Еврокризата: епицентър и периферия, плеймейкъри и аутсайдери

проф. Кръстьо Петков

„Еврозоната е пред разпад”! Такава еединодушната оценка на група световно известни анализатори /Пол Кругман, Джоузеф Стиглиц, Шимон Джонсън/; прогностици /Нуриел Рубини/; глобални финансови играчи /Джордж Сорос/. „В тежка ситуация сме, но ще се справим, ако сме единни и самодисциплинирани”- отвръщат на критиките лидерите на Обедина Европа.
Какво очаква България след валутната криза, разтърсваща европейското икономическо пространство? Такъв въпрос не стои в дневния ред на управляващите, а и на опозицията у нас. Което неизбежно ни води към самоотстраняване от полесражението, където ЕС е ангажирана с най-трудната битка за своето оцеляване....

1.Какво се случва в еврозоната?
Наблюдателите са единодушни: кризата е не само по-дълбока от тази през 2008 г., когато финансовата зараза от САЩ порази европейските икономики, но и по-многопластова. В нея се преплитат и взаимоускоряват три направления на дестабилизация: дългова, банкова и валутна. Авторитетни критици на модела на валутния съюз от години предупреждаваха за възможен крах, но техните сигнали останаха без реакции. Това завари архитектите на европейския проект неподготвени за удара...
Първият трус се почувства в периферията! Негова жертва стана Гърция, чието консервативно правителство години наред е криело от своите граждани и европейските партньори истината за националните финанси; десет месеца по-късно Ирландия се изправи пред опасността от държавен фалит. На дневен ред са Португалия и /вероятно/ Испания. Към групата на застрашените /известна още като ПИГС/ Нуриел Рубини причислява Италия и дори Белгия...

Кое доведе най-мощния валутен съюз в света до ръба на срива? Ако изключим периодичните внушения за конспиративен сценарий /разработен в САЩ и косвено поощряван от Китай/, мненията на експертите се фокусират в едно: недопустима конструкторска грешка. В какво се състои тя? Принципният отговор е: в прибързаното, изкуствено сглобяване в едно на силно развити със слабо развити/неконкурентни икономики- без съпътстващ механизъм за наднационална регулация и отстраняване на дисбалансите.

Особено категоричен в оценките е Джордж Сорос. Още в началото на гръцката драма той констатира, че няма как един валутен съюз да оцелява, без да е същевременно и икономически, т.е. с управление от един център. Днес Соросе още по-конкретен: проблемът е, че ЕС разполага само с централна банка, но не и с обща хазна! А едиен ковчежник е възможен само там, където има политически съюз /от типа на пан- европейска федерация!/.

Пол Кругман отива още по-нататък, подлагайки на безкомпромисна дисекция състоянието на евросъюз :първопричината за конструктивните дефекти в Еврозоната е в емоционалното отношение на нейните бащи основатели . Те били увлечени по т.нар европейска мечта: да изградят час по-скоро една мирна и демократична, просперираща общност.Тъкмо този евроромантизъмобаче ее попречил да се предвидят сериозните предизвикателства, на които ще се натъкне свръхамбициозната финансова формация. Тя твърде рано преминава на работен режим, без да разполага с адекватни институции, като разчита единствено на добрата воля и безкористното сътрудничество между страните членки на зоната/за което няма гаранции/; подценен е фактът, че валутният съюз е машина, която носи привилегии, но изисква разходи и дори жертви / те не са калкулирани на старта/; и най-същественото: единната валутна система лишава от гъвкавост държавите, които в периоди на криза биха решили да прилагат оздравителни фискални политики, каквито са например промяната във валутния курс,и вътрешната девалваци и др.

Втората кризисна вълна /този път чисто европейска по генезис/ постави на най сериозно изпитание здравината на валутния съюз, обединяващ 17 държави. Резултатът от теста / по изразите на Кругман/ е „еврокаша”, която вещае „трагедия”. Има ли кой да проумее опасността от трагична развръзка; има ли желаещи да изсърбат кашата, за да се положат нови, здрави основи на следкризисната паневропейска валутна система? Точни отговори на тези сакрални въпроси няма, споровете между държавите в еврозоната не стихват цяла година.

