Строители на капитализма: Тодор Батков – адвокатът на Миша Чорни

Роденият през 1958 година Тодор не се появява на бял свят в обикновено селско, българско семейство, както обича да пише в автобиографиите си, намеквайки за произхода на рода на баща си от едно смолянско село - Левочево. Баща му е роденият през 1931 година Костадин Батков, едно от големите имена на родното външно разузнаване, работил през годините основно зад граница като журналист. През 60-те и 70-те години не уменията да пишеш са били определящи за изпращането зад граница на когото и да било, а неговата принадлежност към службите или близко роднинство с някой от върховете на партийната власт. Работилият за няколко ежедневника, в това число и „Работническо дело” К. Батков обаче има дарба да пише и това не може да се отрече, но от друга страна, създаваното журналистическо творчество от годините до 1989 е подчинено на определени догми и идеологеми, от които не може да се откъсне никой. Така или иначе, малкият Тодор вижда много чужди държави, следвайки баща си по неговите задгранични командировки и ангажименти, преди да се върне и установи постоянно в България някъде около влизането му в казармата.

Това става, според някои източници през 1977 година, макар че наборът на Батков -1958 година- влиза предишната, 1976 година. Възможно е забавянето да е породено от пребиваването му в Унгария, където по онова време работи баща му. Каквото и да се е случило, от същата тази 1977 година излиза и друг важен биографичен елемент за Тодор Батков, това че през септември е станал нещатен сътрудник на 3-то управление на Държавна сигурност. За онези, които не знаят точно с какво се е занимавало въпросното управление, ето дословно задачите, определени му със съответното разпореждане на ръководството на БКП от началото на 60-те години на миналия век:

„Военното контраразузнаване при ДС се явява политически държавен орган на МВР, който осъществява задачите ,поставяни от ЦК на БКП и правителството на НРБ по обезпечаване на държавната сигурност във въоръжените сили и Трудова повинност”.

Сред задачите, поставяни на хората от ВКР, по-долу в същия документ четем:
„Органите на ВКР предотвратяват проникването на агентура на вражеските разузнавания в частите на въоръжените сили, издирват и разобличават агентите на чуждото разузнаване и предотвратяват опитите за измяна на Родината от отделни военнослужещи и волнонаемни в системата на въоръжените сили. Те са длъжни да изпълняват в армията специални поръчения на ЦК на БКП и правителството на НРБ.”

Случаите на вербуване на толкова ранен етап, още преди казармата или веднага ,след като се влезе в нея, не са чести в практиката на ДС. Батков не е имал навършени 20 години, когато става част от апарата на военното контраразузнаване, което е белег за огромно доверие и вероятно поставяни и добре изпълнени и преди задачи. Съществуват редица изказвания и интервюта на самия Тодор Батков, в които той разказва „как ловял чужди шпиони” по време на военната си служба, но те по-скоро са плод на неговата фантазия, отколкото на нещо реално. През седемдесетте години на миналия век ловенето на агенти на чужди разузнавания не става в нивите край военните поделения, нито от нещатни сътрудници на ВКР. За нивото му от онова време много по-достъпно и реално е да докладва какво се говори в спалното помещение, след като загаснат лампите и кой се оплаква от службата. Да не забравяме и факта, че младият Тодор е в елитен род войски – ВВС, които тогава имаха ролята на галеници на армията. Само за сравнение, обикновените военнослужещи по онова време имаха в пъти по-ниска издръжка за храна, докато във ВВС се раздаваха дори крайно дефицитните портокали и качествена храна, приготвяна като в ресторант, за разлика от столовата храна в обикновените поделения. И още нещо, неписано правило тогава бе наборниците да не служат в района, където са родени. В случаят с Батков, роден в Пловдив и служещ край родния си град и това правило е нарушено-привилегия, която са имали само много приближени до властта хора.

