Поетът Николай Милчев за Фрог: За Радев е здравословно да има достойни опоненти за президентския пост

Много ме е страх от всякакви инициативни комитети, издигащи политици, в които най-често имената на поети и писатели служат за украшение и за морални индулгенции. Кандидатите за кукли на конци край нямат.

Бай Ганьо никога не е бил в опозиция и не може да бъде, защото той е едновременно собственик на чифлик, търговец на гюлово масло, журналист, депутат, министър и над министър още нагоре. Бай Ганьо е всесилен, а почтеността е слаба, почти безпомощна. Почтеността е да не лъжеш. Нито другите, нито себе си. На протестите миналата година се чуваха много гласове на хора, които казваха, че не искат нищо освен правда и истина. А се оказа, че не е така....Дяволът се е смял, когато раздадоха

"Приказка за стълбата" на Смирненски в парламента. Мълчанието е страх да не си изгубиш привилегиите и филията с мед и масло, да не си изгубиш покровителствата и да не си пропилееш бъдещето. Това казва за Фрог поетът Николай Милчев, чиято книга „Разтуряй, Злато моме, магиите“ е една от най-четените след издаването и.

- Да започнем с един "президентски" въпрос. Казват, че бронзовите фигури на Евлоги и Христо Георгиеви пак са умрели от срам, след като проф. Анастас Герджиков обяви, че ще е кандидат-президент на ГЕРБ и на едно корумпирано управление на предстоящите президентски избори?

- Този виц го знам от много години – как братята щели да станат и да се поклонят, ако мине еди-какъв си човек покрай тях. Вицът просто се съживява. Въпросът е, че Евлоги и Христо Георгиеви седят на входа на Алма Матер, в центъра на София, от толкова години, а този централен вход към университета е все затворен. В Софийския университет все се влиза от някакви странични входове, почти на ребро.

И за да приключим с вица, нека приемем, че вицът е метафора, която натъжава, но и предупреждава. Никак не е добре, когато един университет произвежда повече политически новини, отколкото академични. Колкото и да се говори за деполитизираност на висшето образование, няма защо да крием факта – той е видим, че Алма Матер е в управлението вече близо двайсет години. По времето на Симеон Сакскобургготски Юридическият факултет се беше преместил в Министерския съвет и в Народното събрание. В една или друга степен оттогава досега професори от университета винаги са по върховете на властта и ако не директно, то косвено управляват държавата. Така че историята с номинацията на професор Герджиков за кандидат-президент е просто поредно действие от пиесата, наречена „Софийският университет и властта“.

Ако преди години издигането на генерал Радев за кандидат-президент вървеше по линията генерал срещу генерал, макар че формален кандидат на ГЕРБ беше Цецка Цачева, сега проваленият генерал Борисов иска да повлече и генерала Радев. И ако тогава се търсеше аналогия, то сега се търси противопоставяне на пагон срещу професорска тога. Представете си само – преди министър-председател беше генерал. Сегашният служебен също е генерал. Президентът е генерал. Защо срещу тях да няма професор с тога? Внушението е нещо като „стига пагони, дайте ни наука“.

Що се отнася до това, дали ще се изчервят братята, че сегашният ректор се кандидатира за президент, ще отговоря така: Те са видели две и двеста, ще изтърпят и двеста и две. Лично за мене е странно и смущаващо подобно предизвикателство, поето от един академичен човек, но от друга страна си казвам – защо не? Очевидно е, че му се иска, че желае да бъде издигнат, че смята, че има качества за подобен пост и това е добре. Съвсем друга е обаче моралната страна на въпроса, при която трябва да се избира от коя страна заставаш – от тази на морално деградирали бивши управленци или от тази на личности, които искат нещо да се промени. Ще го кажа просто – на негово място аз не бих направил такъв избор. Но защото не съм на негово място, бих го посъветвал да погледне от прозореца на ректорския си кабинет и хубаво да си помисли – ако му харесва това, което се случваше по земята ни българска при управлението на ГЕРБ, да продължава напред.

От друга страна не мога да приема и факта, че трябва да бъде сатанизиран и разпъван на кръст. Господин президентът Радев заслужава, а и това би било много здравословно за него, да има сериозни и достойни опоненти. На никого не е нужно резултатът от мача да се знае предварително. Той може да се предвиди, но мачът предстои.

- Какво ще кажете на някои писатели, поети и интелектуалци, които вече подкрепиха кандидатурата на ректора на СУ? Няма ли да им тежи на съвестта факта, че застават зад кандидат за президент, който е подкрепян от Бойко Борисов.

