Пл. Павлов: Апостолите от Априлското въстание не са русофили

интервю на Ана Кочева

- 140 години отбелязваме от Априлското въстание тези дни. Защо впрочем им е трябвало на българите да се вдигат на бунт след 5 века “съжителство”?

- Ясно е, че 500-те години не са били период на мирно съжителство, нито пък само на теглене на хомота. Въпреки това става дума за една чужда власт и за опити за възстановяване на българската държава, които съвсем не са малко. При това в една световна империя на три континента, с която да водиш борба никак не е лесно. В никакъв случай не бива да забравяме и другите големи движения у нас като двете Търновски въстания, Чипровското, въстаническите действия през 1837 г., за които много малко се знае, хайдушкото движение. И без да героизираме ситуацията, през цялото време българският народ има памет за това, че някога е бил самостоятелен, освен това той не е извън света и вижда, че има християнски държави, в които се живее значително по-добре отколкото в Османската империя, така че повикът за освобождение, за възстановяване на старото царство никога не е слизало от дневен ред. Така че Априлското въстание в никакъв случай не е неочаквано, а е закономерна последица от всичко, което се случва през тези 500 г. Да напомним, вън от патоса и емоциите във връзка със съжителство и робство, които до голяма степен бяха извадени от контекста и ненужно разпалени с неадекватната политика на едно министерство, че Априлското въстание не е авантюра или ритуално самоубийство, а естествена последица от редица други събития през 19 в. Нека не забравяме за големите въстания в Северозападна България, някои от тях по мащаби са равнозначни на Априлското, като Нишкото, да речем, от 1841, което обхваща нашите историческите северозападни земи – Ниш, Пирот,  Берковица, повечето градове днес в Сърбия, в които населението и до днес е с български корени. Или пък голямото въстание от 1850 г., наричано Видинско или Белоградчишко, при което става дума за 20 000 български селяни, които се вдигат, но лошо въоръжени. Още тогава има идея да се постигне български автономия, подобна на сръбската, което не е било нереално да стане, но избухва Кримската война и нещата се променят.

- Нека да обърнем внимание сега на двигателите на Априлското въстание. Обикновено цялата заслуга се приписва на апостолите…

- Навремето Христо Йонков, един български историк още през 70-те г. на 20 в. пръв направи един системен анализ на реалните движещи сили на въстанието. Той достигна до резултати, които тогава са изглеждали неочаквани, макар че и старите ни историци като Димитър Страшимиров са били близо до такъв извод за двигателите на въстанието. Ако се направи един социологически анализ на участниците в Оборищкото въстание, се вижда, че там преобладават предприемачите, търговците; средната им възраст е 37 години и нещо, която за ония времена е висока, защото цялата нация тогава е изключително млада. Знаем, че по времето на Освобождението над половината от населението е под 14 годишна възраст. Така че това въстание в никакъв случай не се прави от хора фантазьори, авантюристи, едва ли не някакви камикадзета. Елемент на авантюризъм има, това е неизбежно, но е ясно, че всички са оценявали мощта на Османската империя, още повече, че тези хора, вкл. и голяма част от апостолите, са ходили в Цариград, Бенковски е пребивавал и в Мала Азия и те са били напълно наясно със ситуацията. Опитват се да направят нещо друго – да вдигнат определени български райони, да се създаде временно свободна територия и да се апелира към Великите сили за намеса. Така че тук имаме елементи както на въоръжено действие, така и на това, което днес определяме като гражданско неподчинение. Има много голям риск, това е факт, но има и елемент на осъзнато действие за преследване на цели, които по-нататък да бъдат решавани с дипломатически и политически средства.

- Доколко впрочем са били „русофили” тези хора? Помним казаното от Бенковски над горящото Панагюрище, че е отворил люта рана в сърцето на тирана, а оттам нататък Русия да заповяда.

