Това означава, че действията по адаптация никога не са били по-необходими за нашето оцеляване.

 

От 2000 до 2019 г. климатичните промени вече са стрували на най-уязвимите държави в света приблизително 525 милиарда долара. Тази тежест продължава да расте, излагайки на риск човешки животи и заличавайки трудно постигнати резултати в развитието, като се очаква глобалните годишни щети да достигнат между 19 и 59 трилиона долара до 2050 г. Още по-тревожно е, че световната икономика вече е „заключена“ към 19-процентна загуба на доходи до 2050 г., независимо колко успешни ще бъдат днешните усилия по намаляване на емисиите, пишат Бан Ки-мун, осмият генерален секретар на ООН, и Ана Тони, изпълнителен директор на COP30 в Politico.




сновният им аргумент е, че адаптацията не е разход, а инвестиция. Всеки вложен долар в мерки за устойчивост носи повече от десетократна полза чрез избегнати щети и допълнителни социални и икономически ефекти.

 

Въпреки това най-застрашените общности почти не получават финансиране. Над 2 милиарда души зависят от дребни земеделски стопанства, но само 1.7% от климатичното финансиране достига до местни общности и до коренно население. Малките агро-хранителни системи получават дори по-малко — 0.8% от международното финансиране.

 

Това се определя като дълбоко несправедливо, защото именно тези хора са най-пряко изложени на климатични рискове и често имат най-добрите решения, съобразени с местните условия.

 

Според авторите, инвестиции в глобални мрежи като Консултативната група по международни земеделски изследвания (CGIAR) могат бързо да внедрят технологии, които повишават устойчивостта, продуктивността и социалното равенство в бедните страни.

 

Адаптацията е описана като процес, който винаги е локален — оформя се от география, култура и местно управление. За да има ефект, е необходимо финансирането да бъде лесно достъпно за общностите на първа линия.

 

Затова богатите държави трябва да променят начина, по който се вземат финансови решения — да създават политики, които привличат частен капитал и интегрират устойчивостта във всяка инвестиция, а не само в „климатични“ проекти.

 

Събития като COP30 се разглеждат като момент, в който светът трябва да премине от обещания към действие — да затвори пропастта в адаптационното финансиране и да насочи средствата директно там, където въздействието ще е най-голямо.

 

Посланието е ясно: устойчивостта и адаптацията трябва да се превърнат в основна инвестиционна стратегия на XXI век, която поставя хората и уязвимите общности в центъра на решенията.