Тетяна Станева за ФрогНюз: Украинските българи обичат, воюват и умират за своя дом - Украйна

На 24 февруари 2024 година стават точно две пълни години от пълнощабното руското нахлуване в независима Украйна. През същата година Руската федерация вече 10 години ще е проливала украинска кръв на украинска земя, 10 години незаконно ще е анексирала Крим.

"Има ли друг народ в целия свят, който вече десет години пролива кръв за ценностите на Европа и демокрацията? Нито един. Само украинците", са думите на Тетяна Станева, бесарабска българка и журналист, в края на разговора ни, който проведохме дни преди премиерата на нейния документален филм "Писма от Войната. Писмо 1 – Пулсът на Украйна".

Филмa можем да гледаме за първи път в петък, 23 февруари, от 17:00 часа във Военния клуб в София. На 24 февруари ще бъде излъчен по Военния телевизионен канал (ВТК) веднъж в 18:30 часа и още веднъж в 23:00 часа, след това и на 25 февруари от 07:00 часа. Отложеното му гледане след това ще бъде възможно в Neterra TV.

Във филма Тетяна ни разказва истории на украински българи - между фронта, през Бесарабия, до истории на приятели от детството ѝ, вкопани вече в украинската земя."Украинските българи обичат, воюват и умират за своя дом - Украйна", посочи Тетяна Станева пред ФрогНюз. А какво се надява да предизвика с лентата - емпатия. Защото, както казва тя, думите нараняват повече от куршумите.

Първата част на разговора ни, може да проследите в настоящето четиво. Посветихме я на филма: на неговите послания, на емпатията, на украинските българи на фронта. Втората част на разговора четете тук. В нея виждаме лицето на Бесарабия - това място, което украинските българи обичат толкова много.

Какво казвате във Вашите “Писма от Войната” - какво искате да кажете на българите в България с тях? 

Този филм не просто е от сърцето на войната, но има и конкретен директен адресат - българите в България. Исках във филма с червена линия да бъде подчертано следното: българите обичат, воюват и умират за своя дом - Украйна. Готови са да пролеят кръв за нея. Опитах се без никакви допълнителни аргументи на българите тук да стане ясно, че ние обичаме Украйна, ние имаме нужда от добра майка България, имаме нужда от подкрепа. 

Думите нараняват повече от куршумите. По същия начин, словото може да ни подкрепи много повече от куршумите. Достатъчно е просто да знаем, че в България никой няма да обиди украинските българи, но не само - украинците като цяло. Много украинци намериха убежище в България, намериха работа. Много от тях искат да се върнат назад, тъжат за своя дом - Украйна. 

Знам много истории как хората тук посрещали украинците ожесточено - “ето ги със скъпите коли”. Винаги отговарям на тези хора с въпрос: “И какво?”. Украинците не бягаха от беднотия, те бягаха от война. С голямо уважение към България, но Украйна е по-голяма държава, преди войната беше и по-богата държава - сега икономиката е съсипана и живеем на дотации. Все пак обаче хората са работливи, много са действени. Достатъчно е човек да дойде в Украйна и ще го разбере. 

Какво е посланието на филма Ви - че българите в Украйна се борят за дома си и имат нужда от подкрепата на българите в България?

Основната героиня във филма съм аз. За първи път обръщам камера към себе си. Винаги съм снимала други хора. В предходния ми филм - “Място на силата”, също съм героиня, но основно мълча. Тук обаче аз отварям и разказвам, показвам как наистина се чувстват хората във война. 

На българите тук е много трудно да си представят как наистина изглежда войната. След като гледат новините, след като видях цифрите и фактите - те изключват телевизора и войната приключва. Голата статистика не извиква емпатия. Целта на филма беше точно тази - да извика емпатия, да покаже как наистина се чувстват украинците и как се живее във война.

