Емил Георгиев: КПКОНПИ търси зрелище, за да оправдае съществуването си

Г-н Георгиев, как ще коментирате новото академично измерение на българската борба с корупцията и в частност създаването на магистърска програма? От устата на председателят на КПКОНПИ Пламен Георгиев дойде и предложение за изучаване на антикорупция още в средното образование.

Ще започна с това, че всеки има право да застъпва мнение и позиция. Това е в основата на правото на свободно изразяване. Наред с това право идва и друго – да критикуваш позиции. Особено когато предложеното в тях е ненужно, ненавременно, необмислено и нецелесъобразно, каквато ми се струва инициативата на Пламен Георгиев.

Това, което прави впечатление в неговите изказвания е, че той вижда началото на антикорупционната дейност едва със създаването на новия антикорупционен орган и съответно с новия закон. Сякаш се пропуска, че темата антикорупция присъства активно у нас през последните 10-12 години.

Не съм чул от Пламен Георогиев оценка на свършеното досега. Не съм чул от него аналитична оценка на свършеното от БОРКОР, който вече е част от неговия нов орган. БОРКОР съществува отдавна, а още преди него имаше постоянна комисия антикорупция в Народното събрание, чиято дейност все още не е получила оценка. Интересно е, че по онова време също нямаше такива интересни инициативи – антикорупцията да се превръща в главна тема, включително и академично застъпена.

Смятам, че неговото говорене е пряко свързано с много големия медиен шум, който се създаде около приемането на новия антикорупционен закон и около създаването на новия антикорупционен орган. Защото това не е тема, която е еднозначна. Тя не присъства еднозначно нито в обществото, нито в медиите. Оценките за нея са крайно противоположни и поляризиращи. От една страна стоят оценките на управляващата коалиция, които влагат много големи очаквания, според мен неоправдани, що се отнася до бъдещата дейност на КПКОНПИ.

От друга страна стои извънпарламентарната опозиция, която се състои не само от политически партии, но и от много различни неправителствени организации. Тук не включвам само такива, които са по-гласовити, като инициатива „Правосъдие за всеки“, но и установени от много време организации като Съюза на юристите в България, Съюза на съдиите в България. Има много критични мнения както по отношение на антикорупционния закон, така и на антикорупционното звено. Ние ги чухме от представители на колегията, от тези, които действително се занимават с наказателно право. Хора като проф. Пламен Панайотов – доказан капацитет в материята на наказателното право.

На фона на тези критики Пламен Георгиев се оказва длъжен да създава съдържание. Да произвежда по възможност добри заглавия, добро представяне на комисията в обществото. Тези му предложения са част от тази идея за положително възприятие на комисията. Нужно ли е това да се постига по този начин. Разбира се, че не. Аз не съм чувал антикорупция да се изучава някъде като академична дисциплина.

Толкова ли е сложна работата на тази нова комисия, че да има нужда от специализирано изучаване на неговата дейност? Вие сте юрист – не е ли достатъчно юридическото образование за тази цел?

Аз смятам, че юридическото образование само по себе си е напълно достатъчно, като вече може да се мисли за някакво надграждане, конкретно в рамките на наказателното право и там още по конкретно с оглед на съставите, които са свързани със служебни престъпления като подкуп и подобни. В крайна сметка не е като да нямаме практика в тези състави. Съдебна практика има и е изписано страшно много по въпроса. Така че от теоретична гледна точка не би трябвало да имаме проблеми и да го превръщаме в някаква нова дисциплина.

Още повече, че изобщо не е ясно с какво ще се занимават тези хора? Тяхната пригодност каква ще бъде? Служител в КПКОНПИ или някакъв служител в частна компания, който ще отговаря за антикорупция? Ще направя един паралел с нашумелия въпрос за защита на личните данни, където с новия регламент вече имаме една фигура, която се нарича длъжностно лице по защита на личните данни.

Аз се опасявам, че в бъдеще една част от бизнеса ще бъде натоварена да си внедрява вътрешни допълнителни служители, които ще трябва да отговарят за антикорупционни практики. Ако това се случи, ще бъде един от най-големите провали както законодателни, така и чисто правни, които сме претърпявали като държава и общество.

Можем да свържем тези процеси с новата идея ДАНС да внедрява служители под прикритие под компании, така че те да получават информация и да я изнасят, тази информация да бъде обработвана и анализирана.

В тази връзка искам да кажа, че в правните среди е всеизвестно, че съществува т.нар. „частен ГДБОП“, че може да се плащат пари, за да може бизнес конкуренти да бъдат подслушвани и сплашвани. Ако човек жертва два часа от времето си и отиде да ги прекара, примерно, в чакалнята на СДВР, може да чуе подобни подобни и още по-страшни неща и то , както от извиканите за разпит и техните адвокати, така и от самите полицейски служители.

Какви са тарифите за този частен ГДБОП?

Това, което най-често може да се чуе е, че става дума за по 1000 лв. на човек с качулка. Ако искате някой бизнес конкурент да бъде стреснат от петима души, това ще ви струва 5000 лв.

Това е галопираща информация в нашата адвокатска гилдия, никъде не го пише, не е разпечатано и не е официално. Знае се обаче, че е имало случаи на хора, на които са им пращали барети и в последствие тези хора, в зависимост колко им се занимава, могат да си отстояват правата и да търсят отговорност от държавата, като някои наистина го правят. Те получават обезщетение след дълги години, като това в крайна сметка бърка в джобовете на нас, данъкоплатците.

