Политологът Искрен Иванов пред Фрог: Митрофанова провокира, за да я изгонят. Правителството да не се поддава

Това коментира в интервю за Фрог Нюз д-р Искрен Иванов, политолог и международен анализатор. Според него посланията на Митрофанова в социалните мрежи са опит за провокация тя да бъде изгонена.

„Не смятам, че правителството трябва да се поддава на такива дипломатически провокации. Нека първо да се погрижи агентите на чуждото влияние в България да бъдат неутрализирани, така че поне малко да минимизираме тази поляризация между русофили и русофоби. Иначе при това разделение ние не можем да защитаваме адекватно националния си интерес – едно понятие, които вече страшно много се преекспонира – и националната си сигурност“, обясни той.

Какви са възможните сценарии за изход от войната и може ли темата  „Украйна“ да разтърси управляващата коалиция, четете в цялото интервю, което д-р Искрен Иванов даде специално за Фрог Нюз:

Дни преди да избухне войната в Украйна, Вие споделихте в интервю за Фрог Нюз, че руският президент Владимир Путин сериозно пристъпва към затваряне на вратата на дипломацията. В момента, 43 дни след началото на военните действия, сме свидетели на някакви опити за дипломация. Сега тази врата открехната ли е или, напротив, е силно затръшната?

Според мен на този етап тази врата все още е затръшната и бих си позволил да очертая два сценария за развитието на войната. Първият е деескалация на напрежението, деконцентрация на конфликтните зони и затихване на конфликта. Ако това се случи, вариантите са два. Единият – Украйна да бъде оставена да се присъедини към Европейския съюз. Песимист съм по отношение на членството й в НАТО в дългосрочен план. Другият вариант е тя да бъде поделена на две. За това обаче също съм песимист, предвид факта, че нито украинците в Крим, нито украинците в Донецк и Луганск ще признаят едно такова решение на международната общност. Те ще се съпротивляват до последно. Така че мирният сценарии все още е далеч. За жалост, вторият сценарий е по-катастрофален. Това е ако конфликтът се задълбочи, ако Русия предприеме още една интервенция, което за мен е силно вероятно. Така тази криза ще ескалира още веднъж. И ако тогава Украйна не се поддаде на руското нападение, има още два варианта, които биха могли да бъдат изведени. Първият е пълномащабните бойни действия в Украйна да преминат в партизанска война, в която Русия да изтегли своите войски и мястото им да бъде заето от чуждестранни наемници от Сирия, бойци от Хизбула, всякакъв такъв тип паравоенни структури. Това ще е още по-зле, защото много повече хора ще умрат в партизанските боеве. Разбира се, в рамките на този втори сценарий има и още една опция, до която искрено се надявам да не се стигне. Обаче не я изключвам като възможна. Това е Русия да употреби оръжия за масово унищожение. Това могат да бъдат биологически или химични оръжия, или стратегически ядрени оръжия с ограничен обсег. Далеч съм от мисълта, че Москва би нанесла директен удар върху ядрения щит на Америка. Въпросът е, че една такава атака окончателно ще дискредитира Русия пред международната общност. Но след това, което се случи в Буча, вече нищо няма да ни учуди.

Един от вариантите, който със сигурност не искаме да се случи е Путин да използва ядрено оръжие. Ако го направи, какво ще стане?

В последните дни много разсъждавах върху този въпрос и ще ви кажа защо смятам, че това може да се случи. Връщам ви назад, в края на Втората световна война, когато има една-единствена държава, която отказва да се предаде. Това е Япония. В продължение на месеци Япония не отговаря на поканата на Съединените щати за мирни преговори, просто защото японската военна и стратегическа култура изключва такъв тип преговори. Знаем как завършва това. В крайна сметка Америка предприема едно действие, което остава в историята и я прави първата и единствена, на този етап, държава, която употребява ядрено оръжие срещу друга държава. Защо го прави Америка? Прави го, защото просто иска да докаже на своя противник, че има превъзходство и може да смаже тази съпротива. Моето мнение е, че Япония никога нямаше да се предаде, ако не бяха ядрените оръжия. Паралелът тук е сходен. Ако използва ядрени оръжия, Русия ще го направи, за да покаже на Украйна, че има инструмента, с който да смаже украинската съпротива и да ги накара съжаляват, че изобщо са се съпротивлявали. Това ще има едновременно психологически отзвук, но и ще покаже на света, че Русия още е фактор. Защото Русия няма с какво друго да се покаже – вече нито има икономика, нито дипломатически апарат. Санкциите почти унищожиха руската икономика. Това е моето основание да смятам, че Русия би прибегнела към ядрено оръжие, като искам да направя още едно разграничение и то е, че има разлика между воденето на война със стратегическо ядрено оръжие, което може да порази определени цели, и пълномащабна ядрена война, която би означавала край на човешката цивилизация. Такова нещо никой няма да допусне – нито в Москва, нито във Вашингтон.