Във филма наистина пиша писмо - само че  видеописмо. С него се обръщам към измислен в главата ми приятел. Накрая се разбира, че това е всеки зрител. Обръщам се директно към него и отговарям на най-често задаваните ми въпроси в България. Когато идвам, ги чувам от журналисти, от обикновени хора на улицата, от таксиметрови шофьори, от продавачи. Много обичам small talk-a - да “пипна” ситуацията, да усетя наистина настроението в обществото. Освен това на моята Facebook страница се появяват един куп ботове и тролове, които също питат въпроси. Този филм е отговор, с него отговарям. 

Кои са тези въпроси?

Един от най-често питаните въпроси е вярно ли е, че българите в Украйна чакали Путин, как се чувстват те там, как живеят, има ли подкрепа от България, забраняват ли им да говорят на български, изоставени ли са от Украйна - тези лъжи се говорят най-много, наистина ли мобилизацията е принудителна, работят ли - много хора на моята страница се изненадваха от това, че в Украйна продължават да работят кафенета, таксита. Това също ще бъде видяно във филма - как започва сирената, как животът спира, как нашите планове и задачи прекъсват. На пръв поглед много битови неща, но са много интересни.

Показвам как кафенетата в Киив са пълни, но и как на фронта войниците рехабилитират ранения, как са пълни с живот, сила и кураж. Гледаш тези хора и си казваш - Боже, откъде този човек вади толкова сила. После този човек ти казва: “Аз съм щастлив, че съм просто жив. Всяка една секунда ценя това, че оживях. Бях се простил с живота, когато видях, че съм без крак - мислех, че умирам, но ме спасиха”. Как човек да не приема това като втори шанс за живот? Във всяка секунда той се радва на живота. 

Каква преоценка се случва, как тази травма се отразява на децата и на възрастните -  всички тези моменти ги има във филма. Първото писмо, което нарекохме “Пулсът на Украйна”, отговаря на най-общите въпроси. Има още много и теми, и герои, за които исках да разкажа. В първото писмо - първия филм, въобще не засягам темата за пленените, а има българи, които бяха в плен и си дойдоха от Змийния остров. В първото писмо не разказвам още за евакуацията, а пък има българи, които се евакуираха от Херсонска област, от Запорожка област, от Буча. Не говорих за тези неща, нито за приятелствата, за семейството, с което се разделят или напротив - се събират, по време на войната. Към момента търся спонсори, търся финансови възможности да реализирам и тези разкази. И сега съм готова да направя минимум пет писма - пет филма, и това да е този архив на България, лицето на България във войната. В този филм директно се обръщам към българите. Без излишна скромност, мога да кажа с увереност, че никой не би повторил заснемането на тези писма. 

Вие всъщност отивате и на фронта, снимате дори от кратер, оставен само преди дни от бомба?

Да, там съм по-скоро вътрешен човек, който не търси тези герои, а живее сред тях, е една от тях. Във филма не разказвам за чужди чувства, аз разказвам за своите чувства. Аз също така ги преживявам като останалите герои в моя филм. Другото важно е, че знам болните точки на България, защото често идвам насам, имам приятели, с които винаги държа връзка, всеки ден, които ми дават обратната връзка. Мисля, че точно това ще е успехът на тези писма от войната - те бият директно в сърцето, в главата, отговаряйки на най-задаваните въпроси.

Казвате, че искате да предизвикате емпатия в българите.

Във филма показвам погребението на мой приятел - украински българин. Правя го по такъв начин, че не добавям абсолютно нищо - просто става ясно, че той е българин. Отидох на погребението и ние заснехме това погребение. Тогава разбрахме, че една вселена за едно семейство просто спря. Във филма повдигам и философски въпроси за това къде е Бог във всичко това, къде е справедливостта, накъде гледа светът, защо сме толкова изоставени. Тези въпроси стоят и в мен - аз самата също не разбирам и искам да получа отговор на тях.

Tetiana Staneva/Facebook

Показвам и как децата отиват в бомбоубежище, когато започва сирената. Как прекъсват образованието си и отиват в бомбоубежището. Така може да бъде и по няколко пъти на ден. Какви са тези деца? Мисли ли някой за тях? А те са българчета. Тези неща трябва да извикат емпатията. 

