С. Гаспаров: "Магураджиите" докараха най-големите злини на България

интервю на Ана Кочева

‒ Мони, ти си написал една много позитивна книга, история, която е твърде различна от всичко, което се създава с адрес „България”. Фактът, че ти всъщност живееш на хиляди км от тук ли е дал отражение, или обяснението е друго?

- Честно казано и аз не знам. Идеята да напиша “Врати от небеса или когато Джими Хендрикс беше българин” се роди спонтанно, някъде около 2000-та година, когато се завърнах за пръв път след близо 3-годишно отсъствие от България. По това време страната изпитваше трудности, не се знаеше накъде ще поеме, хората страдаха, имаше известно отчаяние, но най-много от всичко изпъкваше надеждата сред хората на България. Надеждата, че ще дойде по-доброто време, за нас и за нашите деца. Че трудностите ще отминат и ще заживеем по-добър, по-спокоен, по-нормален живот. По това време учех вечерно в Чикагският университет. През деня работех, за да си плащам образованието и сметките. Със съпругата ми очаквахме първо дете и не ни бе лесно. Гледах да помагам на родителите ми в София, които са пенсионери и на майка ми, която е инвалид. Но това, което ме крепеше освен съпругата ми, която винаги заставаше до мен и в най-тежките моменти, бе надеждата. Надеждата, която видях в очите на обикновените хора на България, надеждата, която видях в очите на обикновените хора на Америка и нейните емигранти, надеждата, която караше този свят да върви напред и към по-добро. Просто това ме вдъхнови и реших да я пресътворя в тази книга, която всъщност е и дипломната ми работа от Чикагския Университет, от който се дипломирах през 2003-та година като “мастер” в сферата на свободните изкуства. Естествено, аз не подходих по най-традиционния начин в създаването на тази книга, а реших със средствата на любимата ми музика – рокендрола да пресъздам едни от най-скъпите за мен неща – ъндърграунд движенията на София от 80-те и началото на 90-те години на ХХ век, които караха младите хора на България да се бунтуват срещу догмите и конфомизма в живота, пътищата на България, които съм пресичал на автостоп и Чикаго, градът който приюти освен мен и толкова много наши сънародници.

‒ Кой всъщност е Том? И кой би могъл да се припознае в неговия очевидно събирателен образ?

- Този образ всъщност е обобщение нашето поколение – на 20- и няколко годишните, които промените завариха на прага на живота и които трябваше да продължат по житейския си път в една непозната дотогава обществено-политическа ситуация – ситуацията на прехода. Поколение, пред което стоеше огромното предизвикателство на несигурността за утрешния ден и то трябваше да се оправя само. Една част от това поколение емигрира, друга остана. Една част успя, друга се провали. Но напук на всичко продължи и не се предаде. И въпреки че знаеше своята обреченост, продължи напред. Това ме окуражи да направя този комбиниран образ, който е базиран не на шанса, а на избора, който правиш със сърцето си и който ще определи един ден съдбата ти и като човек, и като народ. А пък и в този образ са събрани два от любимите ми символи в световната литература – Том Сойер и Данте.

‒ Идваш си насам що‒годе ритмично; какво установяваш като тенденция на промяната през всичките тези години?

- Установявам колко много България е станала неразривна част от големия свят. Колко успешно се е вплела в пъстротата на този свят, със своя собствен образ и душевност. И как прави този свят да бъде още по-привлекателен, по магичен и по-красив.

‒ Какви са спомените ти за 10‒ти ноември, за твоя 10‒ти ноември?