Но всичко това не е адекватно да обезщети за преживения стрес и преживяната репутационна вреда, защото тези влизания и арести с качулки се правят така, че цялата махала да разбере. Оттам насетне, щом ГДБОП ти идват с качулки сутринта, значи не ти е чиста работата и ти си дотук, приключил си със своята репутация.

Ние имаме хубавите примери от миналото, когато между 2010 и 2013 г. имаше два поредни доклада на една парламентарна подкомисия за СРС. Ако се направеше съпоставка между разрешените употреби на СРС, генерираните от тях веществени доказателства и послужилите такива в съдебни производства като оправдателни и осъдителни присъди, се оказваше че нищожен брой от СРС-тата са послужили, а не е ясно какво става с набраната информация. Тя не подлежеше реално на почти никакъв контрол, след това се създаде прословутото бюро. В лицето на Бойко Рашков бюрото имаше човек, който искаше да си върши работата и видяхме, че неговите противници, най-вече в лицето на главния прокурор, направиха възможното да го демонтират.

Ще ви обърна внимание на още две предложения, идващи отново от Пламен Георгиев. Става въпрос за т.нар. „частна коруцпция“ и искането КПКОНПИ да има право да арестува.

Мисля, че има един сериозен стремеж към повече правомощия и колкото се може по безконтролни такива. От друга страна не бива да забравяме, че в българската администрация, на всички нива, наблюдаваме т.нар. ведомствен патриотизъм. Всеки се стреми да получи максимално големи правомощия за онова, на което е шеф. Съобразно тези правомощия се определят и бюджети, с които се обезпечава дейността, бройки за назначения.

Аз предполагам, че става въпрос за една мисловна амалгама между двете неща. От една страна повече хора значат повече пари и възможност за харчене. От друга колкото се може по-широки правомощия, които в даден и много удобен момент да бъдат задействани срещу всеки, който се оказва неудобен противник.

Ясно е, че това върви срещу абсолютно всякакви постулати на правовата държава. Нито имаме предвидимост, нито можем да си изграждаме превантивно как да действаме срещу подобни неща. Важна е и отявлената политика на непрозрачност и нежелание да се споделя какво се върши от тези организации. Неотдавна Пламен Гергиев и по-специално оглавяваната от него тогава КОНПИ бяха осъдени, че не дават достъп до информация. Беше важно да се установи всъщност по колко дела КОНПИ е осъдена да плаща обезщетения. От тази информация ще стане ясно всъщност колко е смислена дейността на КОНПИ.

Така ще се направи сметката – КОНПИ възстановява ли пари на държавата или всъщност генерира минуси и загуби? Защото ако го прави – най-нормалното нещо е да поставим под въпрос смислеността на нейното съществуване. Още повече в настоящата си форма, която наподобява осмоглава хидра и отговаря за много други неща, освен установяване на незаконно придобитото имущество.

Така че ако сега й се дадат правомощия за задържане, ще повторим много лошия пример при правомощия за прилагане на СРС. Там имаме един безкраен списък от звена, които имат право да искат и да им се разрешава да прилагат СРС. Там има прокуратура, ГДБОП, ДАНС, национална полиция, гранична полиция, военни разузнавания… Колкото се може по-малко звена в изпълнителната власт с такива правомощия, толкова по-добре.

Аз искам в тази връзка да дам за пример ареста на кметицата на „Младост“ Десислава Иванчева, който бе извършен от полицията, но в главно действащо лице бе КПКОНПИ, срещу ареста, който се свърши две-три седмици по-късно в „Подуене“. Там ГДБОП задържа общинския служител без зрелище. Аз се опасявам, че ако на КПКОНПИ и се даде правомощие да арестува, те ще продължат да търсят зрелище, за да убеждават обществото в необходимостта от своето присъствие. Вместо да го правят с един отчет за свършената дейност.

Издръжката на този орган всяка година ни струва милиони. Те трябва поне два-три пъти повече да възстановяват на държавата, за да има смисъл тяхното съществуване. Ще дам пример с Румъния, където през 2016 г. аникорупционната прокуратура на Румъния е възстановила на бюджета над 800 млн. евро. Тоест ние трябва по тези примери да се сравняваме, а не с раздуване на правомощия, колкото се може по-безконтролни.

Няма как разговорът да не ни отведе към личността на Пламен Георгиев. Вие споменахте спорните му резултати като председател на КОНПИ, помним и състезанието с един кон при избора му за шеф на новото антикорупционно звено в Народното събрание. Той ли е новият любимец на властта и какво бъдеще можем да очакваме за него?

Няма как да знаем това, но можем да направим една прогноза, че притежава всички качества да бъде един нов главен прокурор. Аз не съм единственият, който мисли по този начин. Той е видимо много добре свързан с управляващите. Видимо е добре посрещан от тях и в своето магистратско минало той поне един път е показвал, че може да бъде услужлив, всички помним разследването „Ало, Ваньо“, така че изобщо не би ме учудило, ако неговото кариерно развитие продължи в посока главен прокурор на България.

Аз все още не мога да си направя извод какви са отношенията му с шефа на специализираната прокуратура Иван Гешев, който също е смятан за възможен избор за нов главен прокурор и има добри контакти сред управляващите. Не мога да преценя дали те са в партньорски или конкуренти отношения – по вероятно е второто.

Така че кариерното развитие на Пламен Георгиев не е приключило и ако той действително достигне до поста главен прокурор, не очаквам нищо хубаво нито за прокуратурата, а още по-малко за останалата част от правосъдната система в България. Не очаквам нищо хубаво с оглед крещящо необходимите там реформи. Смятам, че той е един прекрасен кандидат за задържане на настоящото статукво с всички средства.

Интервюто взе Михаил Кръстев