Споменахте това, което се случи в Буча… Светът го осъди, но българската позиция остава поляризирана. Подобни разкрития могат ли да поляризират още повече обществото у нас, или напротив?

Преди всичко трябва да изясним какво точно се случи в Буча, защото на този етап все още има спор как точно да го наречем, въпреки че съгласно всички норми на международното право, и съгласно правилата за водене на война, руските войски действително извършиха систематично прочистване на национален и етнически принцип. Войната, също като мира, е състояние на междучовешките отношения. Още от Средновековието е изведена доктрината за т.нар. „справедлива война“. През вековете тази доктрина се е развивала, но в един момент международната общност е извела правила за водене на война, които целят да пощадят цивилното население тогава, когато политиците не могат да се разберат с езика на дипломацията. Когато един недържавен актьор, трансгранична терористична мрежа, си позволи да наруши тези правила, тогава е налице тероризъм, защото имаме политическо мотивирано насилие срещу цивилни. Когато обаче имаме държава или държавен актьор, който нарушава тези правила, тогава е налице понятието „геноцид“. И съгласно всички правила на международното право точно това се случи в Буча. Оттук нататък международната общност трябва да изпрати мисия в града, която да систематизира фактите и окончателно да докаже дали действително можем да говорим за такива престъпления.

Що се отнася до българското обществено мнение, то много отдавна е поляризирано. Тази поляризация между русофили и русофоби я има още от Освобождението насам. Тя просто се изостря, тлее и от време на време, когато се случи нещо такова, ескалира в крайности. Аз лично съм отвратен от призивите за насилие, които виждам в социалните мрежи и коментарите, които неглижират случилото се в Буча. За мен подобен тип изказвания са неприемливи.

Според Вас как изглежда България в очите на европейските ни партньори?

В очите на европейските партньори страната ни изглежда точно такава, каквато винаги е изглеждала в рамките на Европейския съюз и НАТО – с една позиция, която е баланс между двете крайности на русофилите и русофобите. Защо в България винаги се стига до там и защо има такъв баланс? Причините за това са две. Първата бих я дефинирал по-скоро като политически-конюнктурна и тази причина се крие в миналото на България. Все пак нека да не забравяме, че преди 1989 година България беше най-близкият съюзник на Москва в социалистическия лагер. И тогава, когато имаше бунтове срещу Съветския съюз в Съветския блок, в останалите сателити на СССР комунистическите партии заеха позициите на своите граждани. Застъпваха се пред ръководството в Москва гражданите им да бъда пощадени. Единствено в България БКП стоеше твърдо зад Москва и дори при бунтове не заемаше страната на българските граждани. Тогава политическият елит разсъждаваше по този начин. След 1989 година политическият елит се раздели като някои от политиците запазиха окраската си, други от тях просто минаха от другата страна. Тези две крайности продължават да доминират в българското общество. Какво очакваме от този разделен политически елит? Когато един политик дефинира националния интерес, той трябва да се съобразява с всички свои колеги и с хората. Наскоро чух едно изказване от политик, че българският национален интерес се дефинира различно от различните политически партии. Как е възможно тогава да има консенсус? Ето това прави много лошо впечатление на нашите европейски и американски сътрудници – това е разделение, което ние така и не успяхме да преодолеем след толкова години. Вторият фактор, който има отношение по тази поляризация, е точно тази идея за България като част от руския свят, от онова евразийско пространство, в което доминират руските традиционни ценности. Тази идея битуваше твърде дълго в българското общество. На нея се гледаше като на безобидна, но видяхме през годините, а и сега, че по-голямата част от българското общество подкрепя членството на България в ЕС и НАТО. Така че в това отношение тези две причини обрисуват цялата картина и създават едно много неприятно впечатление, защото хем българите подкрепят членството на страната в ЕС и НАТО, хем в същото време сме нерешителни в рамките на Запада и стоим просто като един пасивен консуматор на сигурност и еврофондове.