- Апостолите са всичко друго, но не и русофили. Голяма част от тях, вкл. и Панайот Волов, и Стоян Заимов, по-късен голям русофил, и Стефан Стамболов, също руски възпитаник, са свързани с Русия, с руската култура, с руското образование, но преди всичко с революционните сили в Русия, на която самата власт е гледала крайно негативно и затова е смятала нашите апостоли в голямата им част за „нихилисти”, за опасни елементи. Това са хора, следващи традицията на Васил Левски, която е републиканска, идеите на Христо Ботев, които също са такива, така че руската връзка с въстанието е твърде външна. Има версии, че те са били подкрепяни от Русия, от самия граф Игнатиев, всемогъщия руски посланик в Цариград. Но такава пряка връзка няма, тя се наблюдава само като съвпадение на интересите. Тази група млади дейци, които се събират в Гюргево през декември 1875 г., вижда, че международната обстановка е много подходяща за подобни действия, че Източният въпрос тлее, че са започнали действия в Босна и Херцеговина, изобщо, че има международна нагласа за решаването му. Самата Русия също търси начин да се върне в Черноморския басейн и да преодолее негативите на Кримската война, така че те отчитат този фактор. Но в никакъв случай не са движени от дългата ръка на Петербург, както ги подозират някои хора на Запад. Това е самостоятелно действие, което се опира на собствената демократична традиция, на вътрешната организация, създадена от Левски. И да не пренебрегваме българския опит от 19 в. – наличието на общини, на местно самоуправление, на местен елит, на предприемачи, естествено на локално равнище, но това са богати хора с големи семейства, които в никакъв случай не са били склонни да играят ва банк. Има и нещо друго – към 1876 г. Османската империя е в банкрут, много силен елемент е и битовата престъпност, както бихме казали днес – безчинствата на черкезите, най-вече на равнище грабежи по пътища, издевателства -  това е детонаторът на недоволството в масов план. И като се добавят Вътрешната организация на Левски и външният фактор – БРЦК, става ясно защо идеята за въстание се случва, макар и не в очакваните мащаби и масовост заради преждевременното му избухване.

- Слушам и определени паралели сами се натрапват – битова престъпност, икономическа немощ на държавата, заплахи за предприемачите, нестабилна международна обстановка… Само апостолите дето ги няма!

- Паралели със съвременността несъмнено могат да се намерят, макар че ситуацията е много различна. Аз и неслучайно изброих тези неща. Има и разлики – стандартът на живот в малките градчета на ІV Революционен окръг е бил много висок, нещата са устойчиви. Това го знаем и от дневника на Достоевски, който пише, че когато идват тук руските войски, те заварват едно население, което е много по-напред и е по-богато от руските мужици, довчерашни крепостни. Но паралелите възникват във всяко едно съзнание. Не казвам, че нещата са същите, но успокоението на нашите власти, че всичко е по мед и масло, е неоснователно. Скритите напрежения водят до появата на несистемни действия, на стихийно недоволство, на доброволни отряди и какво ли не. Историята наистина е учителка на живота и дори едно толкова далечно събитие като Априлското въстание дава сериозен материал за размисъл. Затова съм и толкова огорчен, че на национално равнище 140-тата годишнина на практика почти не се случва, за разлика от ентусиазма, обхванал хората и в Панагюрище, и в Батак, и в Дряново, на много места. Но националната рамка пак я няма, което е обидно, защото без Априлското въстание нямаше да има българска държава. Априлското въстание, както казва и в последната си книга акад. К. Косев е на практика успяло, това е тази революция, морална и с оръжие, при която беше загубена битката, но спечелена войната. Без него нямаше да се стигне до промяна на статуквото.

- А има ли други факти, които не се познават достатъчно от онова време?

- Поучени от провала на въстанието през 1875 г., където до голяма степен Русия пречи то да се осъществи (има директива на граф Игнатиев да се пречи на този опит), гюргевските апостоли не водят никаква документация. Захари Стоянов пише, че революционните окръзи са 4, но хора, участвали в подготовката, твърдят, че 5-тият окръг е София и северна Македония. Там също има въстание, локално, на Димитър Попгеоргиев Сидеровски в Разложко, но то съвпада като по ноти с това, което става в ІV окръг – изкарване на хората по лагери в планините, палене на къщите… Ние още не сме постигнали това познание за въстанието, което то заслужава, но това е всенародно действие, целящо постигане на свободна територия най-вече от двете страни на Стара планина. Малко знаем и за ситуацията в І окръг, което се дължи на преждевременната смърт на Захари Стоянов, който е събирал материали за том ІV. Това, което е ставало там, в никакъв случай не отстъпва на онова, което е ставало в Южна България. Вероятно началото е било планирано за 11 май, за празника на Кирил и Методий. Преждевременното избухване в Копривщица нарушава цялостния порядък, но и това, което става, е достатъчно за източната криза и освобождението на България.