Емигранти, имигранти и бъдещето на нацията

Според изследването, страната ни ще загуби 2 153 000 души (28.5% от населението си). И от 7 545 000 души през 2009 год. тя през 2050 год. ще има население само от 5 392 000 души.

Цифрите са катастрофални, но е вероятно те да са даже занижени, тоест да са още по-трагични, тъй като една важна тенденция в демографското уравнение – емиграцията – може би не е реално застъпена.

С увеличаващата се смъртност и с намалената раждаемост България изпитва проблеми, които са характерни за всички посткомунистически страни. От двадесетте посочени в таблицата на ООН страни в 17 от тях са управлявали или управляват комунисти, в една (Гвиана) – социалисти, а голяма част от Германия, също в таблицата с предвидено намаление на населението, беше също дълго време комунистическа.

Бившите комунистически страни в Европа като че ли „нормално” дават и голям процент от новата емиграция след 1990 год.

България не само не е изключение в тази насока – емиграцията, но изглежда, макар че липсват меродавни данни, че и тук се очертава като шампион.

Изселванията – доброволни или не – не са новост в нашия регион. Те са част от историята ни още от Отоманско време и са сравнително добре познати, макар че остават ненапълно анализирани.

Нека си спомним само за последните 24 години, през които на Балканите се случи „Голямата екскурзия” на българските турци през 1988-1989 год., след това преселенията на сърби, арнаути, бошняци и други малцинства по време на войните при разпада на Югославия, завършили с бруталното изселване на албанци от Косово, което предизвика и войната на НАТО срещу Сърбия.

Но преселенията не винаги са насилствени, нито пък са предизвикани само, или даже главно, по политически причини. Повечето от тях фактически са „вътрешни”, тоест премествания от един регион в друг, от планините към равнините, от селата към градовете, от области със замрял поминък към места, където се гради индустрия, и т.н.

Когато по една или друга причина се създаде свръхнаселение, което означава, че за населението на една държава става невъзможно да следва работните места и перспективите за по-добър живот в отечеството си, понеже такива липсват, тогава започва „външната” емиграция.

България е изпитала и двата вида емиграция през последните 200 години, но за разлика обаче от съседни страни, където битовите и стопанските условия не са били много по-различни от нашите, то външната емиграция у нас е била сравнително по-голяма по размери.

В сравнение с гърци, хървати, словенци и сърби (които се изселват за постоянно), емиграцията по стопански причини на българите е била главно от гурбетчийски характер. Мъжете са заминавали за известно време на работа по чужди краища и след това са се връщали по родните си места. Изключения са били градинарите ни в Унгария, Австрия и Чехия, които след време са се заселили трайно в новите си страни.

Заминаващите да учат в чужбина, да специализират своята професия, или просто да се поразходят и да видят какво става по света, обикновено са се връщали и то нерядко със съпруги от другите страни.

Имиграцията също не е била непозната. Много професионалисти, добри работници, интелектуалци и специалисти от различен вид и характер, дошли в Родината ни на работа, са оставали тук за дълго време, а понякога завинаги. И, създавайки потомство, са увеличавали и даже подобрявали нашия генофонд.

Това не са били само дошлите от Австро-Унгария и Германия след 1879 год., но и по-късно, например по време на Голямата депресия през 1928-1932 год. Тъкмо оттогава, а не от Втората световна война, както погрешно считат повечето българи сега, датира и вече позабравеният израз „изпаднал германец”, т.е. специалист, останал без прехрана, и дошъл на работа в България.

Преди тях беше вълната на руската белогвардейска емиграция, която също остави трайни следи и бе благоприятна за държавата.

Учените наричат двата главни фактора определящи емиграцията „натиск” (push на английски език) и „привличане” (pull).

Има се и предвид това, че натискът да емигрираш е многозначен и се дължи на различни причини, главно нищета и принуда да се махнеш и да търсиш късмета си другаде, докато привличането е конкретно, тук и сега.

Решението да избереш точно една страна пред друга е въпрос на лично предпочитание и избор. През годините от 1890 год. и досега Североамериканския континент и главно САЩ бяха главната „привличаща” страна за народите от Средна и Източна Европа. Но данните, поне до след Европейската война, сочат, че повече българи са се върнали в страната си, отколкото са останали там, сиреч и Америка, малко или много, е била страна само за гурбет, а не за окончателно преселване.