Изпращането на военна помощ към Украйна сякаш се оказа червена линия за кабинета „Петков“? Може ли това да е препъни камъкът, който да бутне управляващата коалиция?

Имате предвид дали може да се стигне до предсрочни парламентарни избори?

Точно така.

Смятам, че това беше реалност доскоро, когато коалицията се сблъскваше с непримиримостта на БСП да помогнем на Украйна. Но смятам, че след като ДПС подкрепи една такава стъпка, ще има консенсус вътре в Народното събрание за изпращането на военна помощ за Украйна, защото просто прекалено много политически партии видяха какво всъщност се случва там и осъзнаха за какво става въпрос. Мисля, че малкото опоненти на изпращането на военна помощ за Украйна рискуват да останат популистки изолирани, ако продължават да опонират на това да помогнем на Украйна. Трябва да се прави разлика между един символичен подарък-помощ като каски и бронежилетки, които ние ще изпратим, и изпращането на тежко въоръжение. Каските и бронежилетките по никакъв начин не въвличат България във войната. По-голямата военна помощ е способна да създаде трайни проблеми вътре в самата коалиция и да доведе до наистина сериозни сътресения. Но на този етап, според мен, такава възможност не съществува, защото в противен случай партиите, които се съпротивляват на подкрепата, рискуват да останат маргинализирани и без обществено одобрение, при положение, че политически актьори като ГЕРБ , ДПС и „Демократична България“ просто постигнаха консенсус да подкрепят изпращането на оръжия за Украйна.

Днес стана ясно, че правителството ще реши дали да обяви руския посланик Елеонора Митрофанова за персона нон грата. От „Демократична България“ направиха такова предложение. Как бихте коментирали поведението й – достойно ли е за един дипломат?

Изгонването на руския посланик е интересен казус. В българската история се сещам за няколко посланика, които са изгонени поради факта, че България влиза в конфликт с въпросната държава или къса дипломатическите си отношения с нея. Сещам се за малко случаи, когато посланик е изгонен единствено и само заради искането на политическа сила, която има не повече от 4-5% от българското общество. Така че по отношение на изгонването на посланика смятам, че това е крачка, която трябва да бъде много внимателно обмислена.

Защо?

Понякога в дипломацията има капни, които могат да доведат до състояние, в което последиците от едно действие да надхвърлят самите ползи. Когато става въпрос за такива сериозни решения, нека да видим как постъпват нашите партньори в рамките на Европейския съюз и НАТО, да видим какви са техните стъпки. Вместо да се правим на „по светци от Папата“, дайте първо да се заемем с това да видим кои са чуждестранните агенти на влияние вътре в България на по-ниските нива и лека-полека да продължим на по-високите нива. Нека не замазваме очите на нашите западни съюзници с изгонването на посланици, защото това в един момент може да има обратен ефект. Ето един пример – българският посланик в Москва беше отзован, ако наистина тези изявления на руския посланик в България имаха някаква естествена насоченост и бяха отправени рационално, то тогава Елеонора Митрофанова сега сама щеше да си тръгне за Москва. Само че какво виждаме? Посланик Митрофанова още е в България, тя не е отзована. Това означава, че в нейните послания в социалните мрежи личи, че това и опит за провокация за това тя да бъде изгонена и да бъдат предприети по-нататъшни стъпки. Не смятам, че правителството трябва да се поддава на дипломатически провокации. Нека първо да се погрижи агентите на чуждото влияние в България да бъдат неутрализирани, така че поне малко да минимизираме тази поляризация между русофили и русофоби. Иначе при това разделение ние не можем да защитаваме адекватно националния си интерес – едно понятие, които вече страшно много се преекспонира – и националната си сигурност.

Интервю на Веселка Иванова