Кариерата на ценния кадър Тодор Батков тръгва по правилния път и изглежда ,че ще е гладка като автомагистрала. След казармата следва висше образование в един от най-престижните факултети на Софийски университет по онова време – Юридическия. Тук приемът е строго наблюдаван и кандидатите са прецизно подбирани през 60-те и 70-те години на миналия век. Бъдещият съдия или адвокат не губи време и  бързо се издига до поста секретар на факултетния комитет на ДКМС.Кариерата му върви като по ноти – следва активна и ръководна роля в масовото на времето бригадирско движение, където по два месеца в годината студенти отбиват негласна трудова повинност, а щатните ръководители се радват на куп привилегии като персонални автомобили, непрекъснати срещи, банкети и дружески вечери с първите ръководители на съответния окръг, където е бригадата. След  завършване на висшето образование, Тодор преминаване на щатна комсомолска работа в РК на ДКМС в район "Васил Левски". И то не редова, а секретарска – ясен сигнал, че се пише стандартната по онова време биография на бъдещ ръководител на партията и държавата от национален мащаб. Преди да навърши 20 години, Батков става сътрудник на ВКР, преди да навърши 30- заема поста първи секретар на районен комсомолски комитет и то не къде да е, а при любимката тогава на Тодор Живков, енергичната и напориста първа ръководителка на партията в района Теменужка Теофилова. Пред него се откриват широки възможности- щатна работа в партиен апарат на районно, градско или дори национално равнище, висока длъжност в общинската администрация или направо в някое министерство или връщане като първи ръководител на комсомолците в страната. Избраният път очевидно е бил на ръководител в държавния апарат, защото изтеглят Батков като съветник в Министерски съвет някъде в годините преди промяната – 1987-1988. Оттук, ако нещата продължаваха както дотогава, вероятно щеше да последва зам.министър в министерство или комитет, много вероятно дипломатическа кариера или някъде по-нагоре в държавната йерархия. Но 10 ноември преобръща нещата и задава нова посока на една комсомолско-партийна кариера. Няма и как да е другояче, защото прави впечатление, че до промените през 1989 година юристът Батков не е практикувал основната си специалност, а се е занимавал с организационни въпроси, създавал е идеологическа биография.

Но идва 1989 година и промените разрушават добре изградената система за израстване в държавната и партийна структура не само за Тодор Батков, а и за хиляди комсомолски и партийни ръководители от различни нива. Оттук нататък започва разделението на „наши” и „не наши”, дори и в тази немалка група от хора, сраснали се със соцсистемата и очакващи развитието си от нея. Батков, естествено при този произход и досие, попада в групата на „нашите”, вади дипломата си на юрист, поизтупва я от праха и бива изпратен в една от структурите на соцдържавата, които все още съществуват в първите години на промените – организацията на Гиньо Ганев „Отечествен фронт”. Защо точно тук е отговор, който знаят малко хора и едва ли ще стане известно на широката публика. Но може да се предполага с голяма доза сигурност. Тази организация има сериозна материална база – сгради, клубове, пари, инвентар. В ония мътни времена след смяната на живковия модел за управление, Отечествения фронт се мъчи да запази някакво влияние в политическата среда, макар че пъпната му връв с партията-майка не е скъсвана никога. По-важното е, че успява да прехвърли имущество и пари от организационния собственост в частни ръце, най-напред черз отдаване под наем, след това и чрез продажба на апетитни късове от баницата. Каква е ролята на адвокат Батков тук, е трудно да се каже. Вероятно голяма, но само по предположение. Не е никак случайно обаче, че от кохортата на Гиньо Ганев, той излиза с готово решение и вероятно пари, за да осигури следващия си важен ход – учредява  Адвокатска кантора „Батков, Стоев, Ботев и Ко.“; член на Международната адвокатска лига със седалище в Париж. Това признание, разбира се, идва по-късно. До 1994 година работата на адвокат Тодор Батков е незабележима в общественото пространство. Вероятно води дребни дела, заедно с колегите си от кантората, приватизира части от разпадащата се държавна собственост, сигурно  установява връзки и контакти, които малко по-късно ще му донесат дивидент и то не какъв да е.

През 1994 година България дава първия лиценз за мобилен оператор на своя територия. Доколкото има изтекла информация, той носи на държавата 300 000 долара, но на предприемчивите му основатели след няколко години се отплаща с милиони, които и досега текат в нечии каси. Красимир Стойчев, друго емблематично име на прехода е направил първия пробив, основал е частно акционерно дружество Мобилтел  и е получил лиценза за създаване и изграждане на цифрова клетъчна мобилна мрежа, известна като GSM.

Официалният старт на GSM мрежата е през септември 1995 г., като началото е поставено с шест базови станции, които покриват само центъра на София. До август 1997 година мрежата се разпростира и в градовете Варна, Бургас, Пловдив, Пазарджик. Началото е трудно ,защото съществува и друга конкурентна фирма – Мобифон, чиято технология обаче няма бъдеще, апаратите са обемни, връзката-несигурна и затова до 2000 година новата технология тържествува с над 700 000 абонати, въпреки високите цени на минута разговор. Тук на сцената излиза Михаил Семьонович Чьорни известен още като Майкъл Чорни и Михаил Шерней. Той купува за няколко милиона мрежата, назначава Владимир Грашнов за директор, а адвокат на компанията става не друг, а Тодор Батков. Това е началото на възхода, кариерата и парите на Батков, не защото дотогава той е бил беден, а защото от този момент влиза в общественото пространство и става известен и е принуден да обяснява откъде е първият му милион. Не че дава някаква реална информация за това, но все пак се налага да измисля свои версии на прословутата ябълка, дето вместо да я изядеш я продаваш, с парите купуваш две и така нататък, докато направиш 1 милион.

