Кольо Парамов: Откраднаха 1,6 млрд. долара от външните дружества

Интервю на Васил Василев

- Г-н Парамов, в интервю за Frognews.bg Евгения Живкова твърди, че дядо и Тодор Живков е казвал, че България е имала изнесен резерв в злато от 2 млрд. в Швейцария, но изчезнали. Каква е истината за тези пари?

- Когато оспорвам или доказвам дадена теза, винаги се позовавам на цифри и числа, а не на произволни интерпретации. Преди няколко дни публикувахте една моя разработка за златната наличност на България от създаването на Българска народна банка до 31.12.1997 година. Тя неоспоримо доказва, че до тази дата няма нито грам злато, собственост на България, неоткрито и нерегистрирано. Така че не може да се търси никакъв изнесен резерв навън, неконтролиран от българската държава. Според мен става въпрос за друго и то е, че самият Тодор Живков се е надявал, поне частично или малко да докаже, че след като е свален от власт, не е оставил държавата на нула. Днес могат да се чуят много интерпретации и всички говорят и претендират, че уточняват самата истина, но всички се отклоняват от нея, тъй като не съобщават факти.

- Каква е вашата интерпертация по скандалната тема?

- През втората половина на юли 1989 г. на Тодор Живков му разработват цялостна справка за наличностите от пари – оборотни и резерв. Оборотните суми в чужбина не са влогове на българската държава в Швейцария или където и да било, а са били по сметките на 386 външнотърговски дружества. Тези пари по мои недоказани изчисления (бях отстранен от БНБ, когато аз започнах ревизията им – 31.12.1997 г.) са около 1,530-1,560 млрд. долара. В БНБ, респективно във Външнотърговска банка е имало една оборотна наличност от около 300-400 млн. долара. Живков на 1-ви юли 89-та осъзнава, че след 1-15-ти ноември няма да може да плаща лихвите по външния дълг, няма да има постъпления от реекспорт на петролни деривати, няма да има и поддръжка от СССР. Той разбира, че може да направи само едно – сменя на премиерския пост Георги Атанасов с Петко Данчев и по този начин отваря България за нови заеми пред Швейцария и Запада. Става въпрос за търсене на нови кредити, за да се осигури режимът, а не за наши резерви навън, в брой на депозит.
Трябва сериозно да признаем, че Живков извънредно хитро е броил ден по ден за условията в България, пречупени през икономическата ситуация в СССР. Нещо особено важно – вътрешно Живков се е надявал на последната си хитрост - в Москва икономическият разпад да тръгне по-рано от нас и той да се възползва от броя на дните. Това много прилича на надеждата на Фюрера за FAU1 и FAU2 в последните дни на войната. Въпреки напредналата възраст Живков прецизно и много точно е знаел за всички плащания и всички заеми. Заемите бяха истинската власт на Живков от февруари 1985 г. до септември 1989 година.

- Колко са били заемите на държавата към този период?

- Към момента на обявяване на мораториума от Луканов, заемите на България бяха към 396 чужди частни банки, на обща стойност 10 560 млрд. долара, които бяха трансформирани като дълг към т.н. Лондонски клуб, и дълг към други държави от Парижкия клуб, около 1,790 млн. долара. След като на Живков в началото на септември 1989 г. му става ясно, че не трябва да прави експерименти с Петко Данчев разбира, че България е пред фалит. Осъзнава го и неговото икономическо лоби начело с Огнян Дойнов, който развива уникални мегаломански проекти, по които Живков се увлича, но в последствие осъзнава, че е прецакан. Когато България започва да купува краве масло по 250 г за 1,44 лв, и плаща с долари и лихви по 16-18% генералният секретар на БКП разира, че вече е късно. Не може да прости на Дойнов, че го е увлякъл с недълновидността си, но не иска и да признае мащаба в прагматиката на Луканов. За един водещ и хитър държавник като Живков подставянето под зависимост и признанието за неудачност е равносилно на гибел. За Живков каузата-гибел е абсурдна. Затова той се облегна по-късно на клеветата – да търси там някакво си съкровище. А Луканов беше осъзнал ситуацията много по-рано от него. Още през февруари 1989 година Карлович е знаел по изчисление на банката (БВТП), че пари няма да има. И нещо друго много важно, което никой не споменава. Дългът от Лондонския клуб – 10,560 млрд. долара е бил сключван при много, много тежки условия. Всичките ни заеми бяха с 12%, имаше заеми дори до 18% лихва.
Веднъж в бюджетната комисия се пошегувах неволно, че магарето да бяха изпратили да договаря заемите и то щеше да постигне по-ниски лихви. А от това следват няколко съществени извода:
След 1985 година Живков се е нуждаел много от пари, за да подържа темпото, независимо от тяхната цена.
Той е знаел всичко за всеки заем и затова закрива министерството на финансите и прави огромното мегаикономическо министерство, с цел да отклони партидите по вноса, плащанията и детайлизацията в държавния бюджет.

