Вацлав Хавел: Множат се хората, които не създават ценности

Ето как продължава да анализира той, заедно с питащия го Адам Михник,  кризата на политическото и духовното, възможната промяна, досиетата и истината, за която гарантираме със собствената си личност в "Газета Виборча".
 
"...От една страна, всичко е все по-хубаво – всяка седмица идва ново поколение мобилни телефони. Но за да можеш да си служиш с тях, ти трябва подробна инструкция. И ти четеш инструкции вместо книги, а в свободното си време гледаш телевизия, в която красив загорял младеж от реклама тръби, че е щастлив, защото носи плувки на фирмата Х.

С развитието на тази глобална консуматорска цивилизация расте и броят на хората, които не създават никакви ценности. Те са само посредници, консултанти, PR агенти. Уж имаш огромен избор в супермаркета, но всъщност разнообразието е привидно. Изчезват центровете на обществен самоконтрол – малките магазинчета или кафенета. Това е съпроводено с унищожаване на околната среда.

Всичко това ми се струва много опасно и не зная дали цивилизацията е в състояние сама да се опомни без големи сътресения или цунами. Във всеки случай изпитвам необходимост от някаква екзистенциална революция. Нещо трябва да се промени в съзнанието на хората. Това не може да стане с технократски трикове. В днешния свят политическата личност губи значение. Важна е най-вече краткосрочната перспектива.

И в левицата, и в десницата властва идеологията на растежа и култът към новостите. Като при праха за пране – на него е написано „нов”, на другия ден излиза още по-нов и не знаеш всъщност по какво се различават. Политиците, които държат да са успешни, не могат да се противопоставят на този култ към новото, промяната, прогреса и растежа. В края на краищата те се превръщат в отражение на своите общества.

Аз също не виждам днес в нашия свят големи морални или духовни авторитети. И все пак, за да не изляза прекалено скептичен, ще кажа, че вярвам в смисъла на различните граждански организации: съюзи, сдружения, инициативи. В Чехия има няколко хиляди фондации, често малки, местни, за които никой не знае, но които са важни за малките общности. Разнородното гражданско общество е според мен един от начините за защита от заплашителните последствия на цивилизацията.

В Америка Обама казваше: изберете надеждата или цинизма. Разбира се, това е изборно клише. Но като помисля върху него, виждам как днес политиката в посткомунистическите страни е толкова заразена с цинизъм, че това клише може да има смисъл – че все пак не сме обречени на цинизъм и можем да опитаме да изберем надеждата. Ти как мислиш?

През последните 20 години бяхме свидетели на най-различни опити за промени, за установяване на някаква морална хармония. Те завършиха с неуспех. Защото обществото трябва да узрее за нещо такова. При нас това става по правило на двайсетгодишни цикли: в 1918, в 1938, в 1968, в 1989 година (с известни отклонения). Необходимостта от промяна не може да бъде само мечта на интелектуалците, трябва да я иска цялото общество. Когато съзреят новите поколения, вече незаразени от комунизъм и „нормализация”, циниците ще бъдат все по-маргинални и изтласквани от обществения живот. И се надявам, че тогава идеалът на промяната ще получи шанс за осъществяване.

Няма да те попитам за лустрацията, много пъти сме говорили за нея, но не мога да не попитам за случая с Милан Кундера. Във всички посткомунистически страни имаме хранилища на наркотици, тоест архивите на службите за сигурност. И наркомани, които вместо да ги охраняват, не престават да вдишват тези наркотици и излизат на сцената, за да ни възвестят кой е бил агент. Как работи този механизъм: някой намира лист хартия, върху който липсва подпис на Кундера, но чешките вестници изведнъж в хор започват да говорят: „Кундера вече не е Бог!”. Той никога не е бил Бог, а писател. Какво означава това?

Целият този проблем беше разрешен зле във всички посткомунистически страни. В едни беше направено по-добре, в други по-зле, но никъде добре. Това наистина е проблем, с който трябва да се направи нещо. Не можем да затворим тази страница и да заявим, че не ни интересува, защото това е част от нашия живот. След революцията предложих да се създаде група от петима достойни интелигентни хора от дисидентските среди, на които може да се гласува пълно доверие, и те да имат година време да решат какво да се прави.

Но вместо това се взимаха прибързани решения: закона за лустрацията, промените в него и други такива. Това води до абсурдни неща: по телевизията се показва някакъв списък, милиони хора гледат и слушат, а после се признава, че не се знае дали това са доносници или жертви. И че това може да се провери от всекиго в архивите. Но кой от милионите, чули това, ще тръгне да проверява? Това е напълно безотговорен начин на действие: да унищожиш нечий живот, като напъхаш всички в един чувал.

Но това означава също така, че обществото има потребност да знае.

Този въпрос е свързан и с цивилизационното развитие. Медиите търсят печалба. А старата поговорка казва: ако строителят падне от покрива, това е новина, ако не падне, няма новина. Значи щом могат да кажат, че Игрек е доносник или се е развел, или изнасилил някоя, ще го направят, защото печелят от това. А за някои медии печалбата е по-важна от съдържанието и истината.

Ако някой двадесетгодишен прочете днес есето ти „Силата на безсилните”, какви изводи би могъл да си направи в тези времена? Какво би посъветвал днешните млади, ако питат как да живеят?

Основният императив „Живей в истина”, който има своята традиция в чешката философия, но корените му всъщност са библейски, не означава само притежаване или предаване на информация. Защото информациите като вирусите кръжат във въздуха и един ще прихване повече, друг по-малко. А истината е нещо друго, за нея гарантираме със собствената си личност. Истината е основана на отговорност. А това е императив, който е приложим във всички периоди.

Разбира се, днес той има по-различни форми. Днес вече не се налага във витрините да се окачват портрети на Вацлав Хавел, Вацлав Клаус или Лех Качински и вече няма тоталитарен натиск, но това не значи, че сме спечелили. Това, което наричам „екзистенциална революция”, продължава да е валидно, макар на различни места да изглежда различно.

Същността е да настояваш на своето и да гарантираш за своята истина. Като госпожа Политковская, която я гарантира с живота си. Този пример всъщност се отнася до твърде специфичното пространство на путинизма, но същото е валидно и в Америка.


www.hkultura.com ; Превод: Силвия Борисова