13|
14981
|21.06.2011
ФАБРИКА ЗА КЛЮКИ
„Истинската България” гъмжи от яки куриози
Селянин си реже ухото за мезе, чакат Христо Ботев на Димитровградската гара
Живеещият във възможно най-затънтената джунгла бразилски плантатор Антонио Малачиас бил налегнат от жесток зъбобол. И тъй като най-близкото място, откъдето можел да си закупи бразилския еквивалент на аулина било на десет дни езда с кон, а зъболекарите били дори още по-далеч, на третия ден той не издържал на зверските болки и прострелял болния зъб с пистолета си, отнасяйки и голяма част от бузата. За този случай писаха световните агенции преди години. У нас имаше аналогичен случай, за който обаче агенциите пропуснаха да споменат. 56-годишният Младен Михайлов от с. Кадиево се запил с компания в селския хоремаг. Към три през нощта поискал от кръчмаря да му направи салата.
Кръчмарят отвърнал, че тука не е ресторант и предложил царевични пръчици. Ядосаният Младен взел нож, отрязъл едното си ухо, нарязал го на ситно и го посолил. След което го споделил с другарите си. Преди години пък пак в същото село след зверски запой 56-годишен мъж кастрира с джобно ножче другаря си по бутилка. Така единият от тях до края на живота си ще ходи без мъжкото си достойноство, а другият преди дни бе пуснат от затвора. Уникални случки могат да бъдат проследени, ако човек се зарови из провинцията, за която мнозина използват клишето, че била „Истинската България”. Някои са описани в местната преса, други само се споменават от уста на уста.
Детето на Африка
Като случая с Детето на Африка от Димитровград. Историята се развива през далечната 1963 г. и е повече от комична. 24-годишният тогава анголец Енрике Бенджи е син на дипломат, живее в Париж и учи в престижни училища. След като завършва офталмология, преди да се впусне в истинския тежък живот, решава да си подари един месец пътешествия. И като начало на това странстване избира България. Не заради друго, ами защото в представата му това била възможно най-екзотичната, непозната и странна страна, за която можел да се сети. Той нямало как да подозира обаче, че в непознатата България, или по-скоро в дълбоката й провинция, кипи бурен епистоларен обмен с родината му.
В Димитровград комсомолската активистка Добринка Червенкова получила писмо от прокомунистическата младежка организация „Децата на Африка“, в което те питали дали Димитровградският ДКМС би искал да сътрудничи с тях. Тя веднага отговорила в стил „Искаме, как да не искаме...“, но след това ново писмо така и не дошло. Неподозиращият нищо новоизлюпен доктор Бенджи решил, след като разгледал София, да се потопи в провинцията на България, за да види истинския живот в страната. Хванал нощния влак и напосоки избрал Димитровград, харесало му как звучи. И една сутрин се озовал в Града на бригадирите, който тогава бил едва на осем години. Случило се така, че разхождайки се около хотел „Москва“, се засякъл с комсомолската активистка, която, виждайки го, ахнала: „Детето на Африка дойде!“
Да се засече негър в Димитровград по онова време е било същото като да видиш марсианец. Така че заключението на другарката Червенкова по логиката на шейсетте е било повече от правилно. Всъщност това, че наистина е бил анголец, си е било чисто съвпадение - със същия успех е можел да бъде нигериец, танзаниец и какво ли не. Това, което последвало за шашнатото Дете на Африка, било незабавно настаняване в хотела и светкавично организиран банкет в ресторанта на хотела, носещ „култовото” име „Балкантурист“. По тревога дошли повечето висши партийни и общински кадри. Но това било само началото. Детето на Африка набързо било запознато с производството, технологичните ленти и плановете за петилетката, след което какво следвало – художествена самодейност, ядене и пиене Свидетели от онова време помнят, че плакал като малко дете, когато си заминавал.
Пак в Димитровград се развива и друга, не по-малко комична случка. Тя се е случила две години преди тази с Детето - през 1961 г. Във Втора гимназия „Христо Ботев” се появило анонимно писмо, адресирано до заместник директорката Златка Ганева. В него се обяснявало, че Христо Ботев всъщност не е бил убит под връх Вола, а е бил арестуван от турците и досега е бил държан в плен в Диарбекир. На вниманието на Ганева се свеждало, че поетът и революционер ще бъде освободен на тази и тази дата, ще бъде качен на влак и точно в дванайсет и десет минути по обяд ще слезе на димитровградската гара. Това писмо хвърлило заместник-директорката в луд възторг И тя взела нещата в свои ръце, тъй като директорът Стефан Цанев бил в отпуск (съвпадението с името на поета е случайно, но едва ли е случаен фактът, че писмото дошло точно когато него го нямало). Не я притеснил фактът, че писмото не било подписано, както и това, че според простата сметка роденият през 1847 г. Ботев през 1961 г. би трябвало да е на 114 години. Заместничката се заела да посреща Христо Ботев на димитровградската гара на уречената дата и час. Учебните занятия били незабавно отменени.
