Мъглата на задкулисието погълна Пеевски

Опитваше се ако не да го притиска, то поне да го затруднява с взискателни зрителски въпроси. Част от тях биха могли да минат и за неудобни в чест на някакво все още пърхащо журналистическо достойнство. Особено на фона на все по-мощния властови пиар и на бодрите министерски рапорти из медиите. При всекидневното облъчване от екраните с конски дози управленски непукизъм и оптимизъм повечето водещи напоследък изглеждат като упоени с райски газ.

Цветанка Ризова поне си спести резила да гледа министър-председателя със светнали очи. Някои от колегите й все по-трудно скриват щастието си, че са споходени от даровете на възобновената отскоро премиерска словоохотливост. Тя се държа по-умно. Пусна в ход дори учителските си трикове на мека строгост в очакване на по-точни отговори от своя високопоставен гост. Но Борисов е същински цар в изплъзващата се риторика на политическата фамилиарност и „снишаването” /по Тодор Живков/. Неговата ловкост успешно парализира всеки насрещен опит да бъде притиснат с думи в ъгъла на ринга. Успя и този път.

Затова пък Ризова пропусна да превърне въпроса КЪДЕ Е ПЕЕВСКИ в сакрален. Ако не беше се предала тъй лесно, щеше да запише голяма червена точка в кариерата си. Вместо да следва сценария с подготвени въпроси, можеше да прояви упорство по темата. С всичките й политико-криминални, прокурорски, депутатски, банкови и бизнес измерения. Защото Пеевски не е виртуален образ, а събирателен - за цялата ни политическа система. Дали ще я наречем олигархична, плутократична или псевдодемократична е въпрос на нюанси. Проблемът е в механизмите на завинтването и отвинтването на подобни фигури от т.нар. „задкулисие”. То се оказа неуморимо в своите превъплъщения и персонификации. Проблемът е също и в цената, която обществото пак ще плати за това. Както я плати, без да осъзнае мащабите й, с отстрелването на Андрей Луканов, на Илия Павлов, на Емил Кюлев, на братята Илиеви, на Манол Велев и други знайни и незнайни посредници между официалната политика и ъндърграунда. В случая с Пеевски става дума и за цената на разграбените активи на КТБ. Както и тази за наложеното от прокуратурата мълчание на прокудения бивш ментор на Пеевски, банкерът Цветан Василев.

Цялата тази паяжина от загадки е оплетена в съобщението: „Пеевски си отиде”. То отекна дори като намек за символичен разстрел. Смразяващото е, че прозвуча от устата на самия министър-председател. Целта му вероятно е била по-простичка: да счупи огледалото, в което го атакуват, че вижда Пеевски. Да се разграничи. Да изчисти клеймото като незаслужено. Да го припише на действаща конспирация срещу правителството. В проявите на тази актуална параноя се съдържа елемент на самооправдание. Във внезапната заявка на Борисов, че Пеевски е разкаран се усеща облекчение след страх. Това избива зад патетиката на бащинска грижа за България, в строителните мантри, в припева с великденските надбавки, в лайтмотива за прекършената контрабанда /без осъдени/.

Но подтекстът в посланието на премиера е опасно авторитарен в перспектива. Заплашва да обезчести самото понятие „демокрация” напук на усърдните евроклетви в нейно име. Инфантилизира и заниманията с журналистика. Както се видя от скандала със свалената от Нова тв, а после страхливо реабилитирана карикатура на Чавдар Николов със „свинските опашки”. И както се получи със смачкването на въпроса КЪДЕ Е ПЕЕВСКИ от Цветанка по БТВ.

Няма западен журналист, който би си направил харакири, като пропусне подобен чутовен скандал: самият министър-председател да се постави над закона с обявата, че  „айсбергът на политическата корупция” е елиминиран по неизвестен начин. /Така беше наречен олигархът в повратната за публичното поведение на Борисов 2 статия на германското издание „Шпигел”./

По силата на какво става оттеглянето на Пеевски? Дали по линия на някакво секретно споразумение между анонимни кукловоди? Дали по силата на нелегитимна амнистия извън правомощията на съда, на прокуратурата и органите на реда? Въпросите се подразбират от само себе си, но се стаяват. КЪДЕ Е ПЕЕВСКИ звучи плахо или хич по екраните. Никой не го изписва на плакат подобно на онзи надпис КОЙ отпреди три години, когато хората изригнаха срещу назначаването на корпулентния и успял млад мъж за шеф на ДАНС. Затова липсват и отговори за начина на отстраняването му сега. Липсата на отговори е знак, че закулисието е непокътнато.  Парадоксът в случая е, че Борисов волно или не влезе в ролята на негов говорител със самото отлюспване на Пеевски, представено като катарзис. Което само по себе си е авторитарен жест. При това с двойно дъно.

Защото в израза „Пеевски си отиде” може да бъде  вложено и траурно съдържание. Това е двусмислие, което плаши и отвежда към спомена за неразкритите поръчкови убийства на знакови босове на прехода. А каквото и да значи фразата „Пеевски напуска страната” вкусът на подигравка със закона остава.

Но не беше ли така и с обръщението на Борисов към функционерите на ГЕРБ в НДК само ден преди да хвърли бомбата с Пеевски? Помните какво каза той: „Ако докопам някого с корупция, пощада няма да има”. Подобна публична закана де факто отменя конституционния ред и зачерква ролята на правоохранителните органи в страната. Това е демонстрация, че личната воля на лидера владее партията, а чрез нея и държавата, защото изземва от нея прилагането на закона.

Въпросът е дали Борисов сгафи без да иска? Или безапелационно постави точка на темата „Пеевски”, за да обезсили най-опасните опозиционни аргументи срещу себе си? 

Ако разчитате на медиите със статут на официози, откажете се да питате. Водещите на сутрешните блокове нямат характера, смелостта и капацитета да се преборят за отговори. Нито да принудят  политици, политолози и министри да се постараят в тълкуването на знака с поредния изгорял бушон на скритите играчи.

Червеният лидер Михаил Миков не бил забелязал, че Пеевски си бил отишъл. И очевидно темата му бе ужасно неприятна в сутрешния блок на БТВ. Вероятно заради гузността на БСП. Напук на сегашните си опозиционни напъни, партията стана съавтор на греха на кабинета „Орешарски”, който връчи  ключовете за тайните на ДАНС на охраненото момче на ДПС. Миков, сам бивш вътрешен министър, предпочете да подхвърли новата дъвка на медиите, вместо да се закани да извади скалпела.  Кирил Домусчиев щял да замести Пеевски. Той вече се бил облажил с поръчки в примамливия бизнес с чистотата в София. На светло щял да играе новият любимец на властта. Румяна Бъчварова на свой ред в „Здравей, България” по Нова попари устрема на водещите Ани Цолова и Виктор Николаев да превърнат въпроса КЪДЕ Е ПЕЕВСКИ в най-модната политическа метафора. Това било работа на премиера, пропя с нежен глас поредната кукла начело на МВР. Какъв премиер ще е, ако не знае всичко за всеки, попита лукаво тя. Ненапразно Борисов хвали Бъчварова не за това, че е добър министър, а че е светла жена. И май действително е така. Щом местоположението на  корпулентна олигархична фигура като Пеевски и бъдещето му потъват в сянка, то значи, че светлината, струяща от Бъчварова наистина има силата да заслепява. Но така е, когато журналистиката се снишава, а обществото постепенно оглушава.     

  

Яна Михайловска