Засега е ясно кои са жертвите: едните са всички европейски данъкоплатци, с чиито пари главно беше създаден извънреден фонд за финансова подкрепа на застрашените от фалит членове на еврозоната; другите са народите от периферните/ неконкурентни икономики, които трябва да минат през силови и болезнени поцедури за орязване на доходи, социални разходи и публични услуги / политика, известна като austerity/.

Прояснява се и конфигурацията на водещите конструктори, на които се разчита да коригират дефектите в прототипа и да пуснат в действие нов, ефективен и безопасен, евромодел. Това са Германия и Франция. Третият участник в Клуба на големите –Англия, не прие внушенията от Берлин и Париж да стане съотговорна в операцията за спасяване на еврото . И тъй като Германия подписва най-големите чекове за разходите на Брюксел, именно тя ще диктува условията на спасителния план. Повечето от тях вече са приети: всяка закъсала страна е длъжна да приложи austerity пакет и да заеме пари за преструктуриране на дълговете най-напред от капиталовите пазари; отказ от издаване на общи еврооблигации и т.н.

Така единният доскоро Евросъюз се раздели на:
А. Център и периферия /икономическата периферия всъщност стана епицентър на дълговата криза/;
Б. Плеймейкъри /Германия и Франция/ и аутсайдери /неприетите в еврозоната членове на ЕС/.
В. Англос и еврос /отделно и високомерно в кризисната конфигурация, набраздена от няколко разделителни линии, стои Англия/
В крайна сметка националният егоизъм взе връх над европейската мечта!

2. Къде сме ние, източноевропейците? И по-специално- България?
Още с идването на власт на ГЕРБ , неговото самоопределило се като „дясно” правителство, обяви влизането в ЕРМ-2 /чакалнята на еврозоната/ за водеща цел. В името на тази цел се поде безкомпромисна битка за вкарване на параметрите на бюджета и националните финанси в границите, валидни за страните от валутния съюз. Доста самонадеяно премиерът Борисов и финансовият министър Дянков фиксираха и срок за постигане на целта- максимум две години. Същевременно оставиха без внимание предупрежденията на цяла група алтернативни икономисти /например от сдружение ГЛАС/, че България не е готова, нито в момента има интерес да работи за реализация на подобен приоритет.
Никой от икономическия екип на правителството и съветващите ги пазарни фунаменталисти не се заинтересува сериозно от факта, че страни като Чехия, Унгария и Полша се въздържат от преждевременно решение да кандидатстват за еврозоната. Не беше направен адекватен анализ каква е цената на шумно рекламираното приемане на Естония в Еврозоната от 1 януари 2011 г. Цената се оказва нетърпимо висока: нов скок на безработицата и болезнен спад на реалните заплати и пенсии. Уверенията на привържениците на austerity мерките, че негативите тенденции ще бъдат преодолени скоро в резултат на икономическия растеж, са лишени от основание . Така поне твърдят Джоузеф Стиглиц, Пол Кругман и други авторитети, на които може да се вярва.

Когато кризата не е отминала, а валутната система на ЕС дава сигнали за верижна дестабилизация, най-логичното решение е да не се бърза с обявяване на намерения за членство в еврозоната . Но финансовият революционер Симеон Дянков не е свикнал да го броят за слабак. Чисто волунтаристично, още през ранната есен на 2009 г. той поведе битка за „нулев” бюджетен дефицит /месеци по-късно се разбра, че е объркал сметките; и дори си е позволил да послъгва пред НИС и Евростат за числата в приходната и разходната част на бюджетите 2009 и 2010 г./ После Дянков изненада ЕкоФин с изявлението, че България има готова конвергентна програма /след като получи мълчалив отказ, се опита за измами сънародниците си, че неговата програма била одобрена с висока оценка/. Последва опровержение от Мадрид и Брюксел. От тогава ЕК не ни смята за надежден партньор; което впоследствие рефлектира в серия от проверки по целия фронт на финансовите взаимоотношения между София и Брюксел. За да се стигне до унизителния отказ да бъдем включени в Шенгенската зона...