По време на комунизма българите, като всички жители на поробените страни от Източна Европа, „гласуваха с краката си” и немалко от тях се озоваха в Западна Европа, а така също и в САЩ, Канада, Австралия и Южна Америка. Тази вълна изсмука ценни кадри, повечето от тях не само си създадоха добър живот и намериха поприще в новоизбраните си страни, но и внесоха своя принос там (и подобриха чужди генни фондове). Те се оказаха напълно и всецяло загубени като ценност за Родината си, която така и не ги прие след 1989 год.

Сегашната изселническа вълна, най-новата българска емиграция, тепърва ще бъде документирана, разглеждана и анализирана. Но няколко неща изглеждат ясни и могат да се изтъкнат още сега.

На първо място, тази изселническа вълна е без съмнение най-значителната по размер и мащаби в новата ни история, тя е най-масовата вълна.

Гурбетчийските временни преселения бяха бекярски, или поне се състояха само от мъже – сезонни, спорадични – и не доведоха до трайни промени в демографията на България.

Емигриранията по битови и икономически причини от 1900 до 1940 год. се наброяваха в десетки хиляди и за 40 години не можаха да надхвърлят 130 000 (голяма част от тях се завърнаха).

Политическите емигранти след 1944 год. по необходимост бяха само няколко десетки хиляди (ако българите имаха възможност да излизат свободно в чужбина броят им, разбира се, би бил поне десетократно по-голям).

А само турците, които емигрираха след 1988 год., изпъдени или не от властта тогава, без значение, наброяват повече от всички български изселвания от Освобождението насам, взети заедно! А след това?

Никой не знае със сигурност колко са след 1989 год. емигрантите не-турци, Говори се за числа от 400 000 до един милион, а и повече. Носят се фантазии във въздуха: „Чикаго е вторият български град в света по големина”, „В Испания се преселиха цели села от България”, „В Гърция имаме над 200 000 българи”…

Известни косвени сведения се появяват по време на избори, когато т.нар. „мъртви души” (тоест българи, фигуриращи в избирателните списъци, по данни на НЦИОМ) се оказват най-малко 800 000, и то редовно и акуратно.

В началото ги наричаха фантоми, сега вече не се говори за тях. Кои са те? Негласуващите български граждани ли са или са емигрантите?

Никой не възнамерява да изчисти този въпрос, понеже мъртвите души се използват охотно и безспир от всички политически сили в своя полза по време на избори.

Сега ще бъдат използвани пак, ако се реши да има референдум. Как се прави това знае „Информационно обслужване” (единствените професионални броячи на гласове от 1990 год. насам) и техните господари, а те не са готови да изяснят проблема на широката общественост у нас по понятни причини.

Има и други, по-интересни въпроси, някои от тях даже са и по-значими в демографски план.

Първият проблем е характерът на новата емиграция. Макар че не всички емигранти са висшисти, добри специалисти в своята област или вещи професионалисти – все неща, които ни трябват тук в България, а да не говорим колко ще са ни нужни в следващите 10-20 години, – за тяхното обучение е плащала държавата и се е надявала, че те ще й бъдат от полза.

Всички те имат едно главно качество, което ги отличава от тези, които не емигрират. Всички те са хора, които са готови да опитат, да поемат риск, да предприемат нещо ново, невиждано, да отидат в чужда страна, без корени, без връзки, без подкрепа, с други думи – готови са да рискуват и да се борят.

Това са, просто казано, най-ценната част от нашата нация, и те са предприемчиви, готови да рискуват, желаещи да се борят и да прогресират хора, които най-много са необходими на България.

След тях тук остават главно непредприемчивите, мързеливите, готованковците, мамините дечица, тия, които имат осигурена прехрана и живот от родителите си, и на които държавата никога не може да разчита, понеже те само вземат, без да дават. (Разбира се, не всички, останали в Отечеството си, са такива.) Следователно, губим не само количество, но и качество. Губим качество на нацията си.

Второ, новите емигранти в голямото си мнозинство са етнически българи. По-будните турци вече се изселиха и си уредиха твърде сносен живот в Турция, а тук останаха по-некадърните, останаха и тези, от които вероятно няма много полза за обществото.

Циганите няма да се изселят никъде, понеже тук им е добре, а и другаде не са желани. Тук ги търпим и толерираме. Те ще продължават да правят набези по чужди страни, да петнят името на България и ще бъдат фактор в решенията за Шенген спрямо нас. Но ще се връщат в Родината си (да, България е и тяхна Родина). Ще се връщат не от голяма любов, а от немай къде.

По този начин се намаляват значително българите и етническото равновесие се нарушава драматично.