Заедно с покойния Грашнов, също като него дете на висш партиен и държавен функционер, министър по времето на Тодор Живков, Тодор Батков поема компанията, която и в момента е сред най-печелившите и доходоносни в България. Той вече е богат човек и въпреки смяната на собствеността от 2000 година досега / дори получава званието най-голям данъкоплатец през 2005 година/, неизменно остава част от ръководството, нещо като „златната акция” на Чорни в мобилния оператор. Защо и как се държи в компанията, вероятно е упоменато в съответните клаузи на договорите за продажбата и препродажбата на компанията, но те никога няма да видят бял свят.

Чорни има поставени хора в България, като бизнесът му на родна територия постепенно се концентрира в ръцете на  Тодор Батков. С парите на руския евреин Батков  приватизира  бившият стъкларски завод “Белослав” и Винарска изба “Любимец”, а самият Батков закупува основен дял във вестник “Стандарт”. Адвокат Батков има участия и в няколко частни  дружества “Вини-Сливен”, “Т.Б.Консулт” ЕООД, “Транспорт комерс” ООД и Б плюс К ООД. Вероятно има и друга собственост, която не е за пред общественото внимание, щом влиза в грама на американското посолство, цитирана от Уйкилийкс по повод появата му като собственик и управляващ в една фирма в Румъния:

„Calder-A е 100% собственост на базираната в Австрия Виена Capital Partners, която от своя страна е собственост пряко или  непряко чрез фондации и не правителствени организации, някои от които твърдят, че са с не стопанска цел. Calder-A се управлява от българския бизнесмен Тодор Батков, чийто връзки с организираната престъпност са добре  известни в София. Current RAFO управител Марин Антон е заявил че руските бизнесмени и организираната престъпност цифри Михаил  Чорни и Яков Голдовски стоят зад базираната в Австрия  Petrochemical Holding, която контролира Calder-A. Чорни и Голдовски  са оказали натиск на доставчици RAFO да ограничи  достъпа си до петрол по време на спора за да се прилага натиск върху  вътрешния петролния пазар.”

Дори и днес не може да се определи степента на размерите на интересите на Чорни в различните сектори на българската икономика. На практика следите му са заметени и нищо не може да отведе до пряка връзка с него. За всичко се грижи Тодор Батков. За да стане той фаворит на руския евреин и милионер обаче, трима души, които преди това са били кандидати за да представляват парите и интересите на Чорни, си отиват от този свят.

Първо умира Владимир Грашнов, който се стопява от левкемия за броени месеци. И до днес вървят слухове, че е убит от Чорни пo изключително жесток начин чрез радиация. Факт е, че в последните месеци от живота си Владимир Грашнов бе изпаднал в тотално изолация както в "МобилТел", така и в "Левски". Неофициално се твърди, че е натопен в отклоняване на десетки милиони долари от руския милиардер.

През лятото на 2003-та още един от приближените на Майкъл Чорни в България умира. Това е 59-годишният Тодор Толев, бивш съдружник на Бойко Борисов във фирмата "Ти Би Ай 97". В същата фирма Толев е бил ортак и със сикаджията Румен Николов - Пашата. Бойко Борисов обяви след убийството на Толев, че никога не е развивал бизнес с него. Тодор Толев обаче е бил винаги  един от най-приближените хора на Майкъл Чорни. Двамата са работили съвместно с израелската компания "Формула", която е продала билинг системата на "МобилТел" и която е имала намерение да участва в конкурса за билинг системата на БТК. Това е система, която следи изключително стриктно телефонния трафик на компанията, регистрира кой на кого се обажда, времетраенето на разговорите и тяхното остойностяване. Който държи билинг системата, има възможност да следи изцяло всички разговори. МВР ползва услугите на съответния оператор чрез тази система при подслушване на телефонни разговори на заподозрени. Но нещо става и той е отстранен, защо, никой не знае или никой не казва.

Според криминалистите една от възможните версии за убийството на Тодор Толев е не спазен ангажимент към Майкъл Чорни.

Поръчковото убийство на друг близък до евреина роден олигарх - това на банкера Емил Кюлев, официално поставя Тодор Батков в ролята на избраник на Майкъл Чорни. Дълги години Кюлев работеше в тандем с изгонения от България евреин и минаваше за "банкера на руската мафия". Всъщност самият Батков в един момент също се почувства застрашен. Преди няколко години юристът обяви в интервю, че се опасява да не бъде убит от руския олигарх Олег Дерипаска, който е съден от Майкъл Чорни за няколко милиарда евро. По-късно Батков официално опроверга, че е визирал името на Дерипаска, явно уплашен от бъдещ международен скандал, а може би и успокоен, че е извън опасност.

