Владислав Баяц: Литературата е по-трайна от политическия акт

Роден през 1954 година в Белград, автор на стихосбирки, сборници с разкази и романите „Книга за бамбука“, „Друидът от Синдидун“, „Бягство от биографията“, „Хамамът Балкания“, носител на две престижни японски награди за хайку, награда „Стефан Пешич“, награда на фондация „Бранко Чолич“, награда „Златен бестселър“, както и на две престижни литературни награди за най-добър роман (2008), Владислав Баяц всъщност се гордее, че е живее и работи на територията на Балканите. Освен, че е работил като журналист и един от известните сръбски писатели, днес Баяц е собственик на едно от най-влиятелните сръбски издателства.

Интервю на Преслава Преславова

- Интересни ли са ви Балканите като място за живеене, като територия за вдъхновение?

- Как да не са ми интересни! Аз съм един от сръбските, балкански писатели. Мисля, че българските писатели и българите нямат никакъв проблем с думите Балкани, балкански, с които и аз нямам проблеми. Аз по някакъв дързък начин се гордея с това, че съм от Балканите. Не принадлежа към никакви националистически движения заради това. Мисля, че съм опознал достатъчно света, за да мога а сравнявам нещата. И съм твърдо убеден, че Балканите- в творчески смисъл има какво да покажат на Европа и не само на Европа. Остава само въпросът със способността на Европа и Света да разберат, да схванат нещо, което не желаят да схванат; нещо, което може да им се предложи от Балканите и да се обогати тяхната литература (западната днес), която не е кой знае каква. Аз се занимавам с Балканите, защото това е мое естествено желание, Сърбия ми е малка и Югославия ми беше малка. Но от друга страна аз се плаша от света, но не от страх, а от така наречената синтагма – напразен космполоитизъм. Защото политиката прави от езика погрешна област, погрешно я дефинира и често хората в политиката виждат това, което говорят чрез някои други области. И когато някой каже: Аз съм космополит, веднага се мисли политически, погрешно се разбира. За мен приказките, че ще изгубим идентичността си, ако влезем в Европейската общност, са глупави приказки. Ако не желаете да изгубите идентичността си, няма да я изгубите и никой не може да ви я отнеме. Но същевременно ще се страхувате да принадлежите към нещо, което е много по-широко от вашата нация и в същото време е много примитивно. Виждате такива мнения до къде ни доведоха в Югославия. Тези, които са националисти в дадена нация, те винаги са били такива, винаги са стремили да управляват в своето село – това е техния смисъл, но нека да избягаме от територията на политиката.



- Знам, че сте бил журналист преди да станете писател. Какви са предимствата на това , че сте бил журналист в днешното ви амплоа на писател?

- Всъщност със журналистика не се занимавам вече, но тя е изцяло в кръвта ми. Преминах през много и различни медии, за да разбера, че това все пак е работа, която кара хората да станат зависими. Да работиш като журналист е нещо като наркотик, който носи бързина, понякога и повърхностност, но в него има някакъв адреналин, който те прави по-жив отколкото другите професии. А що се отнася до писането - то е отвратително дълготраен процес, понякога и ужасно сериозно занимание. Но от друга страна носи някакъв вид спокойствие, което никоя друга професия ми се струва, че не предлага, освен може би тази на художниците. Виждам, че има художници, които живеят и по 100 години – може би ние живеем по-неразумно, но може би по-съдържателно. Обичам и двете професии и можех чудесно да се справям и с журналистиката, и с литературата. Но сега като се занимавам с издателска дейност, много по-тежко, по-трудно създавам хармония между тези две професии и не мога да намеря отговор на въпроса защо е така. Може би, защото издателската дейност е близка до литературата, а в журналистиката има някаква дистанция. Хубаво е, когато издавате чужди книги, работите върху своето его, занимавате се с други писатели, не само със себе си. В журналистиката има това предимство, че може да гледате към себе си от по-голямо разстояние. Това са просто само разлики, но в същото време мисля, че това са и качества на журналистиката и литературата.

- Къде намирате темите за своите книги? Вълнуват ли ви социалната и политическата действителност?

- Аз съм достатъчно мъдър, за да знам, че политическата действителност никога не е достатъчно интересна или вдъхновяваща. Затова никога не се занимавах директно с нея или винаги се занимавах с нея, но някак отдалече. Така е и с книгите ми от по-далечното минало – постоянно водех диалог с това време, но според мен за литературата е премного сухо и опростено директно да показва своята връзка с политическата среда, която ни заобикаля. И мисля, че не съм сгрешил. Това мое разбиране няма връзка със страха или смелостта, а има връзка с виждането, че литературата заслужава да бъде по-трайна от политическия акт. Макар, че всички мислят, че политиците са тези, които водят една държава, аз не мисля, че е така, а това е само привидно.

- Имате роман “Хамамът Балкания”, издаден в България, който е на балканска тематика, в същото време пишете хайку – как успявате да съберете тези две противоположни реалности в творчеството си?

- Очевидно за мен не са противоположности (смее се...), макар че би трябвало да ги събера, да има хармония между тях. Може би съм научил, че всичко това, което е минало, може да бъде същевременно и реалност. Когато не знаете какво е бъдещето, тогава не знаете в кое време живеете. Може би всичко ви се струва като една реалност за момента, а всъщност реалността да е на едно друго място. Затова литературата е и безобразна, и дръзка, и свободна, защото може да ви води на място, където вие сте режисьор на самия себе си и на тази територия никой друг не може да ви каже какво да правите – това е една хубава, неутрална земя. Мисля, че на писателите често трябва да им се завижда, ако са умни. Но, разбира се, има и глупави писатели.

- Имате много литературни награди. Чувствате ли се успял човек или имате какво още да търсите в успеха?

- Успехът ни най-малко не ме интересува, ви казвате успех – аз не знам. Аз обичам да пиша. Това има последици – и добри, и лоши. Аз се защитавам от наградите – аз не съм получил толкова награди и казвам това, защото искам да покажа, че може да се живее с награди, но може да се живее и без тях. Пиша книгите си за себе си и за моите читатели. Ако книгите ми се четат и остават харесвани дълги години – това е, което литературата търси. Един добър писател не пише, за да бъде търсен по-дълго, а за да остави нещо в името на другите и нещо, което хората ще познаят и след него. Литературната е претенциозна не за да прави паметници на писателите, които я създават, а за да може мъдрото слово да бъде споделено с повече читатели. Затова не бива да се говори за елитарна литература, литературата трябва да бъде популярна. Но в същото време добрата литература трябва бъде повече от лошата, по-високото качество трябва да отговори на очакваният на по-широк кръг от хора.



- Върху какво работите в момента?

- Пиша къси разкази, събирам материал за роман, който отдавна е в главата ми. Но аз съм писател, който обича да изследва и това изисква ужасно много време. Това изисква да се посветя изцяло на книгите си, а аз работя много и различни неща – председател съм на Сръбския пен клуб, членувам в различни комитети, а издателството ме “изяжда” най-много, а не бих се отказал от него, защото те предпазва от болестта самовлюбен списател и ме поддържа здрав човек, който може да се радва и на чуждите книги. И аз наистина се радвам, когато издавам хубави книги, включително на български автори.