- "Моят 10-ти ноември” бе дошъл много преди 10-ти ноември. И това стана, когато бях на 10 години и чух “Стормбрингер” на Дийп Пърпъл, чух Джими Хендрикс, Лед Цепелин и Ролинг Стоунс. Тогава видях как пред очите ми комунизмът умря. По същото време нашите купиха апартамент в Красно село. Записаха ме в ново училище: 36-то - “Максим Горки” и попаднах в един клас с моя стар приятел Веско Митов или както го знаят из цяла България - Весо Киса, (държи хеви метъл магазина на ъгъла на Пиротска и Самуил). Той също като мене беше нов ученик и първото, за което започнахме да си говорим бе... рок музиката, футбола и свободата. Свободата да бъдеш различен от масата и да бъдеш ти. После се намерихме с останалите софийски хлапета като нас, които слушаха нашите банди и се събираха на панаирджийското стрелбище, край стария цирк, който изгоря и така заживяхме в някакъв друг паралелен на сивата ни реалност свят. Аз съм и от хърватски произход, (баба ми и дядо ми по бащина линия са хървати) и по онова време ни разрешваха да излизаме няколко пъти от България в тогавашна Югославия, която си беше направо запад в сравнение с останалата част на Балканския регион. Ние нямахме много пари за екскурзии, но понякога имахме шанса да излизаме с баща ми навън, да се видим с някой роднина. Аз виждах, как е там, какво се слушаше, четеше и естествено си купувах касета или плоча на някоя рок банда, след което се събирахме с тайфата от 13-14 годишни хлапета и ги слушахме. Едни от най-хубавите ми спомени от детството ми са от времето когато се събирахме зад новопостроените блокове на пейките в градинките из Красно село и спорехме за разни групи като Джудас Прийст, Блек Сабат, Цепелин, Пърпъл. КИСС, обаче, оказа най-огромно въздействие, над много от нас. През 1979-та година, когато бяхме 13-14 годишни излезе албумът им "Династи" и даже по нашето радио, по онова време пускаха песента им "I was made for loving you babe". Бяхме толкова откачили по КИСС, че си носехме портативни транзистори в училище и само чакахме да ги повторят по Музикална Стълбица, за да чуем. Ако ли пък бяхме в класната стая по време на урок, правехме се че ни е лошо или ни се ходи до тоалетната, само и само да излезнем да я чуем отново. Веднъж, дори, по руски език, учителката искаше да ни пусне плоча с маршове, но зад гърба й ние подменихме плочата с КИСС и вместо "Ставай Страна Огромная" прозвучаха акордите на "Детройт Рок Сити". После пораснахме. През 80-те си спомням как всяка вечер с баща ми или със състудентите от факултета по Българска Филология слушахме емисиите на “Дойче Веле”, “Гласът на Америка”, Би Би Си – Лондон. Промяната вече се усещаше във въздуха. Идваше ново време. Това всички го чувствахме. Но не знаехме какво ще бъде то. Спомням си също един много интересен пример на тази промяна, предвещаваща падането на системата, когато през 1986-та или 87-ма година в България пристигна една блус група от щата Индиана – “Big Daddy" Kinsey” и направиха страшен концерт в зала 1 на НДК. Този концерт се споменава бегло дори и в некролога на лидера на бандата Лестер Кинси - https://www.blues.co.nz/news/article.php?id=449 . Та тогава, в препълнената зала хората станаха на крака и започнаха да танцуват между редовете. Не чупеха нищо, не скачаха по столовете, просто се радваха на музиката, която ги караше да се чувстват свободни и изведнъж, милиционерите обезумяха. Започнаха да удрят с палки, кой където свари, да влачат някакви кротки хипита за косите и да ги изхвърлят от залата, ей така без никаква причина. Тогава, обаче се случи нещо, което никой не очакваше - в залата запалиха осветлението и всички видяха идиотщините, които се вършеха в тъмното над невинните хора. Залата настръхна. Чернокожите музикани спряха да свирят, ставаше политически скандал. Изведнъж загасиха лампите, народът пощуря, започнаха битка между зрители и полицаи между редовете и изведнъж Васко Кръпката се изплъзна от ръцете на милиционерите, скочи на сцената и запя с музикантите парчето на Мъди Уотърс – “Хоочи Коочи Мен”. Близо час и половина свириха музикантите това парче само и само да се укроти напрежението в залата и да не успеят ченгетата да арестуват Кръпката, който им лазеше здраво по нервите. И който след това успя да им избяга. Естествено спомням си и стачките, спомням си как Петър Младенов искаше да вика танковете срещу нас и как хората, на които се доверихме и повярвахме, че можеха да извършат промяната, не проявиха достатъчно решителност и се залюляхме в някакво дългогодишно безвремие.