С хитрост е целял да държи властта до последно докато нещо в СССР стане по-сложно.
Има толкова алогични икономически действия, че просто днес звучат парадоксално. Просто могат да се приемат само като дълбоко маниакално деформиране на лидера без опозиция, който с цената на всичко, всеки ден е доказал пред себе си, че Азът му е на ниво.

- Какви са алогичните действия, които Живков е предприел?

- Например, вземали са заеми при 14,5% лихва и парите отиват във военно промишления комплекс. Произведената продукция отива в Ирак, пари обратно обаче не се връщат. Тази уникална глупост да наливат пари директно в иракската пустиня срещу печатане на левове и липса на стоки на пазара в България, като нищо е можела още да продължи, ако Луканов и някои други не са се раздвижили. Или онези 1,710 млрд. долара от Ирак, които трябваше да вземем, а получихме само около 300 млн., са изтеглени като заем и те са в тази сметка от 10,560 млрд. от западните банки кредиторки.

- Вие сте пристрастен към Луканов и винаги сте защитавали действията му. Какво не разбра обществото за този държавник?

- Вече 20 години толкова много подлеци плюят по Луканов. Но тогава, заейки за наследството оставено от Живков, той е нямал голям избор за действие. Можел да направи само онова, което е диктувала управленската логика - тоест да спре да плаща лихви след Живков, и да обяви мораториум по дълга.



Кольо Парамов, Нора Ананиева и Андрей Луканов

- Но точно заради това решение го обвиняват много икономисти и политици.

- Обвиняват го, но не правят сметка, че тогава е нямало пари, с които да се плаща дългът. Луканов, с мораториума каза на западните частни банки: Стоп, господа, тези, които са ви обещавали по 14-15% лихви, малко са ви поизлъгали. Сега ние ще преговаряме и ще видим истинските пари по главници, които сме получили, ще ги изчислим с един нормален лихвен процент плюс реална печалба и ще ви платим. И така стана. Преговаряхме 1992, 1993 и чак на 1-ви юли 1994 година сключихме споразумения за 5, 4 млрд. долара, т.е. почти 50% отстъпка. Тогава Живков онемя. Мислел е, че ще тънем в блатото заради неговия дълг 10 години, и че за втори път ще се провалим, а така ще се докаже неговата версия – моето управление е възможно най-изгодното.

- Какво става с парите от външнотърговските дружества, след като Живков пада от власт?

- Преди да говорим за външнотърговските дружества ще се спра на друга тема. Луканов много настояваше да се проследят действията на Живков и фамилия зад граница. Подчертавам дебело, той никога не е очаквал, че от там може да излезе нещо. Но само проверката можеше да отрече клюките. Живкови зад граница пари нямаха. Това е едно към едно. Направени бяха много комбинации, но пари не се откриха.
По отношение на златото Луканов държеше да се уточни златният резерв на България до грам. Включително и с ново измерване – електронно ново засичане на партидите, кюлче по кюлче, монета по монета. От ноември 1995 г. до април 1997-ма това беше свършено. От смъртта на царя – Борис III, през1943 г. до 1995 година такава обемна и детайлна проверка на златото не беше правена. Аз съм ръководил процеса и аз съм подписал всички томове и факти по протоколите. Според мен това е една сериозна и къртовска работа на моите колеги в БНБ. Към 31-ви декември 1997 година към управление „Емисионно” и Главния касиер на БНБ претенции не може да има никакви.
След февруари-април 1997-ма ние започнахме да подготвяме програмата за валутната ревизия. На една от последните ми срещи с Луканов през септември 1996 година говорихме дълго за валутната проверка, за външнотърговските дружества, за разпределението им и за категоризацията по сфери на влияние и всичко по Научно-техническото разузнаване. Един път като влияние от чисто партийния апарат на ЦК, другият от чисто търговския на министерството на търговията, и трети – по линията на няколкото специални служби. Тъй като там трябваше да се работи само с бели ръкавици, аз дълго, дълго обмислях програма за работа. Луканов ми поръча да помисля как можем да извлечем базовите остатъци от „Литекс банк” – Бейрут и от там, чрез тези сравними сметки във Външнотърговска банка да засечем стартовите плащания към дружествата навън, а чрез детайлизация на балансите им за последните 10-12 години, да регистрираме движенията на финансовия ресурс по отделните партиди.

