Скулпторът А. Врабчев: Не знаем какво е българщината в момента

- Андрей, като че ли някак незабелязан остана у нас един много важен културен факт – глаголицата, пресъздадена в твоето монументалното произведение „АБВ” – с която ти беше и единственият представител на Балканите в тазгодишното XX издание на фестивала „Скулптура и обект” в Братислава. Защо тъкмо глаголицата, която не би трябвало да има нужда да напомняме, че е дело на светите братя Кирил и Методий?

- Св. Константин-Кирил Философ създава глаголицата за мисията във Великоморавия, а днешна Словакия се определя като наследник именно на Велиоморавия. Култът към светите братя в Словакия е наистина голям, но за наше съжаление България не се свързва тясно с него. Същото важи и за последвалата  дейност за създаването и налагането на същинската писменост от техните ученици, без което делото на светите братя едва ли би имало резултат, по-различен от няколкото опита за създаване на писмености за новопокръстените народи. Разбира се, това не би било възможно без подкрепата на Българската държава и тук е важно ние да преосмислим ролята на Св. Седмочисленици и да ги поставим по-високо, както и да осветлим въпроса за славянската просвета пред възможно най-голям международен и обществен кръг (илюстрирайки дейността и на други българи като Св. Киприан..... темата е дълга).

- Покрай това събитие се заговори за културните мостове между българи и словаци. Освен Кирило-Методиевото дело какво още ни свързва (освен любовта към Черно море), има ли трайно отношение в Словакия към България или е по-скоро спорадично около някакви събития?

- България има приятел в лицето на Словакия и потенциален партньор, но, уви, ние на разбираме необходимостта от създаването на лоби и поддържането на традиционни приятелски отношения с по-малките страни. Като че ли вечно се разпъваме между големите сили. Поради подобни пропуски в една Словакия, където има култ към Св. Св. Кирил и Методий, има македонистки катедри в университетските среди при положение, че в Братислава има българска гимназия с голям престиж, силна българистика и немалка диаспора. Относно това, което ни свързва, искам да вмъкна, че мисията на Светите Братя в Морава е насочена към християните, тя е християнска, а не славянска мисия, просто християните  са били и славяни, тоест както и днес това, което ни свързва, е фактът, че сме християни и европейци в много по-голяма степен от всичко останало.

- Каква беше рецепцията на скулптурата в словашката столица? Накъде „замина” тя след това и ще я видим ли и у нас?

- Винаги е трудно да прецениш как те възприема една различна школа и различен вкус, макар и от същото културно семейство (европейското). Беше ми отделено голямо внимание, включително и на съпътстващата изложба в БУЛКИС, където представих и моя скулптура на Петър Карпош, която събуди особен интерес. След края на изложбата ми в Братислава и участието ми във „Соха а обект” скулптурата АБВ замина за Виена, където ще е изложена в Българския културен център дом Витгенщайн до 15.03.2016 г. Тук искам да благодаря на ръководителите и на екипа на културните ни центрове в Братислава и Виена г-жа Радева и проф. Конева и техните служители, които ми дадоха цялото си разбиране и подкрепа.

- Използвам повода, че си творец и отделно от това имаш отношение към националната памет, за да поискам мнението ти за паметника на цар Самуил в София, а също и за идеята той да бъде последван от монумент и на цар Борис Покръстител.

- Като колега, взел участие в конкурса за паметника, ми е трудно да коментирам. Аз уважавам много г-н Врабевски и целия му екип. Съжалявам, че обществото не бе добре информирано, че не държавните мъже или общинарите станаха причината днес да имаме паметник на наш владетел в столицата. Фактът, че имаше опити да се попречи на на поставянето на този паметник показва, че той е бил смислен акт. Условията на конкурса задаваха твърде тясна рамка и възможните резултати бяха предвидими и ограничени като визия. Погледнато през тази призма, резултатът е оправдан. Истината е, че не мисля, дали светещите очи на Самуил са дневният ред на обществото ни.

Вярвам, че истинската ни задача е не да славим историята си, а да я пишем, живеейки така, че делата ни да не ни карат да се срамуваме от тях, а да се усмихваме доволни, макар и уморени. В този смисъл е много важно самото възяпяване на паметта (паметника) да е достойно за историята и това да е ясно като задача. Дали е така, преценете сами...

