Писателят Недялко Славов: Реката спира пред този, с когото може да говори

Това казва за Фрог нюз в навечерието на Деня на българската просвета и култура и славянската писменост 24 май  писателят Недялко Славов - авторът на „Фаустино“, „432 херца“, "Камбаната" и "Пиафе".

- Г-н Славов, какво е за вас 24 май?

- Свят ден.

- Спомняте ли си първата ви учителка?

- Кое дете не Я помни! Първата учителка!

- Спомняте ли си училищния кошер в деня на празника, градските манифестации с цветя в ръцете?

- Учех в началните класове на „СВ.Св. Кирил и Методий“ в Пловдив. Най-старата българска гимназия. Знаете, в детството мащабите са други. Телцето е малко – светът огромен. Гимназията също бе огромна (А тя и наистина е такава!).Коридорите бяха километрични, стълбищата – безчет, стаите – с тавани до небето. На 24 май двора ехтеше. Духова музика, шетня. Миришеше на върба и цветя. Шествието тръгваше към площада. Пеехме пред един километър шпалир от хора. А след ден в двора премитаха. Дъхтеше на повехнало, сърцето ми тъгуваше.

- Какви чувства ви обземат, когато чуете "Върви, народен възродни"?

- Настръхвам! Все така, както там, тогава…

- Четмото и писмото, знаците и литературата ли са спасили българския род ? На тях ли ще разчитаме и за бъдещето си ?

- Разбира се, на какво друго. Те и сега ни пренасят, както семето дървото.

- Пред кои български даскали и апостоли сте се прекляняли и учили?

- Ако говорим за моите учители – те са няколко. Светли личности. Но ще запазя имената им за себе си.

Като дете бях прехласнат от портретите в училищните коридори, в класните стаи. Не зная, днес има ли ги още или политкоректно ги свалиха и оттам. Помня лицата на Ботев, Волов, Ангел Кънчев, Караджата, Левски, Каравелов. Жертвени, красиви лица. Тогава бях малък, не знаех. Сега знам – така изглеждат хората със своя персонална Голгота!

- Казвате, че да махнеш Вазов от учебниците, е престъпление.

- Меко казано престъпление. Но за тия анонимни същества, които са налазили Вазов, а и не само него – изобщо всичко българско – позорно ми е да говоря за тях.

- Има ли я истинската вяра в българина все още? Или и тя стана бизнес като всичко останало

- Преди седмица бях в първия поход срещу така наречената „стратегия за детето“. В шествието бяха предимно млади родители. Бащите носеха децата си на гърба, майките бяха и разтревожени, и гневни. Женската интуиция прозира инстинктивно измамата и коварството. Та тези хора излязоха по площадите на цяла България, а само часове по късно едни същества с колективни умове и дистанционно централизирано говорене вече обясняваха по всички медии как младите и глупави българи не знаели за какво се мотаят по улиците, докато те, видите ли, спасявали децата им.

Казвам това като отговор има ли истинска вяра в българина. Да, има, но има и страхотна съпротива срещу тая вяра. Тя е двулична, перфидна, ешалонирана на различни нива в обществото ни.

И понеже сме на тема 24 май, и в тези дни говорим големи думи за образованието искам да кажа – да, наистина там все още има една спасителна фигура – тази на българския учител, но вижте само какво се случва от години – тихомълком, подмолно, в най- невинните и чисти сфери на живота ни – в детските градини, в училищата – каква ежедневна унищожителна глобалистка ерозия тече, какви пари се наливат за това да няма национална памет, българско самосъзнание, децата да се откъсват родителите, да се разфокусират ментално и физически и да влизат като зомбита в живота.

Да, вярата стана бизнес за една шепа….негодници. Иначе за българския народ вярата е жива. Или ми се иска да е така. Ала не се ли събудим за самите себе си, изчезваме. Ставаме просто масовка в световния стокооборот.

- А ще възкръсне ли истинското православие, за да ни спаси както в миналото?

- Мога да кажа лично за себе си, че съм обнадежден от позицията на БПЦ от последните две години по съдбовни за народа ни събития и решения.

Иначе представата ми за православната вяра се свежда до един колкото чуплив, толкова и несъкрушим спомен – кандилцето с олио на моята баба Никула в затънтеното ни странджанско село. Трепкаше то ден и нощ през целия й живот. И угасна няколко дни след като угасна тя. Свещена бе тази жена и явно вземаше сила от онова пламъче.

- Какво означава да казваш истината за времето си, така ли писателят остава в историята на своя народ?

- Аз разсъждавам така: Истината за всяко време е в сегашно време. Затова и пиша за времето, в което живея. Сенките от бъдещето и миналото се пресичат в него. А сенките от утре са по важни от сенките от вчера. Сенките от миналото са за политиците – да манипулират с тях. Сенките от бъдещето са за писателите – да предсказват с тях. Аз – за добро или лошо – имам сетива за сенките от бъдещето. Уви, днес те са по страшни от сенките на миналото. Много, много по страшни. И всичките са със силуети от патологичния свят на Оруел.

И още нещо за писането. Мен не ме е родила сградата на Обединените нации. Нито ме е избълвала въртящата се врата на някоя банка или партийна централа. Нито кукувица ми е снесла яйцето в тоя или оня университетски кампос по света със стипендия за сервилно писане. Аз съм роден в България, мирисите в ноздрите ми са български, цветовете ми са български, езика ми е български, болките на хората и радостите са ми български. Изобщо има ли писател, който да е писател и да не е неизразимо национален. Вижте най-големите! Как магьосникът Маркес би седял повече от пет минути под обезлистеното Бекетово дърво на Годо? Или тиктакащият със швейцарска прецизност ум на Макс Фриш би чул вуду ритмите от пристанището Байя на бразилецът Жоржи Амаду. Или пък Фокнър би мъдрувал с южняшката си разточителна мисъл в кристалните геометрични руски пространства на Набоков.

- Ако от вас зависеше, кого бихте изпратили в Рим за поклон пред Светите братя Кирил и Методий?

- Няколко деца с няколко български учители.

- След „Фаустино“, „432 херца“, "Камбаната", "Пиафе" какво може да очакваме в бъдеще?

- Живот и здраве, романът, който пиша ще се казва „И станах река“ . Роман-антиутопия за паническото ни спасение. За изтеглянето ни от Матрицата. През аварийните изходи на Природата.

- Подарете една ваша мисъл от романите ви или едно ваше стихотворение за Фрог нюз.

- „Реката спира пред този, с когото може да говори“

Въпросите зададе: Красен Бучков