Освен всичко друго, войник - украински българин, директно се обръща към България и моли за помощ и емпатия.

Точно за него исках да Ви попитам - Георги. На 9 декември миналата година публикувахте едно видео, в което той се обърна към българите, “които имат уши и очи, ум и сърце”. Знаете ли къде е Георги сега?

В момента е в Херсонска област, остава там. Георги е бил раняван два пъти и има три деца - той можеше вече да се е демобилизирал. Попитах го защо се връща на фронта, нищо, че може да се демобилизира. Останал е без три пръста, а е сапьор. В нашата армия обаче има една шега - имаш ли глава, значи можеш да воюваш. Тогава той ми отговори така: “Ти разбираш ли, ние тук всички вършим една работа, тук също ми е семейство. И вкъщи семейството ми ме чака, но и тук също. Ние ядем от една паница, спим в една спалня, как да ги оставя? Тук сме братя”. Той е главният сапьор, обучава другите. 

Това братство е на такова високо ниво, че нямаш по-близък от твоя побратим в окопа. Затова войниците винаги остават заедно. Имам приятели, които през 2014 година воюваха. Когато войната в Донбас приспря, те се върнаха към своите обичайни занаяти. Щом пълномащабната война започна на 24 февруари 2022 година, те хвърлиха своите много платени работи и веднага отидоха в армията, защото разбираха, че побратимите им са там. Не те можеха иначе - просто не можеха.

Tetiana Staneva/Facebook

Във филма се представям като герой, който свързва всички останали герои, но съм от цивилните. Ходенето до войниците за мен беше много вълнуващо. Беше ме и много страх - отивах на място, на което постоянно се гърми. Когато обаче попаднах там, ми дойде мисълта, че войниците са там всеки ден и не ги е страх - защо мен да ме е страх? На фронта имат едни такива шеги - “Днес Господ ни пази, недей се страхува”. На фронта ми беше много спокойно. Много по-страшно е, когато не знаеш, когато си измисляш и фантазираш. След първия ден на фронта те вече ми станаха като семейство, представям си как е за тях, когато толкова дълго време живеят заедно, борят се, спасяват побратимите си. 

Обичате земята си - затова ли украинците не се отказвате от борбата си, затова ли продължавате да се борите с окупантите?

Да, това е основната идея на филма, основната мисъл. Показвам защо аз се боря, защо нашите герои отиват да воюват, защо хората остават там - защото те много обичат това място, родината си. Георги например казва: “Аз много обичам Бесарабия. Ако Бесарабия ще бъде окупирана, ако ми откраднат мястото на моя дом, на дома на семейството ми, какъв е смисълът да живея?”. 

Георги отиде да воюва, когато започна войната, поради тази причина. Окупаторите тогава бяха на Змийния остров, не се знаеше какво ще стане с Миколаив, дали няма да се придвижат до Одеса. Това казва и той - било го е страх Одеса да не бъде окупирана. 

Две години минаха от началото на пълномащабното руско нахлуване в Украйна, иначе вече 10 години се борите срещу Русия. Премиерата на филма Ви е на 23 февруари - денят преди втората годишнина от 24 февруари. Какво искате да кажете две години по-късно?

Искам българите да не забравят, светът да не забравя, че у нас войната продължава да буйства. Тя не спря нито за една седмица, нито за един ден. Войната е в острата си фаза вече две години - в остра фаза. А светът свиква. Аз не искам светът да свиква. 

Премиерата е на втората годишнина, защото искам да покажа как се чувстват хората след две години война. Това е документ на настоящето. Мисля, че тези мои писма, едно по едно, ще покажат как се сменят чувствата ни. Отначало всички очакваха, че това ще свърши бързо. Всички се надяваха, че ще свърши само с победа. Сега не е известно кога и как ще свърши, дали победата ще е удовлетворителна, дали ще успеем да се върнем към границите от 1991 година.