- Какъв е бил допустимият компромис при разкриването на тези тайни сметки?

- При разкриване на тези сериозни финансови операции компромис никакъв не може да има. Например, сравнете нещо важно! Защо депутатът Парамов в 17:55 минути на 20. 07. 1994 година сам самичък внася предложението за договор с банките кредиторки от Лондонския клуб. Защо това предложение не излиза от шефовете на всички парламентарни групи, а само от един обикновен депутат и той е дошъл от далечния Смолянски избирателен район. Голямата детайлизация в случая без голямата подготовка е абсурдна. Да се водят тежки преговори и да се освободи в това време България от дълг, равен на 5,250 млрд. долара е според мен уникална перфектност. Ние намалихме тогава Живковия дълга наполовина, а 10 години по-късно жълтите Миленовци го увеличиха същия с нови 1,1 млрд. долара.

Документ от парламента, приложен от Лондонския клуб

- До какъв резултат стигнаха проверките ви?

- Убиха Луканов на 2-ри октомври 1996 г. Правителството на Виденов падна след 3 месеца. Бяхме осигурили в БНБ достатъчно банкноти за експозиция на долара до 3 500 лв. През февруари 1997 година започнах бавно работа по програмата за проверка на валутно управление. Тази ревизия реално аз можех изобщо да не я започвам. Но заради паметта и и договореностите с Луканов, не можех да си представя, че той макар и вече мъртъв няма да ме попита някой път някъде – свърши ли оная работа, която ти поръчах, или пък да каже „язък, толкова много ти вярвах...И ти злепостави България!”
Програмата беше готова, излезе заповед на управителя на БНБ и аз и колегите ми стартирахме детайлизация. Дойде новото правителство, новото управление на БНБ и новите очаквания. Започнахме работа, но допуснах елементарна грешка. Разделих периода на проверката на две части – плащанията от 1985 до избора на Иван Костов за министър на финансите, и от този период до влизането му като премиер в Министерски съвет през 1997 г. Аз знаех, че Костов ще е премиер на България, защото той беше проектиран още през октомври 1992 година и малко по-рано. Между впрочем Иван Костов по думите на Луканов от всички разглеждани варианти за премиер отговаряше на най-добрите комплексни условия и качества за такъв. Той специално бе готвен за такъв, но това е друга тема. Луканов гледаше на подготовката на универсалността на държавника в комплекс. За него в случая партийността нямаше никакво значение. За Луканов държавникът начело на България беше отговорност с комплексни показатели на личността. Когато Карлович те гледаше в очите и с кратките си въпроси, просто те разгръщаше като книга. Малко хора можеха да издържат на темпото, беше нужна наистина перфектна подготовка. През септември 1996-та аз очаквах, че информацията за външнотърговски дружества ни интересуваше само заради вторичното переразпределение на бъдещия капитал – тогава приватизация нямаше. Но през юни-юли 1997 година разбрах, че всичко това ще се разплуе във времето. Костов вероятно се е страхувал в началото на мандата си да се занимава с този фундаментален проблем. Максимата е била „по-добре министър-председател без информация за остатъците от червените пари отколкото информация без власт. Моята голяма грешка е, че започнах с проверка на фонда за реконструкция и развитие и по-конкретно на заема на Сетовната банка за 150 млн. долара за петрол. Успоредно работих на 4 нива. Никой от моите служители не знаеше какво преследвам, програмата беше само моя и тя буквално бе препис в детайл в главата ми – това което ми бе поръчал Луканов.

