Историята на двама от най-известните български емигранти в Америка

Българските имигранти в Чикаго трябва да живеят с българската култура и да я разпространяват.

Историята на Хамид Русев и Шефкет Чападжиев, за тяхното приятелство, за животът им в България, за младостта им, за имиграцията в Америка и за бъдещето на българската колония в Чикаго.

Verba volant, scripta manet, са казали някога в Древния Рим, т.е. думите отлитат, написаното остава. Днес със същите тези думи, написани от нас, които вярваме, че ще останат, ние искаме да благодарим и да изразим своята признателност към Шефкет Чападжиев и Хамид Русев, като им пожелаваме много здраве, радост и успех по случай техните рождени дни.

Някога, в далечната 1964-та година, те са тръгнали с кораб от пристанището в Пирея за Америка на 24-ти април, когато е рождения ден на Шефкет Чападжиев и са пристигнали след 11 дни на 5-ти май, когато пък е рождения ден на Хамид Русев. Дошли са в Чикаго и се превърнаха в едни от основните стълбове, около които се изгради образът на нашата малка България в голямата Америка.

Българската колония в Чикаго не може да се сравнява с мащабите на гръцката, полската или италианската колонии. Тя е все още млада, крехка и е в процес на растеж. Сред нас все още няма изявени политици, губернатори, съдии, но сред нас винаги е имало, и дай Боже още да ги има, тези двама наши българи, дошли много преди нас, жертвали живота си, страдали, борили се, за да дойдат тук, в голямата земя на Америка.

И на тях, като на много наши настоящи имигранти в Чикаго, не им е било леко. Минали са през много трудности, работили са за по 1 долар и двадесет и четири цента на час, не са знаели езика, нямали са пари, нямали са коли, ходили са до работата си по два часа пеш през лютите чикагски зимни виелици и ето, все пак някак си, не са се предали. Повярвали са в себе си и са надмогнали препятствията.

Животът им не е бил лесен, напротив бил е много трънлив и много горчив. Успели са. Да, но с цената на много трудности и много лишения и въпреки това, те не само че не забравиха някъде по пътя към успеха си своята българска национална идентичност, но не забравиха и другото, не забравиха с колкото и с каквото могат да помогнат на изпаднал в нужда българин или българска организация тук при нас, в Чикаго.

И понеже нямаше друг начин, по който ние от цялата българска колония, от всички български издания в Чикаго, от всички български културни и духовни организации да им се отблагодарим за помощта, която са ни оказали, да им изкажем своето уважение за това, което те малко или много са направили за нас като българска общност в Америка, ние решихме да ви разкажем на вас, нашите верни читатели на вестник «България» тяхната история.

Една малко драматична, малко тъжна, малко весела човешка история, в която ние всички виждаме по нещо от себе си, история, от която да вземем поука, но и история, която да вдъхне малко повече надежда и кураж на новите имигранти, дошли от България, да им напомни не само да не забравят корените си, не само да уважават новата си родина, но и да не се предават, да повярват в себе си и да погледнат смело напред.

И понеже думите отлитат, а написаното остава, ние искаме да ви кажем, че когато написаното е за нещо добро, нещо стойностно, то не само остава, но започва да живее един свой живот, живот, който продължава да живее в сърцата и душата на хората, да се предава от поколение на поколение и да заживее вечно.

Част Първа

Приятелството

- Разкажете ни историята на вашето приятелство. Как и кога се запознахте? Доколкото знам, вие сте по-голям с 11 дни. Ще започнем с вас, г-н Чападжиев.

Шефкет Чападжиев – Познавахме се още от гимназията и ходехме и се връщахме заедно от училище. Обикновено след училище отивахме в ресторанта да пийнем малко сливова ракия. Не бяхме поркачи, но така се почерпвахме.

- Как се роди идеята да дойдете в Чикаго?

Шефкет Чападжиев – Аз бях прочел пътеписа на Алеко Константинов «До Чикаго и назад» и много исках да отида в Америка.