Паметта е както извор на възможно бъдеще, така и пропаст, в която лесно можеш да пропаднеш. Зависи какво виждаш и какво си припомняш от нея. Проблемът с паметта е нещо много сложно и, уви, неразбираемо за нашите управници. Поставянето на някаква скулптура някъде не служи на паметта. Създаването на успешен паметник изисква задълбочен анализ и решения на много нива - социално-културно, историческо, урбанистично и едва тогава скулптурно. Паметникът има свое битие и то е преди всичко битие на произведние на изкуството, ако това битие не е убедително, ако той не вълнува с присъствието си, а не с претенцията и темата си, няма как да изпълни обществените си функции. Самата скулптура трябва да изразява смисъла на паметника, а не да търси това в атрибути и символи, което само по себе си не е скулптурен похват. Имах изложба, посветена на паметниците у нас, издигнати от 1989 до 2012. Основният проблем, който се очерта тогава, бе липсата на градоустройствено вписване, отчетливост, както и примитивни вкусове и незряла емоционалност в поставянето на задачата. Сами разбирате, че на грешно поставена задача не може да се даде верен отговор. Опасявам се, че в близко бъдеще подходът ще бъде същият. Въпреки огромното ми желание за работа перспективата София, а и страната да бъде осеяна с паметници по подобие на тези, които виждам напоследък, силно ме плаши. Огромното количество от паметници ги обезсмисля, те се потискат един друг. Паметта изисква уважение и усилие. Честно казвам, че не изразходваните средства или престижът на избраното място, а вложените усилия, талант и отношение са мерилото за един паметник. Не бих искал да видя Св. Цар Борис Михаил Покръстител в някоя столична градинка, изпълнен със старанието на самомнителен самодеец, лишен от всякакъв дух. Един слаб паметник скверни това, което уж възпява. Смятам, че паметник на Св. Цар Борис Михаил Покръстител е от особено значение за нас, апропо има такъв във градската градина дело на проф. Старчев, но е озаглавен Покръстване, макар да изобразява Св. Цар Борис Михаил Покръстител, аз го харесвам. Ако се придържаме към наложените практики в тази сфера скоро едва ли ще сме способни да произведем нужните условия за създаването на нещо наистина стойностно като монумент на каквото и да е било. Паметниците не могат да опазят паметта ни, ако тя не е добре осмислена и ясно артикулирана като ценност в общността ни. Да имаш паметник, без да имаш памет е като да носиш кръст, без да имаш вяра, за какво ти напомня той, ако нямаш вяра?

 - В Скопие обаче залагат на монументите, за да градят идентичност, ние си я имаме и като че ли не й обръщаме внимание. В състояние ли е съвременното ни изкуство да образова, да възпитава, разбира се и да култивира. Как може да се хвърли по-здрав мост между него и младият българин?

- Скопие е чудесен пример за казаното от мен. Слабите и бутафорни паметници сами показват какво стои зад тях, затова ние трябва да бягаме от подобни изяви или противопоставяне на Скопие със симетрични отговори. Но има какво да научим от нашите братя във Вардарско, те заложиха на идентичност, а ние не можем да дефинираме какво е българщината в момента, какви са онези белези и ценности, които те правят Българин? Уви, простодушието на нашите управници ни пречи за това. Предполагам, че собствената им несигурност и посредственост ги кара да се оглеждат в творения, близки до тези от Скопие...... дано пък това да е още едно доказателство за нашите братя оттатък, че сме от един дол дренки. Ха-ха. Носителят на наследственост, на идентичност и история е скромен, той знае, че тя не може да му бъде отнета и я демонстрира по един зрял, спокоен, но безапелационен начин. Не бива да скромничим, нито да мегаломанстваме, но ние правим и двете - скромничим за съществените неща, а имаме мания за величие за смешни неща, това е удобно както на популистите, така и на враговете ни. Но за паметниците имаме традиция в монументалната скулптура, не знам защо тя бе прекъсната и заместена с анахронични и наивни „реалистични" фигурки.......

За съвременното изкуство. Изкуството (истинското) има способността да запазва човешката мярка там, където присъства, да те кара да виждаш или чувстваш невидимото, не онова, написаното на паметната плоча или илюстрираното, а онова, което те прави човек и те движи към по-добро, което те вълнува. Когато си потопен в среда, в която има изкуство, се опознаваш по-добре и се справяш със собствените си емоции, това те прави способен да отсяваш доброто от лошото и, бидейки уверен в своята емоционалност и контролирайки я, ставаш по-труден за манипулация. Или накратко, имаме нужда изкуството да е част от средата ни, тоест от условия, в които изкуството и публиката да общуват непрекъснато, така творците са стимулирани да работят, а публиката се развива и изисква още от тях. Това няма да стане с постановление на Министерство на културата и никъде по света не се случва по този начин. Това ще стане, когато творците разберат, че наготово няма резултати, че ако имаш какво да кажеш или покажеш, трябва да се бориш да бъдеш чут и видян.

скулптурата АБВ в Братислава