- Ще им кажа, че думата интелектуалец и инициатива най-добре вървят към думата творчество. Много ме е страх от всякакви инициативни комитети, издигащи политици, в които най-често имената на поети и писатели служат за украшение и за морални индулгенции.

Всеки има право да подкрепя този, когото смята за достоен. Но ето тази дума – достоен, често пъти си върви с личен интерес, с надежда за облаги, за постове, с нагаждачество.

Нашата територия българска не е голяма и както казваше поетът – колкото „една човешка длан“ е, та заедно с книгите и научните трудове много добре си знаем и щенията, и греховете, и податливостите. А като връх над всичко се издига суетата. И ако има инициативен комитет, който да издигне Суетата за кандидат-президент, интелектуалците ще са на първо място.

Питате ме дали ще им тежи на съвестта това, че застават зад кандидат, подкрепян от Бойко Борисов. Честно казано, не знам – трябва внимателно да си помисля колко ли евентуално тежат талантът, честността и моралът и тогава да преценя. В живота обаче мотивите да подкрепиш или да не подкрепиш нещо най-често са лични и свързани с надежда за лично облагодетелстване.

- Като че ли в България няма механизъм за създаване и утвърждаване на национални водачи? Как може да се промени това?

- Не само у нас, и по света и у нас така нареченият механизъм е обгърнат в тайнственост, в зависимости, в лични финансови, икономически, любовни и каквито щете кълба и връзки и от всичко това понякога напред излизат личности, за които определението „личност“ е последното нещо, което може да се каже.

Имал съм възможност преди години да наблюдавам доста отблизо кадровото издигане на млади хора. Ще изброя някои от решаващите тогава фактори: произход, безгръбначие, сервилност, папагалстване, ласкателство, легло, ибрик и все от тоя род. Разбира се, имаше и изключения, но те най-често бяха в периферията.

Сега критериите за подбор на „личности“ могат да бъдат изброени така: финансови изгоди, далавери, отново безгръбначие, отново папагалстване, лична преданост, отново легло и нещо, което се отнася за всички и винаги – правилна геостратегическа ориентация и заявеност.
Именно тези повторения създават не личности, а матрици. Дефектите се повтарят.

И ако при еднопартийната система подобен подбор беше неизбежен, то същата история вече в многопартийна система прави работата трагична и калинкова.

Аз не знам кои точно са кукловодите – нека ги наречем кадровици. Но виждам, че кандидатите за кукли на конци край нямат.

 

- Бай Ганьо бил ли е в опозиция? Или и в опозиция, и във властта все си е Ганьо? Ще си отиде ли някога?

- Бай Ганьо никога не е бил в опозиция и не може да бъде, защото той е едновременно собственик на чифлик, търговец на гюлово масло, журналист, депутат, министър и над министър още нагоре. Той е граф, лорд, графоман с най-висока диплома, той преподава в университет, дипломат е в чужбина, председател е на жури за мис Вселена и мис Горско Сливово.

Бай Ганьо е всичко, което почтеността не е. Бай Ганьо е всесилен, а почтеността е слаба, почти безпомощна.

 

- Защо трябва да обвиняваме народа, че е обезумял и оскотял през последните години. Та нали този народ в други години и ситуации е направил немалко за страната си - и в спорта, и в образованието, и в други области?

- Народът нито е оскотял, нито е обезумял. Той е точно там, където е възможно да бъде – в незнанието къде се намира и какво прави.

Откакто съм на земята, държавата ни все е в преход. Родих се в социализъм, по едно време отидох в зрял такъв. После влязох в капитализъм, ама не баш капитализъм, а в преход. За другите не знам как е било, но лично за мен това беше джунгла, пущинак с тръни и къпини, в които едва стъпвах и се оправях. Но аз съм си неоправен.

Ако някои наричат оглупяване и оскотяване белезите от всякакви рани по снагата на хората, си е негова работа.

В квартала, в който живея, срещам главно два вида същества – красиви, млади силиконови жени с тенис ракети на гърба си и бачкатори, които приличат на далматинци с тъмните си гащеризони и бели петна вар по тях. Вие ми кажете кои какви са.

- С кого или с какво трябва да се съизмерва обикновеният българин в днешно време?

- Не знам дали трябва да се съизмерва с някого. Човекът е съизмерим със своите усилия, с грижата, с любовта и майсторлъка си, с умението си да работи и след като добре свърши работа, да си почине. Някак си не ми харесва определението „обикновен човек“. Няма да кажа, разбира се, че всеки човек е вселена или нещо такова. Но знам, че всеки човек е необикновен, когато седи в градината си, копае си лозето или гледа към небето. Не е необходимо да се съизмерва нито със звезди, нито с вождове, нито с успели и преуспели хора. Защото тези последните сигурно се съизмерват с галактики и други вселени, без да си дават сметка, че лампата угасва за всеки. Успехът не е нито огромна банкова сметка, нито билборд с лика ти на магистралата, нито дори златният медал на врата ти, ако нямаш два домата, които си отгледал ти, ръка, която да държиш с любов, и човек, който да отваря вратата пред теб и да сияе.