Повече, далеч повече, от изселени българи са в детеродна възраст; те няма да се върнат никога в България, докато тези, които остават тук, ще бъдат не само в тежест за обществото, но и няма да раждат, а ще се занимават с чалга, екология, далавери и равни права за сексуалните малцинства. Говорим за младите българи, а не за тези, които нямат физическа възможност да се изселят заради възраст, болести, задължения и т.н.

Не ще и дума, че остават и значителен брой младежи, които уреждат живота си тук, живеят порядъчно и допринасят за живота у нас. В тях ни е и надеждата. Но веднага се забелязва, че вече се нарушава балансът между основната национална група, тази, която е дала не само името си на държавата, но която винаги е била главният неин стопански и културен двигател, и малцинствени групи, които, освен че са от различен генен фонд, но са и носители на черти, които могат да бъдат допускани от българското общество, но не трябва да го доминират.

На трето място, не бива да се пропускат малко известните данни за наличието на имигрантска вълна в страната ни, особено през последните 10-15 години.

Като нелепа компенсация за загубата на ценни млади българи, много от тях с неясно бъдеще от гледна точка на българското общество, получаваме имигранти от Азия и Африка, и то без да имаме реална възможност за избор или даже за контрол върху имигрантските потоци.

Броят на китайците сигурно вече надвишава този на руснаците, а преселниците от арабските страни са двойно повече от тях.

Събитията, развиващи се в Близкия изток, гарантират един постоянен приток на бежанци, които използват страната ни не само като транзитна спирка към Западна Европа, но и като перспектива за заселване.

Оттам нататък пътят е известен. Веднъж приети като легално пребиваващи с разрешение за местоживеене и работа хора, става невъзможно да се ограничи притокът от техни роднини. Няма да минат повече от 20 години и етническият облик на България ще се промени, и то решително.

Имигранти ще бъдат евентуално необходими и за попълване на свободните места в отрасли като здравеопазване, преподаването и научната дейност, а и в други вече дефицитни в кадрово отношение области.

А тъй като условията за работа и заплащането на труда за подобни професии в България за дълго време ще изостават от стандартите в другите европейски страни (тъкмо по тази причина емигрират навън нашите специалисти), тези, които България ще приеме като техни заместници, ще бъдат от доста по-ниско качество, на доста по-ниско ниво, но не и с по-малки претенции за заплати, статус и т.н.

Дали така необходимият ни етнически мир и разбирателство ще бъде съхранен и запазен при посочените нови вероятности е също въпрос, който изисква подготовка на решения още отсега, за да не ни завари бъдещето неподготвени, както обикновено се случва у нас.

Съществуват ясно изразени жалони, които ще ни помогнат. В Царство България имахме Конституция, където в чл. 61 бе записано това, що го няма никъде по света: Всякой роб, от какъвто пол, вяра и народност да бъде, свободен става, щом стъпи на българска територия.

Комунистическата Народна република в 1946 год. заличи този член, а Втората република от 1990 год. не се и сети за него, но това не пречи да се гордеем от далновидността и благородството на мъдрите ни прадеди, както и да имаме предвид, че България никога не е била замислена да се превърне в имигрантски рай.

Ние сме посрещали сърдечно и приютявали наши сънародници-бежанци от Македония, Тракия, Добруджа и Бесарабия и сме избирали малко или много състава на другите нови малцинствени групи, с изключение на евреите и циганите, които са ни зестра от Отоманската империя.

Заселилите се навремето при нас арменци, руснаци-белогвардейци, имигранти от Западна Европа и др. са дали своя принос в нашето общество, но ще може ли сериозно да очакваме нещо подобно от тези, които сега нахълтват в България? Това е въпросът.

Младите българки може би не ще изпаднат в еуфория при възможността да свържат живота си с младежи от Бангладеш, а не знаем и дали турците и циганите ще се женят с радост за китайки, сирийки и чернокожи, въпреки че според едно наскоро публикувано проучване циганите и циганките с радост щели да приемат бракове с китайки и китайци.

Не става въобще въпрос за расизъм, за който никога не е имало почва в България, няма и сега, а за евентуална фундаментална промяна в мястото, същността и значението на относителното тегло на отделните етнически съставки от българското общество.

Даже на американския етнически котел, в който трябваше да се разтопят с възторг и възхита 128-те етнически групи, озовали се там по някакъв начин, му трябваха повече от 200 години, за да възври, и то с цената на много усилия, пот, даже кръв и сълзи, докато се получи желаната хармония в американското общество.

Какво ли ще се случи с българите?

Проф. Никола Алтънков,

Калифорнийски университет, Санта Барбара, САЩ