там от самото начало щяха да седнат специалистите. Но никой нямаше визия за нищо!

- За какво не бяха готови хората тогава?

- За бедността. И за борбата да отстояват себе си. Но те и сега не разбират защо им се случва. Относителната уравновиловка от годините на соца създадоха усещането, че всички ползват еднакви възможности за житейска реализация и с дребни материални изключения, всички сме на едно и също дередже. Първият голям отскок в материално отношение дойде с реституцията. И това беше първата вълна на разделение от омраза – „онези, дето наготово си върнаха некви богатства”. И ненавистниците нито за миг не помислиха какви трагедии са изживели умните, работещите, образованите, достойните хора на България преди 45 години. Можело до този момент наследниците да са разсипали всичко. Е, но също така е възможно да са го десеторили!

Вторият момент на вътрешното разделение дойде с мутризацията и обезкървяването на цели сектори в икономиката чрез безогледно разграбване.

Третият удар дойде с разцеплението в СДС, което постави началото на роенето във всички сфери – от политиката, през църквата и футболните агитки. Ваденето на някои досиета, замерянето с компромати започна да клати здраво и тези, които държаха властта над тях. Тогава медиите и политиката се оплетоха така здраво, че и до днес разплитане няма.

Четвъртото сътресение настъпи с разминаването в мечтата за „синьото” и „автентичното дясно” и изцяло левите очаквания на всички поддръжници на демокрацията. Всеки политик, който през годините е опитвал да прокара десни политики и да наложи промени, свързани с оптимизация на икономиката, в социалната сфера, е бил низвергнат и мразен вовеки. Така всички заговориха само за леви политики, които се харесваха на масите. И годината протести по време на правителството на Орешарки показа безусловно, че тази част от обществото, която иска да бъде чута, издига само леви искания.

Днес ние сме общество от хора, които искат цена на тока, която да ни гарантира завинаги отопление на духалки във всяка стая; здравни грижи на световно ниво, но за без пари; заплати, съизмерими с Холандия, но без работеща икономика; висококатегорийни туристи, които да храним с трици. Изобщо – всички искат житейско доволство, да получават много пари, да работят малко и да пътуват като германци по целия свят.

Та и до днес хората не са готови за това, че трябва да се работи.

- СДС умря ли?

- Окончателно и безвъзвратно. То се изпразни от съдържание, останаха легенди, спомени, болки и син цвят, като оцеляла кръпка от цялото. Факт е, че СДС (независимо под кое име) вкара България в ЕС. И една отколешна мечта на всички българи наистина се случи: да сме равни, когато пътуваме из нашия континент. Но дали бяхме готови да бъдем равноправни членове в ЕС? Начинът по който се борави с европейското финансиране по оперативните програми само преразпредели начина, по който мутрите боравят с пари. Наеха хора, които могат да пишат и да смятат, та поне на хартия нещата да изглеждат приемливи за ЕК.

Не случайно за следващия програмен период се въвежда междинен период за контрол на изпълнението на проектите и ако там всичко не е наред, парите ще се взимат. Научиха ни.

- Факт е обаче, че хората са бедни днес и изнемогват.

- В тази тема не ми се влиза. Изтощително ми е да слушам как някой с две, с три, с пет висши образования не може да си намери работа. Е, или е завършит три, пет напълно неприложими и безполезни висши, или така ги е завършил, че за нищо не става или е толкова тъп, че може да завършва, а да не приложи наученото никъде. Аз не познавам човек, който да иска да работи и да не работи.

Общество, което се разтриса най-силно от това дали цената на тока ще падне с 2% е трагично изостанало. Показват ни репортаж за баничарка, която казва, че като й поскъпне тока с 10%, това ще й оскъпи баничките. А защо ги пече на ток? Изтощително е!

-  25 години от 10 ноември. Какво е новото сега?

- Кръгът се затваря. Четвърт век в лашкане, търсене на месии, предателства, размесване на политически цветове и платформи, търпение, истерии, протести, ненавист и отново сме в началото: трябва да решим какво ще се случи с държавата. И за разлика от предишното начало, това е натоварено с гняв, нетърпение и още по-голямо неразбиране. Преди хората искаха свобода. Сега искат още работа, пари, сигурност, гаранции за обозримото бъдеще в ключови сфери. Голямата разлика: свърши се времето на месиите. Свърши се времето на големите надежди. Реалността ни срещна челно като влак на БДЖ, който пак е объркал коловоза.

Мисля, че големият шанс на всички млади хора е възможността да намерят реализация по целия конинент. Не жаля за това, че децата ни напускат. Ще се върнат, когато си струва. Иначе ще намаляваме, ще се свиваме, а ще растат омразите и презрението ни. Това е стартовата точка на всеки нов политик. На когото му стиска, да опита да промени това. Да сме здрави, ще видим. Новият 10 ноември не идва с надежда, а с буря.

Повече по случай годишнината от 10 ноември, четете в рубриката ни 25 години (не) преход