‒ Остана ли нещо от онази енергия днес?

- Остана разбира се, но като че ли нейната чистота и невинност са повече в миналото. Дано да не съм прав, разбира се.

‒ Повече или по‒малко ти разказваш и за кръга, който добре познаваш от началото на 90‒те ‒ младите, които се събираха на „Кравай”. Какво стана с тях, разпиляха ли се, смаза ли ги времето или обратното ‒ запазиха духа на своята младост, своя „Кравай”?

- Ами животът и годините не прощават. Ние като че ли бяхме аутсайдери и си останахме такива до края. Не паснахме на тези от преди 10-ти ноември, не паснахме и на тези, които дойдоха след падането на системата. А времената бяха тежки. Живеехме като емигранти в собствената си родина. Тези от нас, които се ожениха по-рано, трябваше да мислят, не за музика, за рокендрол или улични движения, а как да нахранят децата си, как да им купят топли обувки за зимата, учебници, как да си платят парното и въпреки всичко да научат децата си как да бъдат добри хора. Времето бе тъжно. Но оцеляхме все пак. И ако мога да го обобщя, ще използвам думите на моя приятел, музиканта Васил Гюров, който каза веднъж, че независимо какви бяхме, живяхме така, че децата ни да не се срамуват днес от нас. А това е най-важното. Бих искал да добавя, че тези, които докараха най-големите злини на след десетоноемврийска България, не бяха хората от Кравай, а тези, които се събираха на около 700 метра от другата страна на градинката на НДК – пред “Магурата”. От тях тръгнаха и рекетът и мутрите и всичката тази гадост, покровителствана от тайните ченгета.

‒ Смяташ ли, че днес е възможно „Кравай” да се възроди; нямам предвид дори само като топус, което не е лоша идея, но се съмнявам, че някой би го разрешил на толкова апетитно място в центъра на София?

- О, не, разбира се. И не трябва. Всяко поколение си има своите пътища на развитие и всяко поколение намира начин да остави следата си върху историята. Младите хора на България са свободни, необременени. Много от тях имат кауза, знаят какво искат от живота и как да го постигнат. Жалко е, че много от тях са принудени да емигрират, за да постигнат нещо, но скоро нещата ще се нормализират, а пък и кризата се надявам да отмине догодина.

‒ Променя ли се българинът в чужбина? Как?

- За всеки това е различен процес. Има хора, които след като емигрират, се опитват да забравят миналото си, за да се адаптират по-леко, други пък, за да превъзмогнат трудностите, романтизират всичко от родината си. Но както и да се погледне, емиграцията е един много, много сложен процес.

‒ Къде българинът е по‒смислен ‒ навън или в България? Питам, защото мнозина твърдят, че, когато нашенецът излезе извън страната, се дисциплинира, започва да спазва правилата.

- И това е условно и изключително индивидуално за всеки. Аз на един мой съсед от София, току що дошъл в САЩ, и незнащ езика, без квалификация и кой знае какви професионални умения, му намерих пет различни работи и нито една не му хареса. И за капак, на последното място, където го заведох, да му попълвам документите за работа, той отказа да ме изслуша докато му ги превеждах, защото в молбата за работа трябвало да се попълват ... много страници. Такъв не в Америка, а и на луната да отиде, ще си остане все същият лигльо. Истината е, че ако искаме да бъдем обществото, към което се стремим, трябва да направим така, че да се дава равноправен шанс на всеки човек да намери мястото си в живота. Да намери мечтата си и да я постигне.

‒ Ти живееш в Чикаго, където е най‒голямата българска колония. Какви са най‒впечатляващите български типажи в нея?