В живота тези неща почти не се случват или се случват много рядко, но в това е шансът на всеки човек да бъде необикновен.

- Какво е за Вас почтеността? В моя роден Неврокопски край почтените май са повече, отколкото в София. Като че ли почтеността не е често срещано качество по нашите балкански ширини?

- Почтеността е да не лъжеш. Нито другите, нито себе си. Себе си ние лъжем цял живот, залъгваме се, но по отношение на другите не е така, не трябва да е така.
Моята баба Дона, царство ѝ небесно, лъжеше непрекъснато. Лъжеше, според нея, за добро. Ако някой я попиташе например къде е баща ми, тя казваше, че е заминал за Ловеч, ако е в Тетевен. И така си мислеше, че го предпазва от хора, които ще му искат разни неща. Казваше, че ме няма вкъщи, ако идваха да ме търсят момчета, които не одобряваше. Лъжеше колко ѝ е пенсията, за да не ѝ завиждат. И все такива. Но това бяха битови лъжи, по-скоро хитрини. Драмата е, когато целият хоризонт се напълни с лъжи. Когато лъжата стане живот или надежда за живот.

Та в тоя смисъл баба ми е направо почтен човек, защото и когато си отиваше от тоя свят, и когато беше на смъртния си одър, ни пееше песни, „лъжеше“ ни, че ѝ няма нищо и че е добре.

- Не издребняваме ли днес като хора и граждани в забързания и прагматичен свят?

- Отдавна сме станали толкова дребни в очите на боговете началници, че май свикнахме да бъдем с не особено висок ръст. Под ръст разбирам дух. Въпросът за дребнавостта е свързан с въпроса за натиска. Ежедневието ни е преса и е много трудно пресата да не те смаже.

- Много българи мълчат и сякаш се крият. Как може да станем по-истински, как да разкъсаме опаковката на лицемерието, алчността и угодничеството, които са направо уродливи по високите етажи на властовата стълбица?

- Най-добре от всички го е казал Христо Смирненски в „Приказка за стълбата“. За всяко стъпало нагоре Дяволът иска да плащаш – с очите, с паметта, със сърцето си. Дяволът знае, че стъпиш ли веднъж на стълбата, връщане няма. И ти се иска все по-нагоре и по-нагоре.

Последният пример, който е пред очите ми, са протестите от миналата година. Там се чуваха много гласове на хора, които казваха, че не искат нищо освен правда и истина. А се оказа, че не е така – и Парламентът много им хареса, и министерствата също.

След Стълбата на Смирненски е трудно да се добави нещо. Дори веднъж я раздадоха на депутатите в Народното събрание – уж да се поучат. Представям си колко се е смял Дяволът.

- Кое е по-страшно - че някои ни правят на глупаци или че ние се примиряваме това да стане?

- Страшно е, когато си помислим, че наистина сме глупаци. А още по-страшно е, когато си мислим, че не сме.Глупакът никога няма да разбере, че е глупак, а умният не вярва, че е умен. После в действие влизат лактите, юмруците и широко затворените очи.

 

- Защо все по-често говорим за българските интелектуалци като за интелектуалци без глас? Как си обяснявате мълчанието на много поети и писатели?

- Мълчанието винаги съм си го обяснявал с една дума – страх. Страх да не си изгубиш привилегиите и филията с мед и масло, да не си изгубиш покровителствата и да не си пропилееш бъдещето. Талантливият човек изобщо не е абониран за качества като смелост и откровеност. Често пъти талантът е съпроводен с нисък дух и угодничество.

Залъгването идва по линия на това, че много хора си мислят, че оцеляват единствено в изкуството. Но компромисите личат – личат и в книги, и в картини, и във филми, и в скулптури. Компромисът ерозира не само човека, но и произведениятя му.

 

- Не е ли страшно, че в наше време на произведенията на изкуството се гледа като на стока?

- Страшно е. Но който иска да гледат на произведението му като на стока, той неизбежно ще слезе до рафтовете на пазара. И стиховете му например, ще не ще, ще трябва да се наредят до шоколадовите бонбони, до бутилката с вино или до кренвиршите. Пазарът може и да напълни джобовете на някои творци, но ще удари, както се казва, по качеството на творбите. И в социалния живот, и в творчеството приказката за стълбата на Смирненски, за която вече стана дума, важи с пълна сила.