Така де - с уроците винаги може да се навакса, а един път ти идва Ботев на крака! Всички ученици били хвърлени на маршируват на плаца във времето, когато би трябвало да учат. Златева държала всичко да бъде изпипано и до най-малкия детайл. За тези 85 години, рекла си, и без това брадатият Ботев навярно е брадясал още повече, затова предвидливо ангажирала кварталния бръснар бай Гошо, който също трябвало да чака със сандъчето си на гарата и при нужда да обслужи качествено революционера, докато учениците му пеят на ушенце. Накрая най-после и дългоочакваният ден дошъл.
Цялото училище било строено на перона пред димитровградската гара. От едната страна пионерите, до тях комсомолците, учителският състав, самодейната група за народни песни и танци, бай Гошо със сандъчето. Влакът се задал точно по разписание. Гръмнала духовата музика. Влакът, идващ от Истанбул през Свилеград спрял на перона, в идеален синхрон точно пред червения килим се отворила врата, но човекът, който се появил, не бил Христо Ботев, а завръщащият се от отпуск директор Стефан Цанев. Директорът веднага разпуснал посрещането, според свидетели, използвайки не една и две думи, неотговарящи на тържествеността на момента.
Улица „Салвадор Дали”
В близкия Кърджали пък в по-ново време решили да преименуват улицата на известния местен художник Владимир Чукич. Тъй като бил почетен гражданин на града, го помолили сам да измисли новото й име. „Ами аз съм почитател на Салвадор Дали, казал той, нека я кръстим на него.” Не се знае къде се е проявил разваленият телефон в доминираната от турци община, но скоро из цялата улица били поставени чисто нови табели с надпис: „Салвадор Али”. ФК „Ужас” в дерби
с ФК „Цербер” Освен с имената на улици, Истинската България, и особено селската такава, често шашка и с имената на футболните си отбори. Малцина знаят, че в Зетьово се гордеят с местния ФК „Ужас”, тимът на Брестовица се казва ФК „Цербер”. Навярно именно това име е дало идеята на феновете да връзват зло куче за гредата на съперника. По време на целия мач то лаело и се хвърляло да ухапе вратаря на противниците и така естествено доста го разконцентрирало.
А да играеш футбол в Родопите определено не е лесна работа, въпреки че и там си имат отбори със странни имена като ФК “Вълкосел”. Основният проблем там бил повече в липсата на достатъчно равен терен. Затова и стадионът в село Тешел бил поставен на възможно най-равното място в селото, но и то си било баир. Говори се, че тактиката била следната – един от играчите стои в центъра, взира се и по някое време се провикне: „Идат!!!” Това означавало, че противниковият отбор атакува. Отначало се появявали главите им, после и тялото полека-лека, докато стигнат центъра и оттам минавали в атака по нанадолнището.
Мария Николаева
Кръчмарят отвърнал, че тука не е ресторант и предложил царевични пръчици. Ядосаният Младен взел нож, отрязъл едното си ухо, нарязал го на ситно и го посолил. След което го споделил с другарите си. Преди години пък пак в същото село след зверски запой 56-годишен мъж кастрира с джобно ножче другаря си по бутилка. Така единият от тях до края на живота си ще ходи без мъжкото си достойноство, а другият преди дни бе пуснат от затвора. Уникални случки могат да бъдат проследени, ако човек се зарови из провинцията, за която мнозина използват клишето, че била „Истинската България”. Някои са описани в местната преса, други само се споменават от уста на уста.
Детето на Африка
Като случая с Детето на Африка от Димитровград. Историята се развива през далечната 1963 г. и е повече от комична. 24-годишният тогава анголец Енрике Бенджи е син на дипломат, живее в Париж и учи в престижни училища. След като завършва офталмология, преди да се впусне в истинския тежък живот, решава да си подари един месец пътешествия. И като начало на това странстване избира България. Не заради друго, ами защото в представата му това била възможно най-екзотичната, непозната и странна страна, за която можел да се сети. Той нямало как да подозира обаче, че в непознатата България, или по-скоро в дълбоката й провинция, кипи бурен епистоларен обмен с родината му.