- Не беше ли малко страшно дори и да си помислите да избягате за Америка в онези далечни години?

Шефкет Чападжиев - Беше страшно, дори и с най-близките си не смееш да споделиш такива мисли.

- Добре де, но как вие и Хамид Русев все пак си разкрихте мислите?

Шефкет Чападжиев - Ами, ние като си пийнахме малко сливова ракия в ресторанта след училище, започнахме малко по-малко да си ги споделяме тези мисли и така някак си внимателно и доста предпазливо аз мисля, че казах на Хамид нещо за идване в Америка. Тогава пък и Хамид Русев си призна, че и той май си е мислил нещо подобно и така се стигна до заплануване на бягството ни за Америка.

- Откъде планирахте да преминете българската граница?

Шефкет Чападжиев - От селото на Хамид Русев.

Хамид Русев - Нашето село беше на около един-два километра от границата. Даже от нашата къща се виждаше гръцката граница. Моето село или махала, нека го наречем, се казва Горна Арда и за да го посетим, ни трябваше разрешение от властите.

Шефкет Чападжиев - Но ние работехме в Мадан. А това беше доста далече от границата и за да стигнем до селото на Хамид, на нас ни трябваше открит лист.

- Какъв град беше Мадан по това време?

Шефкет Чападжиев - Беше село, но тъй като там откриха рудници, стана минен център.

- Кога за първи път опитахте да избягате от България?

Шефкет Чападжиев – Беше през 1959 година на Нова година, но не ни дадоха открит лист. В Мадан от полицията ни казаха, че не ни трябва открит лист, защото Мадан беше втора гранична зона и ако искахме да посетим първа гранична зона такъв открит лист не ни трябваше.

- На колко години бяхте тогава?

Шефкет Чападжиев - На 19-20.

-Защо пропадна бягството, което планирахте?

Шефкет Чападжиев - Ние се бяхме подготвили за бягството през 1959-та година, качихме се на рейса. Спомням си, че беше много тъмно вътре. Някъде по средата на пътя военен патрул спря автобуса, в който пътувахме и мен ме свалиха от него. Оказа се, че съм нямал открит лист, а ние знаехме, че на мен не ми трябва такъв. Но както и да е. Закараха ме в близката казарма. Хамид Русев също слезе с мен. Там ме разпитваха няколко часа и ме питаха какво ли не за баща ми, за майка ми. Накрая военните решиха да ме пуснат и ни пратиха да преспим не в селото, откъдето планирахме бягството, а в селото на сестра му, което беше в друга посока. Взеха ми паспорта и ми казаха да отида в 6 часа сутринта на другия ден, за да си го взема обратно. Така пропадна планираното ни бягство. След като се разбра, че работата няма да стане, отидохме в кръчмата с Хамид да се почерпим и от ресторанта ме извикаха отново в полицията. Там пък ме глобиха защо съм без паспорт. Аз им обясних, че са ми го взели техните колеги в предишното село. Това, разбира се, не допадна на полицая и той ме глоби заради това, че неговите колеги са ми взели паспорта. Той се държа изключително грубо и аз направо си казах: «Ей, тук вече трябва да се бяга.»

- Как продължи живота ви след това?

Шефкет Чападжиев - След провала, март месец ме взеха в трудови войски, а Хамид Русев го взеха октомври месец в редовната армия. Аз излязох 1961-ва година, а Хамид 1962-та, т.е. изгубихме близо три години. И чак през 1963-та успяхме да избягаме.

- Как беше в казармата?

Шефкет Чападжиев - Аз лично не мога да се оплача, бях в щаба. Но трудно ми беше, че съм трудовак, т.е. не бях достоен да се боря за родината. Това някак си ми тежеше.

Хамид Русев - Тук аз бих искал да допълня нещо. Аз бях изпратен за редовен войник и бях в пехотинска рота. Там станах свръзка на командира. Просто много добре започна, защото командирът ме уважаваше. И всичко наистина беше много добре, докато дадохме клетва. След като дадохме клетва, на другия ден дойдоха и ме арестуваха.