Всичко това зависи от подкрепата на партньорите, от това колко сили ще има Русия да хвърля по нас, колко сили ще имаме ние да отблъскваме атаките. Колкото и да искаме да защитим своя дом, има факти, с които не можем да се борим - например с това, че Русия беше много подготвена за тази война с оръжие, защото те я планираха от много отдавна, а ние не. Затова и зависим от партньорската подкрепа. 

Искам с този филм, точно на тази дата, когато всички говорят за войната в Украйна, нашите партньори - и особено България, да разберат, че това не е само наша война. Това е война за ценности. Не може светът да остава настрани, защото това е заплаха за демокрацията, за свободата на словото, за световния ред. Дали ако простим всичко на този диктатор, няма да се надигнат други диктатори? Злото трябва да бъде не само спряно, но и наказано. 

Едно виждане, което изповядвам, е, че трябва да разберем, че в Украйна има украински българия, които се борят и умират за родината си, да знаем как се чувствате вие, как възприемате своя дом, но вътрешното убеждение за подкрепата на българите към Украйна не трябва да извира от факта, че в Украйна има българи. Мотивацията трябва да е, че това е единствената нормална и човешка позиция.

Много пъти и във филма казвам, че това е най-несправедливата война, най-безоснователната война в историята на човечеството. Украйна никога не е претендирала за нищо, просто искахме да живеем по друг начин и избрахме друг път. И ето това раздразни дракона. 

Виновни ли сме ние за това? Имахме ли начин да избегнем войната? Естествено, че не. Можахме ли да спрем сами този голям агресор? Имаме ли нужда от партньорство, трябва ли да се обединим и да защитим най-ценното, което имаме - демокрацията? Има ли друг народ в целия свят, който вече десет години пролива кръв за ценностите на Европа и демокрацията? Нито един. Само украинците. 

Това наистина е борбата на доброто със злото, не е Украйна с Русия. Буквално преди дни на кинофестивала в Берлинале беше показан един украински филм "Intercepted" - документален филм, който показва всички прихванати разговори на руските войници с майките им, жените им, децата им. Хората в залата отказаха да вярват, че това е истина. Защо? Защото в човешкия ум се получава когнитивен дисонанс - “не може да бъде така, не може да пратят в Украйна толкова концентрирано зло”, си мислят хората, а пък това е истина. 

Във филма “Писма от Войната” виждаме един капелан - военен свещеник, който казва: “Каква допълнителна мотивация могат да имат нашите войници - когато деокупирахме Херсон, те видяха какво оставиха руснаците там. Най-малкото дете, което беше изнасилено от руснаците, беше на 3 години. Най-възрастната жена - на над 80 години”. Трябва ли допълнителна мотивация, че това зло трябва да бъде спряно и наказано?

Виждам, че Европа и Западът искат Русия да бъде отслабена, но не унищожена като държавен апарат. Тук вече се разделяме с Европа, защото от десет години  знаем, че нито ние, нито светът ще има мира, докато Русия продължава да съществува в настоящата си форма. Няма значение кой ще е на власт - това е система, която възпитава тези чудовища, това е система на злото. Няма да бъде Путин - ще бъде Патрушев, няма да бъде Патрушев - ще бъде следващ: всеки ще има същите имперски амбиции и няма да остави нито един съсед намира.

Не разбирам как може да не е очевидно, че в нито един момент от съществуването на съвременна Русия не е имало нито един съсед, с който да не са водили война - освен Китай. С всички останали - Грузия, Чечня, Украйна, са водили война. Русия няма да спре. Ще остави нас, ще отиде другаде. Русия има малко земи? Не, въпросът не е за земи - това е най-голямата по територия държава в света. Земи не им стигат? Това е геноцид. Това е желание да ни погълнат и унищожат. А ние не искаме това - тук животът ни е под въпрос, а и животът на Европа. Ако Европа не разбира това, не разбирам как по-точно бихме могли да го обясним. Президентът Зеленски повтаря: “Дайте оръжие, дайте оръжие”, защото разбира, че без това не можем да оцелеем. На Европа сякаш ѝ омръзна. Как Европа не разбира, че ние се борим и за нея?

Илияна Маринкова