Индикатор ли са за стабилност лихвените проценти по депозитите?

Спестителите имат интерес да получават колкото се може по-висока доходност на средствата си, а кредито-искателите да получат финансиране на възможно най-ниски лихвени нива. И така, виждаме, че най-нормалното нещо за всеки разполагащ със средства е да иска да получава по-висока доходност за тях, а не както се опитват да налагат някои псевдо-експерти в публичното пространство – алчност.

Събитията това лято около КТБ дадоха повод за редица спекулации в публичното пространство за стабилността на банките в страната и с кой показател тя може най-точно да бъде измерена. Следвайки икономическата логика, че по-високата възвращаемост на парични средства е пряко обвързана с поемането на по-висок риск, не малко икономисти (не финансисти) изведоха лихвените нива, предлагани по депозитите, като основен индикатор за стабилността на конкретна банка. По-ниските лихви по депозитите би трябвало да показват по-нисък риск за стабилността на банката.

Но дали това всъщност е така?

Ако направим един обстоен преглед на лихвените нива по-депозитите в страната, ще видим, че банките с чужда собственост масово поддържат ниски нива на лихвите по депозитните си продукти, а малкото останали български банки предлагат по-високи лихвени нива. Това разделение се дължи на редица фактори, които обаче нямат нищо общо с риска и стабилността на конкретна банка. Основната разлика между българските банки и чуждите в страната е, че последните имат достъп до евтино финансиране от банката-майка или банки от финансовата група, опериращи в други страни. С други думи, функционираща като международен финансов конгломерат, банката-майка може да събира средства от страни, в които лихвените нива по депозитите са значително по-ниски от тези в България и да заема тези средства на своето поделение в страната, което от своя страна да отпуска под формата на кредити.

Тези банки не се нуждаят от привличане на средства от вътрешния пазар, за това и нямат нужда да предлагат атрактивни лихвени нива по своите депозити и могат да си позволят да ги държат ниски.

Тук е мястото да споменем и че някои от банките като УниКредит, Райфайзенбанк, част от гръцките банки, имащи дъщерни дружества и в България, се възползваха в разгара на икономическата криза от програмата на Европейската централна банка за наливане на ликвидност и получиха кредитни линии на рекордно ниски лихви от 0,5%. Преди 2 месеца ЕЦБ намали основния лихвен процент до 0,15%. За сравнение средният лихвен процент по депозитите с договорен матуритет в левове за домакинствата е 3,36% към края на м. юни.

Българските банки от своя страна нямат достъп до това евтино финансиране, както и на възможността да събират депозити от други страни, за това вътрешният пазар е основен за тях в набавянето на парични средства. Ето защо те се стремят да предоставят максимално атрактивни условия по-своите депозитни продукти.

От казаното до тук ясно се вижда, че лихвените нива по депозитите са определящ фактор единствено за това до колко е важен един пазар за конкретна банка и нямат отношение към стабилността и поемането на риск. Всъщност ако се върнем 5-6 години назад във времето, когато бе и пикът лихвените нива по депозитите, ще видим, че всички банки в страната (без изключение) поддържаха много високи нива.

Преди икономическата криза чуждестранните банки в България се смятаха за едни от най-стабилните, защото при трудности можеха да разчитат на своите банки-майки за осигуряване на ликвидност. Когато обаче настъпиха тежките месеци за банковия сектор в страната, те се принудиха да увеличават значително лихвените нива по-депозитите си, защото не получиха така очакваната майчина закрила и вътрешният пазар се превърна и за тях в основен източник за финансиране.

Ето защо българските банки, свикнали да работят в тази среда – разчитайки сами на себе си, много по-леко и бързо преминаха през кризата от другите.

Това ясно се видя през последните няколко години, като именно български банки бяха в основата на окрупняването на сектора и купиха дъщерните поделения на чужди банки, опериращи в страната – Fibank (Първа инвестиционна банка) придоби МКБ Юнионбанк, КТБ придоби Креди Агрикол, ЦКБ придоби Тексимбанк.

Разбира се, не всички чужди банки в страната поддържат ниски лихвени нива по своите депозити. БНП Париба също предлага атрактивни лихви, а е една от най-стабилните европейски банки.

Това се дължи на политиката на банката, която е оставила поделението й в България да оперира самостоятелно. Тук отново се вижда липсата на връзка между лихвите по депозитите и стабилността на банката.

Каква всъщност е реалността?

Имайки предвид, че лихвените нива по депозитите и кредитите са в пряка корелация, то най-логично би било банките, предлагащи ниски лихви по депозитите си, да предлагат и най-ниските лихви по отпусканите от тях кредити. Нещо, което обаче не се наблюдава в страната. Чуждестранните банки, ползващи се с евтино финансиране от своите майки, поддържат лихвени нива около средните (а в някои случаи и над тях) за пазара. Това означава, че маржът на печалбата им е много по-голям от този на българските банки. Справка за печалбата на банките в БНБ ни показва, че през последните 2 години над 75% от цялата печалба в банковата система (на всички 30 банки) се съсредоточава в ... 2 банки (УниКредит и Банка ДСК), които са с чужда собственост и имат достъп до евтино финансиране чрез своите майки.

Печалбите в последствие се преразпределят като годишен дивидент за акционерите и по този начин те напускат страната и подсилват капиталовата адекватност на банката-майка. С други думи моделът евтино финансиране отвън, отпускано под формата на кредити с високи лихвени нива, носи значителни доходи на тези банки, които могат да си го позволят, но ощетява интереса както на българските спестители, така и на кредитоискателите.

Мирослав Иванов