- "Разтуряй , Злато моме, магиите" книга за любовта ли е? Ще разтури ли Злата магиите? Ще стигнем ли до спасението? Ще има ли издигане на духа ни?

- Да, това е книга за любовта. Най-вече за любовта към спомените, които трябваше да пренеса върху хартията и надявам се – върху утрешния ден. „Разтуряй, Злато моме, магиите“ е продължение на „Ябълковият човек“ – първата ми книга с разкази. И в този смисъл е и продължение на любовта, която няма свършване и няма начало. Исках да напиша по един красив разказ за всичко, което ме е уболо, зарадвало и развълнувало. Исках разказите да дишат и да са живи.

 

- Май хората не искат днес да развалят магиите на самодоволството и самозатварянето?

- Това са други магии и ако питате мене, изобщо не са магии, ами са си дяволии и приспособленчество.

- Да очакваме ли в скоро време нова книга на Николай Милчев?

- Ако е живот и здраве, ще има и трета книга, работното ѝ заглавие засега е „Съчинения по природа“.

- Изберете един разказ от последната Ви книга, ако може, за да зарадваме читателите на Фрог нюз.

РАЗТУРЯЙ, ЗЛАТО МОМЕ, МАГИИТЕ

Като почнеха да пият нашите мъжки змейове в понеделник, в сряда следобед бръснарят от Тетевен идваше да ги бръсне, както са по масите в кръчмата. Вземаше им главите от ракията, както се казва, и ги бръснеше във въздуха. Главите и брадите на пиещите висят във въздуха, а той ги бръсне. От неволното клюмване обаче по бузите им оставаха петна от брада и после всички се майтапеха, че имали туфи по бузите си и можели да крият там червилото на чужди булки.
Голямо пиене падаше. Ракията в юзовете изчезваше, сякаш стъклените шишенца бяха пукнати и никой не броеше ни юзове, ни ракии, ни обществени строеве, ни пари в джобове и банки.
Кръчмарят викаше нарочни музиканти. В кръчмата пееше Кольо Княза.
Как пееше Кольо Княза съм разказвал вече. Той беше брат на баба, обущар, серкмеджия и любовник и като запееше, кръчмата почваше да се върти като грамофонна плоча – и маси, и столове, и тезгях, всичко се върти. Пее Княза, а останалите жадни същества му ставаха и братя, и обожатели, и крепостни селяни, ако обичате.
Музикантите, които кръчмарят викаше за тези седмични ракиени олимпиади, бяха от Торос – едно село на двайсетина километра от Гложене надолу по Вита, под Боаза. Викаше точно тях за музика, защото освен с пръстите си, тези музикални зверове свиреха и с носовете си. Подушваха от сто километра кой каква болка има и му свиреха за нея. Ако си болен от любов – любовни свирни, ако ти се е зачернил животът – разплакани музики, а ако ти се живее бавно – свиреха полека.
Подушваха тези тороски свирджии кой какво иска и с една цигулка, кларинет и тъпан правеха така, че кръчмата ту да умира, ту да се съживява. И да ви кажа честно, освен всичко друго имаха и много дълги носове – едни такива големи и дълги.
Ако съм човек на място, ще призная, че в гложенската кръчма играеха и ножове и пищови. Имаше и такива работи, но аз ще си премълча за тези хладни и огнестрелни преживявания. Ще спомена само две – да не е без хич.
Скараха се за жена двама титани на ракията – Лачко Лисицата и Петьо Памука. Скараха се така, че Памука намушка десетина пъти Лисицата с малка чикийка. От Лисицата вместо ракия взеха да излизат мехури – розови кървави мехури, и когато всички мислеха, че Лисицата ще си подвие опашката към рая, той както баладично лежеше и пъшкаше, поиска да пуши. Изпуши две цигари и оздравя. Оздравя и плака за невярната си любов, заради която получи пробождания с малка чикийка по тялото.
Вторият случай беше с пищов. Горският на селото беше голям стрелец и като се напиеше, искаше да гърми по цигари в устата на присъстващите в кръчмата юнаци:
– Ти на мене вяра имаш ли ми? А кажи ми де! Имаш ли ми ти на мене вяра? – питаше горският някой отчаян от живота тютюнджия.
– Как да ти нямам? – отговаряше осъденият на смърт и слагаше в устата си цигара, сякаш си слагаше въжето.
Прааас! – В стаята плъзваше мирис на барут и цигарата хвръкваше, счупена на две. Праас! – Още един куршум в тавана – за всеки случай и за келешлък.
И на горския сърцето му идваше на място.
Само ще спомена, че от устата на нашия осъден капеше и кръвчица, ама това е нищо работа, детайл.