2008 година бе и пикът в славата на Тодор Батков. Той се идентифицира като близък до правителството и президента Георги Първанов. ВИП политиците и персоните уважиха всички негови приеми, а мащабната кампания "Не сте сами" в подкрепа на медиците в Либия му струваше над 1 милион лева. Освен това Батков се отчете и с дарения към: МВР, Министерството на отбраната, Министерството на културата, с което се превърна в основен спомосъществувател на властта. За цялостна дейност  неговият приятел, Георги Първанов му връчи и орден „Стара планина” по повод на 50-годишнината му.

Но ако има област, в която Тодор Батков се радва на  най-голямо медийно отразяване, това безспорно е притежаването от него на футболен клуб „Левски”.Любовта му към синия клуб не е от вчера, а още от осемдесетте години ан миналия век, когато като първи комсомолец в Пети район на София отговаря и за клуба. След като Чорни купува акциите на „Левски”, а след това е изгонен от страната, неговата функция поема Батков. Той много обича да се хвали какви пари дава за клуба, но вероятността това да са негови лични средства е минимална. По-скоро това е само една от инвестициите на руския евреин в страната. Само преди дни Наско Сираков каза нещо, което е много вероятно да е истина – че Батков няма думата за това какво се случва в клуба и друг диктува условията на играта. Този друг вероятно е самият Михаил Чорни, но това никога няма да бъде признато нито от него нито от Батков. Причината вече е ясна на всички – връзките на милионера от Израел с руската мафия. На няколко пъти адвокатът обявява, че ще се откаже да налива пари, но все продължава да го прави. Ако тези пари бяха наистина негови, щеше да се случи същото каквото стана с ЦСКА, когато парите на собствениците им намаляха, те просто си тръгнаха от клуба. Подобно нещо стана и в Русия, с един от най-богатите клубове – „Анжи”, когато парите на издържащия го бизнесмен понамаляха ,той просто разпродаде звездите си и напусна клуба. При „Левски” нещата не са такива. Според неофициални сведения на хора от управата, финансирането на „Левски” е ангажимент на Чорни още от времето, когато му бе подарена компанията „Мобилтел”, от която той направи и вероятно продължава да прави милиони.Пред кого е този ангажимент, можем само да гадаем. Но е ясно, че хора с власт, които са осигурили добрите инвестиции на руския олигарх у нас, са поискали този клуб да бъде финансиран за определен период от време или до оттеглянето на Чорни от бизнеса му в България.Така че и тук ролята на Батков е да изпълнява заповедите на истинските собственици.Но ако се съди по факта, че през 2011 година самият Тодор определи сина си за негов наследник на Герена, по-вероятно е да става дума за дългосрочни ангажименти.

Какво следва оттук нататък за Батков и неговата адвокатско-икономическа империя? Просперитет и медийно внимание, докато парите и интересите на олигархичните кръгове около Чорни остават у нас. Това може да е дълъг процес, защото повечето от начинанията на руснко-американско-израелският гражданин печели немалко от инвестициите си. Ако обаче реши да се изтегли, вероятно Батков ще се пенсионира образно казано, ще се оттегли от активна дейност и ще излезе от обществения интерес. Пари той има достатъчно, за да си позволи охолен живот не само в България, но и където си поиска. Неговите лични инвестиции у нас, заработени чрез служба на Чорни, вероятно ще продължат да съществуват, но вече управлявани от сина му или друго доверено лице.Що се отнася до футболния клуб „Левски”, най-вероятно при такова развитие на ситуацията той ще бъде продаден или подарен, зависи от моментното му състояние. Винаги може да се намери поставено лице от европейска държава, което да поеме отбора, защото и досега трансферите на футболистите и издръжката на такова формирование си остават учебникарски пример за пране на пари. Който ги има, разбира се.

Още от поредицата:

Строители на капитализма: Георги Гергов – от мръвката до ЦУМ

Строители на капитализма: Христо Атанасов Ковачки – кюмюреният крал

Строители на капитализма: Николай Банев - комсомолецът приватизатор

Строители… - Иво Прокопиев – II част

Строители на капитализма: Иво Прокопиев – класика в жанра олигархия - I част

Строители на капитализма: Спас Русев – от с. Гълъбник до Лондон

Строители на капитализма: Румен Овчаров – масонът и енергетиката

Строители на капитализма: Стефан Софиянски и златната (синя) кокошка

Строители на капитализма: Цветелинбанк - II-а част

Строители на капитализма: Цветелина Бориславова – I-а част

Екип на Фрог нюз