Механикът на „Радецки“ пред Фрог: Сигурно сте от последните посетители на кораба

Г-н Герговски, идват ли политици, за да видят „Радецки“ и да чуят за Христо Ботев и неговата чета?

 Много рядко. Случва се само на Ботевите  празници. Цвета Карянчева дойде тогава.  Не мога да разбера защо се качват на кораба с толкова охрана. То от тях не остава място. От кого ги пазят, и аз не знам. За мен тук е свято място.

 Младите хора вдъхновяват ли се от това мястото?

Зависи от възрастта им. Малките деца тичат, викат. Възприемат го като атракция. По-големите пък като цяло не усещам да се вълнуват чак толкова. Имам чувството, че сме загърбили миналото си. Сега са празници,  вчера дойде тук едно семейство и вие днес. А историята, която може да се усети тук  е интересна, славна.   Този кораб е от 1952 година. Истинският е идентичен, но е направен  сто години по-рано. Всичко на истинският „Радецки“ е било едно към едно като сега тук.  От времето на „Радецки“ никъде по света няма  кораб на вода.  По-старите са на бряг, като корабът „Дръзки“ във Варна.

Какво не е достигнало на четата на Ботев, за да бъде разгромена?

Знаем за много чети в този период. Но това  движение се е оказало недостатъчно за освобождението на България. Ботев е действал без подготовка. Тук на брега го е чакал и го е последвал само един майстор на каруци. За лидер на тази чета е бил определен друг-Панайот Хитов. Той, обаче се е отказал. Христо Ботев е обул неговите ботуши и с тях е загинал. Имал е спречкване с Любен Каравелов, който по това време е бил голямата личност на БРЦК. Имало е по-скоро призив за свобода.  Но реално са чакали  чужда, голяма сила да се намеси отвън.

Има спорове дали Ботев е убит с куршум в челото?

Аз не вярвам на тази версия. Та се лансира, за да се героизира Ботев. Познавам историк-изследовател на неговия живот и дело. Според негови проучвания Христо Ботев е убит с нож от своите. Наръгали са го в гръб и след това са го обезглавили. Частите от тялото след това са разпилени. Имало е несъгласие в редиците му. Част от хората са искали да се откажат. Ботев, обаче е бил убеден, че трябва да продължат дори с цената на живота. Оцелелите след това разказват различни версии. Това буди сериозно подозрение за онова, което се е случило. Никола Обретенов например живее до 1939-та година. И е един от хората, станали свидетели на  ликвидирането на Ботев. Той също разказва различни неща за смъртта на Ботев.  Не харесвам, когато героите ни се идеализират.

Имате предвид Ботев ли?

Да. Той е имал дете без брак. Било е на месеци, когато го е оставил. Любимата му Венета напуска мъжа си. Той пише писмото до нея именно на този кораб. Помолил е негов приятел да й го предаде и така то стига до нас. Христо Ботев не е идеален човек. Искал е пари от братята Евлоги и Христо Георгиев, за да си купи дрехи.  Това, което е възхитително при него е саможертвата му. И идеализмът, с който увлича масите. В това е неговото величие. Пред това трябва да се поклоним.

Днес има ли такива като него?

Сега ги няма. Станали сме  прекалено материални. Държим се един към друг като най-големи врагове. Като вълци.

Как се чувствате всеки ден на парахода?

Горд съм, че съм негов механик. Завършил съм Военноморско училище. Пенсионер съм. Но хората, които са над нас, не искат корабът да съществува.  Казват, че бил социалистически. Боли ме от това. Не искам да съм лош пророк,  но вие сте от последните посетители на „Радецки“. Не чертая бъдеще за него. Има редица изисквания като към плавателен съд, но от  друга страна ние сме към НИМ. Той пък има друго разбиране.

Австрийският параход „Радецки“ е построен през 1851 г. в Будапеща. На 29 май 1876 г. четата на Христо Ботев завладява парахода и го принуждава да спре на българския бряг при с. Козлодуй, откъдето се насочва към Врачанския Балкан, за да се бие за свободата на България. През 1966 г. е построено точно копие на легендарния параход със средства, събрани от 1 200 000 български деца. От 1982 г. е със статут на национален музей. Намира се на вечен пристан в гр. Козлодуй и от 16 април 2004 г. е филиал на Националния исторически музей в София.

Интервю на Катя Илиева