Външнотърговските дружества бяха в третия раздел. В момемта, в който започнах проверка по заема на Световната банка, 150 млн. долара усвоени от Костов и когато бях пуснал заявките за плащанията до ЦУГ Швейцария с насрещна проверка в министерството на финансите и реализация по плащанията във валутно управление, Светослав Гаврийски се усети, че ще стигна далеч, т.е. до него и до Костов. Уплаши се и ни се охладиха отношенията. Поискаха проверка от Сметната палата начело с г-жа Н. Сандолова, която днес е представител на България в Европейската сметната палата. Извикаха Сандолова, за да докладва в УС на БНБ, че трудно се работи с мен. Тя хал-хабер си нямаше от комплекса задачи, които трябваше да свърша. Ако председател на Сметната палата беше проф. д-р Михаил Динев, ревизията щеше да има коренно различни резултати. Тогавашният председател доц. Георги Николов не се отнесе сериозно.
Сандолова ме прие много наивно, тя гледаше на мен като на кметски чиновник. Поне да беше проверила, че третият основен проект на закона за Сметната палата, по който бе избрана, бе с мое съавторство и аз му бях вносител. Не само това – всички започнаха да декламират СДС-СДС-СДС и смятаха, че ние сме някакви глупаци. Тогава мен сън не ме хващаше, имаше толкова проблеми и с валутния курс, и с паричното обръщение, и с незасечените ИТсистеми, с печатницата за банкноти, с монетния двор, с операции за милиарди. А Сметната палата започна да ме пита за ревизиите в почивните станции на БНБ. Абе, какви почивни станции, какви казани, лъжици и чиниии, в НТР са потънали 1,5 млрд. живи долари, а те ме занимаваха с битовизми и глупости. Съгласно член 22 на тогавашния закон за БНБ, Главният ревизор бе натоварен с отговорности по най-висшия пилотаж на банката. С новия закон за БНБ махнаха чл. 22, махнаха и главния ревизор. Но така или иначе блокираха моята дейност като Главен ревизор, а и веднага ме освободиха. За следващите 5 години от мандата на Гаврийски подуправителят Заимов можеше да обикаля света надлъж и нашир безконтролно, да замени среброто в Лондон срещу минималните 3,71 долара за унция вместо за 7,05 долара, да продаде оборотното злато от ценни монети на килограм като полски картофи.

- Заради провала на тази проверка, какво се скри от обществото?

- Понеже Гаврийски донесе в бюджетната комисия през март 1994 г. двата метални куфара с договорите с банките-кредиторки по искане на Венцеслав Димитров, а аз бях определен по детайлната проверка на салдата и работих в президентството в стая 517, той бе сигурен в моята детайлизацията. Гаврийски по всяка вероятност се е опасявал, че както първия път, така и сега вече като Главен ревизор, а той като управител на БНБ ще трябва да си спомни за миналото, в което сам е участвал. Ако бях започнал да търся стартовите салда на външнотърговските дружества, трябваше да питам и него като работещ по тази тема в Министерството на финансите. И тъй като е перфекционист, изобщо не му е било приятно да се връща към това време. А и Луканов го нямаше вече.
Така външнотърговските дружества останаха непроверени. Парите им останаха по сметките. Управителите, пълномощниците изпраха през следващите години тези пари, а повечето от тях просто присвоиха. Нямаше политическа воля за проверка на тези дълбоко скрити държавни пари. Днес такава проверка вече е невъзможна. Съществуваше идеалната основа за базова икономическа реживковизация, която получи и политическа власт, но заради неграмотността на Станишев я загуби. Около 1,530-1,560 млрд. долара потънаха и се препраха в частни ръце.
Това е имал пред вид Тодор Живков, когато казва – „Къде са парите, които ви оставих.” А аз мога да му отговоря, задочно днес: Парите от външнотърговските дружества на социализма днес се превърнаха във всякакви хотели, ресторанти, клубове и богатства на хората, които работеха близо до Живков и се възползваха от това. Държавата, т.е. политическата класа и управлението на България след октомври 1997 година до сега нито пожела да потърси, нито започна да ги търси. Парите на Тодор Живков останаха при хората на Тодор Живков.