В Димитровград комсомолската активистка Добринка Червенкова получила писмо от прокомунистическата младежка организация „Децата на Африка“, в което те питали дали Димитровградският ДКМС би искал да сътрудничи с тях. Тя веднага отговорила в стил „Искаме, как да не искаме...“, но след това ново писмо така и не дошло. Неподозиращият нищо новоизлюпен доктор Бенджи решил, след като разгледал София, да се потопи в провинцията на България, за да види истинския живот в страната. Хванал нощния влак и напосоки избрал Димитровград, харесало му как звучи. И една сутрин се озовал в Града на бригадирите, който тогава бил едва на осем години. Случило се така, че разхождайки се около хотел „Москва“, се засякъл с комсомолската активистка, която, виждайки го, ахнала: „Детето на Африка дойде!“
Да се засече негър в Димитровград по онова време е било същото като да видиш марсианец. Така че заключението на другарката Червенкова по логиката на шейсетте е било повече от правилно. Всъщност това, че наистина е бил анголец, си е било чисто съвпадение - със същия успех е можел да бъде нигериец, танзаниец и какво ли не. Това, което последвало за шашнатото Дете на Африка, било незабавно настаняване в хотела и светкавично организиран банкет в ресторанта на хотела, носещ „култовото” име „Балкантурист“. По тревога дошли повечето висши партийни и общински кадри. Но това било само началото. Детето на Африка набързо било запознато с производството, технологичните ленти и плановете за петилетката, след което какво следвало – художествена самодейност, ядене и пиене Свидетели от онова време помнят, че плакал като малко дете, когато си заминавал.
Пак в Димитровград се развива и друга, не по-малко комична случка. Тя се е случила две години преди тази с Детето - през 1961 г. Във Втора гимназия „Христо Ботев” се появило анонимно писмо, адресирано до заместник директорката Златка Ганева. В него се обяснявало, че Христо Ботев всъщност не е бил убит под връх Вола, а е бил арестуван от турците и досега е бил държан в плен в Диарбекир. На вниманието на Ганева се свеждало, че поетът и революционер ще бъде освободен на тази и тази дата, ще бъде качен на влак и точно в дванайсет и десет минути по обяд ще слезе на димитровградската гара. Това писмо хвърлило заместник-директорката в луд възторг И тя взела нещата в свои ръце, тъй като директорът Стефан Цанев бил в отпуск (съвпадението с името на поета е случайно, но едва ли е случаен фактът, че писмото дошло точно когато него го нямало). Не я притеснил фактът, че писмото не било подписано, както и това, че според простата сметка роденият през 1847 г. Ботев през 1961 г. би трябвало да е на 114 години. Заместничката се заела да посреща Христо Ботев на димитровградската гара на уречената дата и час. Учебните занятия били незабавно отменени.
Така де - с уроците винаги може да се навакса, а един път ти идва Ботев на крака! Всички ученици били хвърлени на маршируват на плаца във времето, когато би трябвало да учат. Златева държала всичко да бъде изпипано и до най-малкия детайл. За тези 85 години, рекла си, и без това брадатият Ботев навярно е брадясал още повече, затова предвидливо ангажирала кварталния бръснар бай Гошо, който също трябвало да чака със сандъчето си на гарата и при нужда да обслужи качествено революционера, докато учениците му пеят на ушенце. Накрая най-после и дългоочакваният ден дошъл.
Цялото училище било строено на перона пред димитровградската гара. От едната страна пионерите, до тях комсомолците, учителският състав, самодейната група за народни песни и танци, бай Гошо със сандъчето. Влакът се задал точно по разписание. Гръмнала духовата музика. Влакът, идващ от Истанбул през Свилеград спрял на перона, в идеален синхрон точно пред червения килим се отворила врата, но човекът, който се появил, не бил Христо Ботев, а завръщащият се от отпуск директор Стефан Цанев. Директорът веднага разпуснал посрещането, според свидетели, използвайки не една и две думи, неотговарящи на тържествеността на момента.
Улица „Салвадор Дали”
В близкия Кърджали пък в по-ново време решили да преименуват улицата на известния местен художник Владимир Чукич. Тъй като бил почетен гражданин на града, го помолили сам да измисли новото й име. „Ами аз съм почитател на Салвадор Дали, казал той, нека я кръстим на него.” Не се знае къде се е проявил разваленият телефон в доминираната от турци община, но скоро из цялата улица били поставени чисто нови табели с надпис: „Салвадор Али”. ФК „Ужас” в дерби
с ФК „Цербер” Освен с имената на улици, Истинската България, и особено селската такава, често шашка и с имената на футболните си отбори. Малцина знаят, че в Зетьово се гордеят с местния ФК „Ужас”, тимът на Брестовица се казва ФК „Цербер”. Навярно именно това име е дало идеята на феновете да връзват зло куче за гредата на съперника. По време на целия мач то лаело и се хвърляло да ухапе вратаря на противниците и така естествено доста го разконцентрирало.
А да играеш футбол в Родопите определено не е лесна работа, въпреки че и там си имат отбори със странни имена като ФК “Вълкосел”. Основният проблем там бил повече в липсата на достатъчно равен терен. Затова и стадионът в село Тешел бил поставен на възможно най-равното място в селото, но и то си било баир. Говори се, че тактиката била следната – един от играчите стои в центъра, взира се и по някое време се провикне: „Идат!!!” Това означавало, че противниковият отбор атакува. Отначало се появявали главите им, после и тялото полека-лека, докато стигнат центъра и оттам минавали в атака по нанадолнището.
Мария Николаева
Моля, подкрепете ни.
Реклама / Ads
КОМЕНТАРИ
Реклама / Ads
