70 дни "руски мир" - студ, глад, изтезания. Разказва отец Васил Вирозуб, пленен на остров Змейний

Военен капелан към 88-ми батальон, той е един от пленените на Змийския остров (о. Змийний) на 25 февруари 2022 г., когато Русия започна пълномащабна война в Украйна, разказва БНР - Варна.

Прекарва в плен 70 дни, когато е обменен, но част от пленените с него войници от о-в Змийний, продължават да са в плен – вече три пълни години.

Други вече са се прибрали – след една и половина, две и повече години в плен. Значителна част от бойците, които служеха в началото на войната на Змийний всъщност са етнически украински българи. Подобно на всички украински военни и цивилни пленници, и отец Васил е измъчван до смърт, изтезаван с електрошокове, бит, ритан, връзван с кабели на температури от -20°C. 

"Руснаците - казва отец Васил - от 300 години използват всякакви методи на влияние, всичко възможно, за да ни унищожат. Нищо не се е променило – само джаджите им са различни".

"Прикривайки се с "братска любов", те ни преследват повече от триста години, започвайки отпреди Екатерина II– времето на казашките хетманства. А след това продължиха с репресии, Гладомора, Сталинските чистки през 1933 и 1937-1939 г. Когато Европа получаваше евтино зърно, в украинските села всичко беше почернено и хората умираха от глад. Някога – казва отец Васил, руснаците идваха на коне и стреляха с лъкове, но сега идват на танкове и стрелят с оръжия".

Как минава един ваш ден в плен:

"Смърт... Миризма на смърт, миризма на страх. Страх.., глад..., студ... Не може да се пресъздаде това усещане, не може да се пресъздаде...".

А какво му помага да оцелее:

"Много неща. Едно от тях – е моят Бог. Вярата в Бога. Усещах, че майка ми се моли за мен. Дори усещах вибрациите на тази молитва. Бях сигурен, че ще се върна у дома по един или друг начин и ще се върна в Украйна. Мотивираха ме очите на млад войник от 35-а бригада на Морската пехота. Момчето беше на на около 24-25 години. Беше страшно. Стоях на колене, докато коляното ми се спука. Адреналинът беше такъв, че усещаш, че се давиш. Беше толкова страшно, че всичко трепереше.

И пред мен стоеше млад войник, а аз не виждах страх в очите си. Той знаеше какво прави там. Беше готов на всичко. Аз? Аз не бях готов. Но нямах право да показвам на това дете, че ме е страх.

И ние стояхме двамата заедно, и започнахме да казваме молитва. Казвахме я на украински. Въпреки че бяхме принудени да говорим руски, но си казахме, че ще се молим на украински. Бяхме 22 мъже, стоящи в двора, на колене, на студено, на минус 20 градуса...  И стояхме, беше ни студено, беше страшно, но стояхме заедно и се молехме. И тази молитва ни даваше сила, даваше ни кураж.

Плениха ни на 25-ти февруари на остров Змейний. Бяхме изведени оттам, качени на крайцера Москва (който украинските военни потопиха в края на юли същата година), поставени на колене, с ръце зад главите.

Мислеха, че ще ги посрещнем с хляб и сирене. Но нашият хляб не им е по зъбите. На борда ни претърсиха, после ни транспортираха до Крим. След това ни транспортираха в Белгородска област, в Оскол. И там вече започнаха да ни измъчват физически. Изтръгнаха ни ноктите, биха ни с електрошокове, с кабели, с пистолети. Когато ме обмениха, излязох минус 15 килограма по-малко".