- Защо ви арестуваха?

Хамид Русев - Моят командир беше дежурен по полк, дойде и ми каза: «Хаджирусев, имам заповед да те арестувам и аз не знам защо те арестуват. Никoй не ми дава обяснение, изглежда, че заповедта за твоя арест идва отгоре». На другия ден дойдоха двама войници, взехме рейса от Търново и пристигнахме във Варна. Там аз видях един морски офицер и си помислих, че май ще ме повишават и ще ме пращат във военноморските сили, но сгреших. Оказа се, че и мен ме пращат в трудовите войски и тогава си казах «о-о-о, работата не е хубава».

- Какво беше първото ви впечатление от поделението?

Хамид Русев – По времето, когато бях войник правеха канализацията на Варна и гледам едни дълбоки шахти. Едно момче копаеше и изхвърляше пръстта върху една дъска, от там пък едно друго войниче вземаше изхвърленото и каквото успееше да закрепи на лопатата си го изхвърляше на повърхността. Така че първото нещо, което си помислих беше : “Тука ако ме вкарат, май ще умра!”. Закараха ме при старшината, а той ме посрещна един такъв сърдит с едни огромни мустаци като на Сталин и след като ми взе документите, ми каза: «Марш от тук, ти ако беше стока нямаше да си тука в трудовите войски». Аз се стъписах. Добре де, да се махна, но къде да отида? Той нито ми каза къде ще спя, нито в коя барака да си оставя нещата.

- Имаше ли някаква причина от редовен войник да ви пратят трудовак в това поделение във Варна?

Хамид Русев - Сега ще ви обясня. През 1961 година имаше опит за преврат от генерал Янев и беше излязла заповед всички съмнителни личности да ги съберат в един чувал. Повечето от войниците, които ни бяха събрали в трудовото поделение във Варна, бяха деца на царски офицери от София, Пловдив, Търново. Аз бях единствения помак там от Родопския край. Това ми беше странно. Даже се питах, абе аз какво правя тук сред тези синове на величия от едно време?

- Добре де, какво толкова съмнително има да си от Горна Арда?

Шефкет Чападжиев - Тук може би ще трябва да се върнем малко назад във времето. Нашите семейства бяха изселени. От 1949 г. до 1954-та ние бяхме изселени в село Боринци, Еленска околия, близо до град Котел.

Хамид Русев - Ние пък пострадахме от режима по-рано. Баща ми го вкараха още през 1946-та година в затвора в Белене.

-Защо, каква беше причината да постъпят така с вашите семейства?

Шефкет Чападжиев - Няма ясна причина, но аз си го обяснявам това така. Ние не бяхме богаташи или престъпници, но баща ми беше много буден човек. Не беше учил, имаше 3-ти клас образование, но имаше магазини. По това време властта в България и комунистическият режим предприемаха тези арести и изселвания към по-напредналите или по-известни членове сред населението, за да държат хората в страх и подчинение.

Хамид Русев – Спомням си, че след като баща ми го вкараха в затвора, лятото на същата година една нощ след полунощ започнаха да чукат по вратата на нашата къща. Майка ми не отваряше, но тези, които чукаха по вратата ни извикаха един комшия да говори с майка ми. Тя го позна, отвори вратата и тогава у нас нахлуха около една дузина войници. Казаха ни да се обличаме и веднага да излизаме от къщата. Аз си спомням, че излязох без обувки от вкъщи. Закараха ни в училището, там прекарахме нощта. На другия ден, тъй като поправяха пътя към нашето село и камионите не можеха да стигнат до нас, накараха ни да вървим пеша няколко километра до село Могилица. След като стигнахме селото, дойде един камион Молотовка, накараха ни да се качим всички в него. Вътре в камиона ни накараха да седнем по средата на каросерията и тогава видяхме във всеки ъгъл войник с насочен автомат срещу нас.

очаквайте продължение