Пиенето на ракия почваше в понеделник, бръсненето се организираше в сряда, в четвъртък идваше музиката от Торос, ножовете и пищовите обикновено се случваха в петък, а в събота свършваше мезето.
Това мезе винаги свършваше в събота и ставаше страшно. Да изпиеш толкова ракия, да изядеш толкова зеления за салата, да си подлагаш толкова сланина и накрая всичкото това съкровище да изчезне. Ракията в Гложене никога не свършва – тя е като кръговрата в природата. Хората си варят по два-три тона сливова за свои нужди и ракията просто няма как да свърши. Но виж, зеленията за салата и сланината за мезе се изгубваха по някое време на този четирийсет и два градусов маратон за жадни мъже.
Ще попитате кога спяха тия хора? Те не спяха никога, не бяха спали откакто се бяха родили, та до ракия ли ще заспят?
Свършваше салатата и кръчмарят се хващаше за косата. Не за косата на главата, както си мислите, а за косата, която виси в сайванта и служи за косене на трева и люцерна. И защото работата беше на живот и смърт с тая салата, той бързо, със замах в кръста, отчаяно и почти в безсъзнание правеше няколко откоса в люцерната, която растеше в задния двор. Събираше я в кръчмарската си престилка и след малко пълнеше чиниите с люцерна. В задимената кръчма новородената салата имаше тъмнозелен цвят, но кой ти гледа зелени цветове при тая подчертано жълта ракия?
Нашите герои след няколко часа се подуваха от люцерната, коремите им отскачаха напред и се заобляха, но го отдаваха на неспането, лошия въздух и влажния планински климат.
Ако някоя крава в селото, не дай си боже, се напасеше яко с люцерна и се подуеше, викаха ветеринарния фелдшер, той я дупчеше по корема с едно шило и работата се оправяше. Но понеже ветеринарният беше въздържател, никой в кръчмата не се сещаше за него и работата се разминаваше от само себе си и от щастие, и от любов към живота.
Когато обаче свършеше сланината за мезе, нещата добиваха катастрофални размери. Да свърши гложенската сланина е все едно да свършат слънцето и въздухът за всяко живо същество, все едно да свърши животът на милата ни планета.
Тази сланина е налагана със сняг, прозрачна, мека, памукова, блажничка, с малко кожичка, оваляна в стрити билки, с много червен пипер, опушена с орехови черупки и непременно увита във вестник, пристегната с канап и увисена в тъмно мазе.
Тя се реже по специален начин – тънко, бавно, настрани, с изплезен език и с леко криво ножче.
Направих това описание, защото сланината свърши и кръчмарят – нека му споменем името – Палигоря, трябваше немедленно да достави на пиещите от една седмица точно такава незабравима сланина.
Палигоря, на когото му се беше запалила главата, тича насам-натам, а сланина няма и няма. Свършила в цялото село и в Тетевен, и в Рибарица свършила. Няма и на връх Вежен, даже и на Луната няма.
Музиката от Торос е заспала и свири само във вид на хъркане. Княза гледа с бялото на очите си, потропва юзчето със сливовата ту в челото си, ту в масата. Другите водовъртежи на ракията са настръхнали и ръмжат и Палигоря разбира, че е настъпил кулминационният момент на пиесата.
Сеща се нещо, изтичва в несвяст до една тайна стаичка, отваря една ракла, останала от старите времена и от Присъствието, рови се, рови се в нея и накрая вади един турски фес. Вади от раклата този избелял, изтънял и просветнал от годините фес и тича в кръчмата. Тайно зад тезгяха разглежда феса, вижда, че не е баш червен, а розов, че е мазничък покрай ушите, вижда му се тънък и лееко-леко, с изплезен език почва да го реже на тънко, както се реже сланина. Докато реже, все пак си мисли – ами ако някой каже, че е жилава?
След малко юзчето на Княза се дрънва за наздраве в други юзчета, чува се „да живейш, бай Кольо“, някой примлясква с последната сланина и точно тогава Княза запява: „Разтуряй, Злато моме, магиите...“
Ех, каква песен е тая:

Разтуряй, Злато моме, магиите,
и твоите, Злато моме, и моите...
Хляб си нося, Злато моме, гладен ходя!
Вода газя, Злато моме, жаден ходя!

Разтуряй ги тия магии, ама като не можеш? А и като не искаш...
От такова пеене всичко живо започва да плаче, но и отива да поживее за малко на небето, докато трае песента.

Интервю на Красен Бучков