Лекарство против мързел и скука

Ju_18

Лятото освен, че е време за ваканция, е и сезон, в който тийновете, четящи или не, прелистват някоя друга книжка, доставяща им удоволствие. Тук не става дума за купчината от задължителни книги по списък, която по един или друг начин често унищожава желанието за четене. Всеки ученик поне веднъж е ставал главен герой в картинката, в която лежи на плажа и дреме над някоя тухла от задължителната литература. Истинки кошмар, особено когато в 20 от 50 страници се описва само едно клюмнало нищо и никакво... дърво! Предполагам, че още си спомняме за доброто старо време, в което сме се пазарили с майките по колко страници да прочетем. Бройката винаги се смаляваше, просто защото сме изяждали по някой друг лист... Сега обаче нещата не стоят по този начин. За съжаление все по‒малко четем и все по‒малко време отделяме за това иначе толкова приятно занимание. Когато обаче някоя книга ни погълне, дори и ние сме в състояние да седим до сред нощ, за да я прочетем и после обезателно да я препоръчаме на приятели!

Тъкмо това смятам да направя и аз с риск да откъсна връстниците си от „Железния светилник”, „Тютюн”, разказите на Йовков и прочие, които принципно не са безинтресни, но фактът, че са задължителни, ги превръща в тегоба. Думата ми е за две книжки, които открих това лято, прочетох за няма и два дни и горещо ги препоръчвам на онези, на които им се чете нещо НАИСТИНА различно!

„Лекарство против северния вятър” е заглавието на въпросния роман, написан от Даниел Глатауер, автора на най-големия австрийски бестселър за последните няколко години (или поне такава титла носи). Роман дори е силно казано, тъй като книжката се състои от 239 страници с едър шрифт, които се изгълтват за отрицателно време. Това е така, защото цялата книга е написана под формата на имейли, които напълно непознати мъж и жена си разменят. Цялата история между тях започва напълно случайно, когато в пощенската си кутия Лео Лайке намира писмо от непозната Еми Ротнер. Недоразумението е изяснено и случаят е приключен. Девет месеца по‒късно Лео получава групово поздравление за Нова Година, тъй като автоматично е записан в контактите на Еми. Двамата започват в началото съвсем безобидно да си разменят инетерсни имейли, които постепенно прерастват в много, много важна част от живота им. И двамата изпадат в пълна зависимост от писмата на другия. С всеки следващ имейл те се привързват и привличат все повече един към друг и неизбежно изниква въпросът дали ще се видят наживо. Тя обаче твърди, че е щастливо омъжена, което заплита ситуацията още повече. Разкъсвайки се между желанието да се срещнат и страха от последствията, Лео и Еми не могат да живеят един без друг... Дали ще напуснат пределите на защитения виртуален свят, това оставям на вас да разберете...

Втората част се казва „Седмата вълна” и може би не е била замисляна първоначално като продължение, но се появява след успеха на „Лекарството”. Историята на двамата продължава като диалог, в който отношенията им претърпяват смайващи обрати и метаморфози, за да стигнат до там, до където дори и самите герои не очакват. Но тъй като аз никога не обичам да ми се разказва предварително съдържанието на една или друга книга, няма да ви подлагам на това. Който иска, ще ги „глътне” за нула време и ще усети, това, което усетих и аз.

Защо обаче книгата привлича като магнит и кое ни кара да не я оставим, докато тя не свърши? Отговорът на този въпрос се крие във формата, чрез която е поднесен текстът. Имейлът сам по себе си крие едновременно много недоизказаност, но и разкрива достатъчно за своя създател. Езикът, на който са написани всички писма е разговорен, накъсан, свеж, но и безкрайно приятен. „Писането е като целувка, но без устни. Писането е целувка между два интелекта”, пише Лео на своята „скъпа” Еми. Освен това в текста се крие и много психологизъм. Тъй като двамата не са се срещали изобщо, те научават всичко за себе си единствено чрез думите си и по‒късно се оказват наистина много прави в преценките си.

Романът провокира към размисъл и поради една друга причина. Несъмнено всеки от нас познава някого от обкръжшнието си с подобна история. История, започнала по Интернет и завършила с брак. И наистина любовната история на Лео и Еми, чието виртуално начало е част от емоционалната биография на все повече хора днес, не е просто обикновена чиклитка, а „един от най‒прекрасните, остроумни и забавни любовни диалози в съвременната литература”.

Толкова е зарибяващо, че след като я прочетоха, мои приятелки започнаха да търсят своя виртуален Лео... някъде там из пространството. Друг е въпросът, че подобни истории се случват едно на хиляда. Но пък защо да не се случи точно на вас?