***
Поетесата Стефка Чочаркова се събуди в полунощ. Ръцете я сърбяха, а през прозореца се виждаха звезди. Надбягващи се звезди, които ту се утрояваха, ту се увеличаваха или смаляваха като че погълнати от мъгла. Ако се вземе предвид броят на чашите с домашно вино, които Стефка пое преди лягане, то звездната суетня бе съвсем нормална гледка. Стефка поетесата посегна към дистанционното, за да изгаси телевизора, който не бе изключила, когато я затисна съня. След това се изправи боса, за да тръгне към тоалетната, накъдето е гонеха спазми в пикочния михур.
И в този момент периферното й зрения улови белия Пегас, който се криеше зад пердето… Ах, Господи, прошепна Стефка и грабна химикалката, която бе на шкафчето до дивана. Грабна и лист, на който бе записвала сметките за ток и написа на гърба – на един дъх:
Човек на Дебелото
И на белото.
На фенките
И манекенките.
Става рано,
Носен на рамо.
Обича п(т)ичките
И звъна на паричките.
Дайте, дайте на гъзето,
Дайте му и бенетето.
Да миряса бай Доган -
Свой човек да има там.
След като изля думите и изпрати с въздушна целувка Пегаса, поетесата Стефка посети двете нули, свърши си работата, пръдна тънко, след което босите й нозе я отведоха, по балетному тихо и грациозно, обратно в леглото. В просъница тя чу песента на вятъра. Жълт код, мерна се последно в мозъка й... После Морфей я хвана за ръка и я поведе през полето от макове…
Баба Ел