- През дома ми са минали десетки хора. На всички съм помогнал, от никого не съм взел една стотинка. Хранил съм ги, лишавал съм се от много неща, карал съм се с жена ми заради тях, давал съм им подслон, попълвал съм им документитите, правил съм какво ли не, за да им намеря работа и да им помогна да се устроят по-бързо в Америка. В дома ми са идвали хора, които дори не съм познавал в България, но съм помагал, не за слава и признание, а защото трябва да си помагаме. Защото сме хора. Защото сме българи. На тази емигранстка солидарност не ме научиха българите. Научиха ме другите ми близки – хърватите. Когато пристигнах в Чикаго, лидерът на хърватската общност в града Джо (Йосип) Косорог от Загреб, след като разбра от католическата църква в София, че съм в Чикаго, без да ме познава, без да сме роднини, а само заради това, че съм от хърватски произход, ме потърси и ми предложи помощ. Аз останах като гръмнат. Оказа се, а това го научих по-късно в университета, че това било нещо като неписан морален код на емигранта. Да сме заедно, да се запазим като етинческа група, да не се оставим другите да ни претопят и да успеем в Новия Свят. Същото са го правели емигрантските общности на Корея, Италия, Япония, Ирландия и т.н. Иначе типажите в нашата общност са всякакви - и добри, и лоши. Това, което ми прави впечатление, е колко единна започва да става нашата общност в града. Аз не живея в гъсто населените райони с нашенци, близо съм до град Берингтън, до река Фокс Ривър, но знам общо взето как се развиват нещата сред нашата колония. Един пример, обаче винаги е останал в моето съзнание като символ на емигрантското приятелство, това е историята на двама стари български емигранти от Чикаго, които познавам лично и за които за съжаление рядко се пише или говори. Историята се развива към края на 60-те или началото на 70-те години на ХХ в. Тези двама емигранти се намират в Чикаго и стават много близки приятели. Единият имал жена и дете в България и уредил чрез тайни канали да ги изведе извън страната за Чикаго. Добре, но в деня преди да замине, се разболява тежко, влиза в болница и надеждата, че ще се събере със семейството си, е на път да пропадне. Тогава, без никой да го моли, неговият приятел се вдига, влиза тайно в България, намира семейството му и ги извежда нелегално. Ето това е велика и истинска история, която ни кара да не се срамуваме от емиграцията ни.

‒ Заклет рокаджия си. Ако трябва да охарактеризираш нашият политически пейзаж в България посредством музикален стил, какво ти хрумва на прима виста?

- Мисля че политиката ни е нещо средно между пънк-рок и блус. Пънк-рок защото не е важно да издаваш смислен звук или мелодия а шум и то колкото се може по-силен шум. И блус, защото накрая на деня, все нещо не е наред.

‒ Съпругата ти е американка; тя харесва ли България?

- Аз всъщност заради нея съм в Америка. След децата ми, тя е най-доброто нещо, което някога ми се е случвало някога в шантавия ми живот. Харесва й България, разбира се, още повече, че майка й е от Германия и има много роднини там и най-вече в Източна Германия. Така че тя не е притенциозна, още повече, че баща й е офицер от американската армия. Даже навремето, когато е била малка в Източна Германия по времето на соца, щели да вкарат майка й в затвора, защото моята тъща влязла в ГДР със западногерманския си паспорт. (Тя между другото все още няма щатско поданство, а германско.) Естествено на жена ми има неща, които не й харесват в България, но въпреки че е по-малка от мен с четири години, е много по-наясно с нещата от живота, отколкото аз.

‒ Би ли могъл да се върнеш отново тук? Има ли нещо, което може да те върне всъщност?

- Носталгията по приятелите, близките и роднините. По младостта. По софийските улици. Прекрасното време, което съм прекарал с колегите от медиите, с които съм работил и работя. Това са изключително мили неща, но наистина не знам дали на този етап това е възможно. Бих искал да заживеем в свят без граници, в който хората свободно да пътуват, да живеят и да стават приятели, а не врагове. Дали това някой ден ще стане? Може би, защо не.