Из книгата на Александър Томов „Робският синдром при българите...”

При това, този жесток ред и безмилостна дисциплина трябва да бъдат приложени най-напред към неговите тарикати и истински грабители, а това означава съд и възмездие.Като под възмездие  се предполага арест и съд, при условие,че преди това подлежат евентуално на арест и съд тия които трябва да започнат да арестуват,тоест техните  покровители,политиците.Без насилие е изключено да се мине,но НАСИЛИЕ с РЕД и ЗАКОН, както е при цивилизованите държави.С други думи ,ако употребим словеснната техника на френския философ Сартър,извлечена от немската философия на осъществяване на съществуващия порядък, с ИНСТИТУ-ЦИОНАЛИЗИРАНОТО НАСЛИЕ.

Или смяна на цялата система... Знам, че някои ще възкликнат - невъзможно! Но това би означавало,че и държавата ни, и народът ни е невъзможен, тоест, невъзможни сме самите ние. Този същият народ беше стегнат  донякъде от социализма. Тъкмо по времето на  социализма  бе въведен в държавата някакъв ред и правила, които се спазваха или, ако не се спазваха, се наказваше жестоко. Да си спомним. Победата на ”социалистическата революция” у нас настъпи след неописуемата жестокост на „новите еничари”, на комунистите. Над  двадесет хиляди избити без съд и присъда, на практика, цветът на българската буржоазия и интелигенция, още толкова разселени и заточени по лагерите, а на всички останали им бе взет за десетилетия напред страха от наказателните органи на ченгетата и народната милиция.

Робският  страх у българина бе мултиплициран от комунистите, удвоен и утроен. Тъкмо на този робски страх се дължеше подчинението и дисциплината, с които се изграждаше „новият морален кодекс на комунизма”,  победните петилетки, успехите в икономиката, в леката и тежката промишленост и именно на този робски страх се дължаха кохортите от тайни и явни  ченгета, които изпълниха обществения живот, уж да го укрепват, а когато социализмът  рухна, благодарение на „перестройката”в Съвеския съюз, се пребоядисаха за часове и всичко разграбиха, и по-важното, безвъзвратно опорочиха и поквариха...

Социализмът,  поради  изначалната си жестокост и принуда, защото по друг начин не може да се преодолее изначалната човешка алчност (да не забравяме, че този строй е породен от човешкото желание за справедливост, а в зората на човечеството най-често е определян като утопия), се очертава за някои като „златен век” за страната ни, „златен век” в обществените отношения, в икономиката, в културата, в стандарта и благосъстоянието.  Колкото на тарикатите и грабителите ни да не им се ще да го признаят, защото в такъв случай ще трябва да признаят и собствените си престъпления,  благодарение на които  така рязко и ненадейно забогатяха, този факт се оказва непреодолим. Превръща се с течение на годините за някои в истински мит, в Ханаан, който ограбеният ни до шушка народ  все по-често ще споменава и ще сънува. Разбира се, мит и Ханаан за онези, които все още притежават съвест и доблест, чест и морал  или поне някакви остатъци от тях, защото те в последно време са на изчезване.

Социализмът се оказа последната преграда  срещу повсеместното зло,което настъпи след това и е на път да ни унищожи.Защото,макар и двулично, при социализма се говореше за морал,наказваше се,ако някой го пристъпи,търсеше се отговорност,разчиташе се на дисциплина и ред. В тоя ред на мисли не е зле да припомним три неща,споре „Политиката”на Аристотел за предотвратяване на една революция,които са валидни и до днес.Ето ги-пропаганда на управлението в образованието,зачитане на закона,дори и в най-незначителните неща и справедливост на закона и администрацията....Друг е въпросът,че тъкмо двуличния социализъм и неговият  соцелит,докара впоследствие перестройката и повсеместното  ЗЛО, благодарение на собствената си  чудовищна алчност,която и до днес не знае граници .Не че разрушеният  социализъм бе идеален, но той бе далеч по-поносим от това, което сега ни постигна. Даваше ни надежда, дори със своята собствена несъстоятелност и обреченост, че един ден неминуемо ще изчезне.Само че ние съвсем не знаехме как точно  ще „изчезне” и какво ни очаква след неговото изчезване...

Същевременно трябва дебело да подчертаем, че тъкмо  относителните ред и дисциплина по времето на социализма допринесоха много  за по-нататъшното ни национално израждане. Тези относителни соцред и соцдисциплина ни приспаха допълнително, успокоиха ни допълнително, че нашият преход ще стане плавно, без сътресения, цивилизовано, революционно- нежно и, навярно, по европейски. Нищо подобно, както ни е добре известно. Този наш преход показа най-лошите черти от нашето национално израждане  и допринесе за него. Всичките до един изпаднахме  в пълен потрес от неговата невероятна уродливост, онемели  пред неговото невероятно многообразие и изобретателност, и навярно ще онемяваме  все повече и повече...

Или, ако се изразим със забележителните формулировки на гениалния  руски писател Александър Солженицин, „имаше опасност  отломките от разрушения  социализъм да  ни затрупат”. Е какво - затрупаха ни... Но Солженицин има и едно друго изказване, което ми се ще да цитирам. След  рухването на социализма в Съветския съюз, група близки приятели на  големия писател му дошли на гости и го помолили да коментира онова, което става в онзи момент в разпадащата се тяхна „империя на злото”, която при разпадането си се превръщала  в още по-голямо зло, в чудовищно зло... „Какво трябва да се направи според  Вас, Александър Исаевич - питали го приятелите, - за да се спре грабежа, за да се спре погиването на Русия?” Солженицин се замислил за момент и твърдо отговорил: ”Трябва ни ново КГБ...” Толкоз. По-точно не може да се каже. Необходимо ни е отново насилието като инструмент. Необходими са ни  отново редът и законът, необходим  ни  е  страхът от наказанието...

Cложена под печат в издателство „Фабер” – Велико Търново