Актуализацията на Бюджет’2010 по средата на финансовата година временно приземи разпаления гастрольор Дянков. Премиерът Борисов призна публично, че идеята за скорошно влизане на България в еврозоната е било грешка. Дянков се върна към всекидневните си задължения да събира приходи и да орязва разходи, за да се побере в далеч по-хлабавите бюджетни рамки, които му гласува парламентът.

Но, както се казва, шило в торба не стои /поне за дълго/. От известно време финансовият министър и премиерът заявяват, че от финансова гледна точка България била добре: безспорно по-добре от страните в южната дъга на общността, изправени на ръба на фалита; и почти толкова добре, както е например Германия. Дянков дори си позволи да дава съвети на европейски семинар как закъсалите членове на ЕС да стабилизират националните финанси.

Наистина ли България е в безопасна ситуация, ще остане ли незасегната от трусовете в еврозоната? Ако приложим критериите, по които независимите международни икономисти оценяват здравината на валутния съюз и разкриват причините за верижните сривове, България директно се вписва в групата на високорисковите страни.

Първо, тя е с най-ниски доходи и по-нататъшното им орязване води до неизбежно свиване на потреблението. Което е доказан проинфлационен фактор. Нито пък е възможна така наречената вътрешна девалвация, към която прибягват някои от страните, изпаднали в трайна рецесия и дългова криза /България отгоре на всичко е във Валутен борд/.Политическите последици не ги броим-да му мисли ГЕРБ, чиито лидер обеща да измъкне държавата от тресавището за 540 дни! Година по-късно я докара дотам, че иска вот на доверие от парламента. Което е чиста проба доказателство за политическа криза...
Второ, увеличението на данъците също е нереалистичен вариант, защото ще срещне силната съпротива на бизнеса и на агресивното лоби на пазарните фундаменталисти.Продължителното прилагане на алтернативна стратегия-да сме атрактивни за външните инвеститори чрез поддържане на корпоративните и личните данъци на най-ниско равнище в ЕС, крие опасност от обвинения, че правим данъчен дъмпинг. И не без основание! Практически България днес се е превърнала в обширна офшорна зона, в убежище за всякакъв вид международни сенчести и спекулативни корпоративни мрежи . Те се държат като прелетни птици: у нас престояват временно заради топлия бизнес климат /икономисват от данъци и ползват блага наготово- ниски заплати и осигуровки/; печалбите придвидливо изнасят навън! Реалните преки чуждестранни инвестиции стигнаха символични равнища...

Трето, държавният дълг на България е нисък, но частният е сред най-високите в ЕС /над 120% от БВП/. Което ни поставя в ситуацията на Ирландия, където дълговият балон се пукна в частния сектор и изяде резервите на държавната хазна. Наред с това у нас междуфирмените задължения от години набъбват, достигайки астрономически стойности. Не е ли това същинската причина за започналите фалити и разпродажби на материални активи от закъсалите частници е въпрос, който изглежда не засяга държавата. Засега!

Четвърто, домакинствата, притиснати от непосилни лихви по кредитите, високи такси и подскачаща инфлация, както и от своеволията на частните монополи в комуналния сектор, също изпадат в дългова криза.Данните за проблемните кредити от месеци са обезпокояващи, въпреки упоритото игнориране на проблема от БНБ. Стабилитета на банковия сектор, с който се гордеят три поредни правителства, вече е под въпрос.

Нека да резюмираме: България не е и няма как да бъде остров на спокойствието и през втората фаза на европейската криза. През първата фаза, противно на твърденията на предишното правителство, че сме защитени от Валутния борд, рецесията ни връхлетя безкомпромисно и държа в плен реалния сектор повече от 14 месеца; днес спукването на дълговите балони и банковите главоболия в еврозоната няма как да не рефлектира и у нас.

