Девизът днес: Да пукне този свят, дано!*

Руският политолог Рамиз Голдеев обаче връща топката в полето на политиците. Той твърди, че към подобна идеология управляващите прибягват, когато усетят, че участват в борба, без изгледи за победа.

Дали министър Емел Етем някога си е задавала подобни въпроси? Може би да, а по-вероятно - не. Тя обвини медиите, че са виновни за информационния хаос в деня Х - 3-и юли. Възможно е да има някакви аргументи. Дали сме съгласни с нея е друг въпрос. Плурализмът и даво права. Далеч по-съществено е, защо тя предприе тази атака. Едно от възможните обяснение е, че е усетила нещо важно: в тази битка няма да има победител. Етем няма да размаже медиите, както вероятно и се иска, нито може да ги забрани, каквито сънища вероятно я спохождат. Но може да ги натика в ъгъла за известно време. Така ще ги лиши от шанс да са победители. А те не се и стараят. Цупят се, но не я размазват като муха, както биха могли, ако поискат.

Война без победители.

Позиционни битки, лениви движения, имитация.

И от двете страни.

На обществото му остава онанирането. Не се цупете на тази дума. В нея е вложен подтекст: става въпрос за интернет пространството, където всеки може да се... изкаже. Нещо близко до кефа. Когато властта и медиите уж воюват, на хората какво друго им остава. „Уж" очевидно не ги устройва, затова - в чата.

Поведението на Емел Етем и немалко нейни колеги в последно време ни връща към политическата конспирация от периода на здравия комунизъм. Владислав Тодоров казва по този повод следното: „Комунизмът е политическа конспирация, която се базира на строги правила и процедури на комуникация, ритуализация на телесността, магически действащи пароли, имена и позиви.

...Конспиративният живот е демонстративно процесуален, фанатично любовен, ритуално жертвен, политически целесъобразен, научно оправдан, уреден от свои собствени извънредни устав, институции и екзекутивни органи". Много ясно.

Именно в такава конспиративност ни управлява тройната коалиция. Не знаем кой какви интереси защитава, кои лобита обслужват ведомства, министерства и агенции. Само се догаждаме, че има вътрешна интрига за надмощие на една група олигарси над друга група олигарси. Досещаме се, че едните са около президента, други дават рамо на премиера, трети играят с ДПС, НДСВ, а има и уж самостоятелни бойни единици на терена - Бойко Борисов с неговата ГЕРБ. Всичко това опаковано в кутията на конспирацията и закичено с панделката на демокрацията.

Такава една розова панделка е например Кондолиза Райс. Дори нейните съветници да й намекнат, че е направила лек гаф, като нарече Стара планина култова планина, тя пак няма да разбере, че малокалибрените български политици я използваха. Намазаха й ските и я пуснаха от Шилигарника на своето политическо благополучие.

За някои е смешно, че Конди не знае нищо за България, но за други това е супер удобно. Тя ни мисли за пигмеи. Подценяването винаги е грешка, казват китайците. Някой ден Райс ще проумее, че орденът, който й връчи Първанов е много повече обеца... И ще ни изтрие от мемоарите си.

Емел Етем организира величав купон на 18 юли в резиденцията на военното министерство „Лозенец". Това е точно две седмици след животоопасната заря в Челопечене. С чер хайвер и шампанско властта ще отбележи денят на Гражданска защита. Да се купонясва по такъв повод е нормално. Времето обаче е крайно неподходящо.

Когато бе избран за президент Никола Саркози нанесе популистка рана на вековния протокол във Версай. На националния празник на Франция оряза поканите на елита за сметка на инвалиди, ветерани, работници и студенти. Някои от тях го аплодираха с вдигнат юмрук. Да, това е популизъм. Истински популизъм, от какъвто имаме крещяща нужда. Получихме обаче рали с БМВ-та и сини буркани, кой ще стигне пръв за фотосесията на фона на горящите складове в Челопечене.  

Като стана дума за комунизъм, се сещам и за фашизма. Учени твърдят, че неговата идеология не се поддържа от народа, но се изповядва и приема от страх и съображения за оцеляване. Каква е връзката с днес. Днес някои управляващи у нас искат да задоволят на всяка цена животинската си алчност. За целта създават режим на непрозрачност и всяват страх. Това става чрез списък на недосегаемите, който всяка медия съблюдава по един или друг начин. Контролът се упражнява чрез телефон, заплахи, подкупи. Също и чрез приобщаване на медийни шефове към политическия и управленски елит. Това е най-сигурно. Така е съществувал фашизмът. Комунизмът - също. В Северна Корея още е така. А у нас?

Достатъчни ли са магазините за кафе, модните бутици и колите втора употреба, за да си мислим, че сме се отдалечили на безопасно разстояние от двете идеологии?

У нас има едно официално общество и едно, което съществува инкогнито. Чрез първото участваме в ЕС, НАТО и се опитваме да се легитимираме пред света. Но когато настане вечер и месец изгрее, на сцената излизат истинските герои на обществото инкогнито. В него полицаи продават и убиват със закона; магистрати преяждат с него; жени зачеват в кръв и сълзи; територии от страната се преобразяват в частни имения. Това е българският Хелоуин, а ние даваме децата си на Минотавъра. Светът смътно подозира какво става, но е зает.

Но и българската управляваща класа, също като цар Минос, си има своите страхове. Не от военен преврат, защото зъбите на генералитета отдавна са избити, нито от купените синдикати. Дори ЕС не е толкова страшно, когато владееш до съвършенство лостовете на лицемерието. Страхът е спотаен в усещането за непредвидим хаос и упорито гризе благополучието на властта. Засега той е спотаен в ненавистта в очите на обществото инкогнито. Смразяващ страх е това. От него може нищо да не оцелее.

Малък шанс дава манипулацията. Напоследък все по-често в речника на президента, политици и идеолози на управлението се прокрадва думата патриотизъм. Чрез подставени интелигенти тази дума се впръсква в общественото пространство с идеята да завладее и общественото съзнание. Искат да ни вкарат в сюжета от „Пръстена на нибелунгите". Може и да успеят, ако не си припомним, че за свободата няма лиценз. Тя се придобива по естествен, често грубо, защото е безценна.

Време е за Артур Рембо и неговата закъсняла „Демокрация" по нашите земи: „Довиждане, тук, без значение где. Философията на нас - доброволците, ще бъде свирепа: слепи за наука, безпощадни в охотата си за разкош. Да пукне този свят, дано! Това е истинският марш. Напред на път!"

От Рембо ги е страх... Защото сме негови хора.

Огнян Стефанов

*В заглавието е използван израз от есето на Артур Рембо „Демокрация".