Първите симптоми са налице: опериращите в България европейски банки свиха кредитирането до възможно най-ниски равнища; ЕК, изпитваща нарастващи парични затруднения, проверява всеки цент, отпуснат по линия на структурните фондове и безкомпромисно налага санкции при най-малко съмнение за нередности; репатрирането на капитали и печалби от бедна България към богатите страни от еврозоната стана обичайна практика.
Ако България продължи да пасува пред опасността от фатален срив в Еврозоната, разчитайки че бурята ще ни отмине, това ще е губеща стратегия. Иначе казано, сами ще се дисквалифицираме от състезанието. Нека да напомня, че епицентърът на сегашната уникална валутна криза е в периферията. Ние сме твърдо там, сред страните аутсайдери, независимо, че не сме членове на еврозоната.

3. Какво може да се направи?
Струва ми се, че разумен отговор на този въпрос/ и повод за сериозен дебат/ дава Пол Кругман в пространния си анализ за причините и последиците от Еврокризата. Нобеловият лауерат, чието позитивно отношение към идеята за Обединена Европа не буди съмнение, предлага избор измежду четири сценария за стабилизация на националните икономики, вкл. тези извън валутния съюз:

Първият сценарий е да се върви твърдо по пътя на балтийските страни и по-специално Естония. Което значи безкомпромисно да се намалят заплатите с надежда, че това ще възстанови загубената конкурентноспособност. Както казах, за България подобен вариант изглежда политически високорисков, дори невъзможен-заплатите и пенсиите и без това са безпрецедентно ниски, а доверието в ГЕРБ падна на критично равнище.

Вторият сценарий е да се преструктурират натрупаните задължения. В българския случай става дума първо за дълговете на домакинствата, които отдавна надхвърлиха критичната граница; второ, за погасяване на междуфирмените задължения, което да отпуши каналите на разплащането между бизнеса и на предприятията към банките. Тази операция, както и решаването на проблема с рязко нарастналите проблемни и лоши кредити, не може да стане без намесата на държавата; тя обаче не показва и най-малки признаци на готовност да се заеме с превантивна дейност. Правителството продължава слуша БНБ, чието ръководство се е негърбило с неблагодарната мисия да успокоява населението с бодрячески новини за стабилността на банките. Но всички банки ли са устойчиви на фалит!

Третият сценарий Кругман определя като „ Аржентина изцяло”. Което би означавало в нашите словия да се промени курса на лева спрямо еврото /минимум с една трета/. Така може радикално да се насърчи износа, което да доведе на свой ред до скок в растежа. Този сценарий е малко вероятен, като се има предвид, че в България, за разлика от Аржентина, Валутният борд е обявен за свещена крава. Всички му се кланят-правителства, БНБ, бизнес, синдикати.Всички се страхуват дори да помислят за корекция на Борда и отстраняване на прокризисните ефекти от неговото действие.

Четвъртият сценарий е възроденият европеизъм. Факт е, че днес страните членки на ЕС , най-вече водещите, без колебание поставят националните си интереси над тези на общността. Казусите с гръцката и ирландската дългова криза категорично потвърдиха тенденцията на финансова конфронтация и дезинтеграция. Което е е най-краткия път към разпадане на еврозоната, а впоследствие и на общността. Малките стъпки в противоположна, реинтегрираща посока, препоръчвани от световните икономически гурута, са въвеждане на „E-Bonds”, преструктуриране на дълговете, създаване на фискален съюз и т.н. Това е път към създаване на европейска федерация.

Тук е шансът на България - да оздрави болните публични финанси, да съживи реалната икономика и да постигне нов растеж. Само че шансът няма да ни споходи наготово. Днес еврооптимистите на запад от Виена са малцинство, но перспективата е тяхна. България има сили да се нареди сред тях; има и право да бъде активен участник в европейското следкризисно възраждане. Липсват и само мъдри и смели политически водачи....