Реклама / Ads

 

2| 4400 |28.08.2021 НОВИНИ

Българка за опитите си за бягство от Кабул: Казвах си - това е краят на света...

.
Ева Пилософ Източник: Стопкадър, NOVA
”В събота вечерта си стояхме в училище на една зелена поляна и ядохме сладолед до 8 вечерта... И в неделя всичко се обърна с главата надолу. Аз отивах на работа, приключихме изпита на децата бързо, започнахме да изнасяме децата от училище, градът се задръсти. Всичката армия и полиция изчезна.”

Това са думите на българката Ева Пилософ, която се мести от Дубай в Кабул, заемайки висока позиция в сферата на образованието. Тя разказва пред Нова телевизия за преживяния ужас и опитите за бягство от завзетата от талибани страна Афганистан.

 

Началото

 

„Всички ми се смееха и ми казваха, че ще остана в Кабул. Казвах им, че няма да стане никога”, споделя Ева Пилософ. Но става. И фалшивият блясък на Емирствата постепенно угасва, за да запали пламъка на нещо по-ярко.

 

"За мен винаги е било много важно концепцията за това, че образованието е право, а не привилегия и може би това е нещото, с което най-много съм искала да се боря и това беше една от основните причини да отида там, защото там грамотността е 14%", споделя тя. Поема поста академичен директор на група училища в Кабул. Животът от картичката обаче остава, просто щастието вече рисува други картини.

 

Ева свиква навън да носи шал на главата, но не защото трябва, а от уважение към културата на другите. С годините все по-силно заобиква местните. И когато разбира за настъпването на талибаните, отказва да повярва, че армията на страната ще се откаже така лесно. Нашите, казва тя, са над 300 000, другите 4 пъти по-малко.   

 

"В събота вечерта си стояхме в училище на една зелена поляна и ядохме сладолед до 8 вечерта... И в неделя всичко се обърна с главата надолу. Аз отивах на работа, приключихме изпита на децата бързо, започнахме да изнасяме децата от училище, градът се задръсти. Всичката армия и полиция изчезна. Те просто се стопиха в униформите си. просто имаше униформи на улицата, хората ги нямаше. Колите им там, с ключовете на таблата и униформата е на земята. Охраната дори на училищата изчезна, само намерихме униформите хвърлени в разни канавки."

 

Опитите за бягство започват

 

Съпругът ѝ е пакистанец и се опитват да намерят подслон в Пакистан: “От пакистанското посолство ни казаха, че на следващия ден ще има полет и съпругът ми сложи своето име в манифеста, опитваше се да сложи и моето, но те непрекръснато му отказваха, тъй като не съм пакистански гражданин и всъщност ние тръгнахме към летището с идеята, че ако мен не ме качат на полета, той ще си размени място с мен. Тръгнахме към летището  - аз бях облечена с черно наметало до земята - абая. Носех маска и слънчеви очила, за да не се вижда колко съм бяла. Изгризах си и акрила от маникюра, защото това също много ме издаваше.Летището беше препълнено с хора, опитваха се да се катерят по оградата. Няма служители на правителството, няма държавна администрация - няма кой да те провери, как влизаш въобще в летището."

 

Учителката търси и помощ от българското посолство

 

Вторият опит е бягство с кола по сухопътната граница с Пакистан. Тогава българката търси контакт на нашето посолство. От там получава категоричен отговор, че тръгне ли не е ясно дали ще стигне крайната си цел, а граничните пунктове са в ръцете на талибаните.

 

Трети опит

 

"Обадихме се на шефа в компанията, в която работим и казахме, че имаме нужда от сигурна кола. Той ни предупреди, че шофьорът ще е облечен като талибанин и да не се плашим. Трябваше и да говорим изключително тихо в колата, за да не ни чуе някой, че говорим на английски. Имаше изстрели отвсякъде. Не знаеш каква е причината. Колата изведнъж спря и трябваше да продължим пеша в пълната тъмница. Стинагхме първия чек пойнт на талибаните. Това беше и първият ми път, в който се срещам отблизо с тази животинска жестокост. Започнаха да крещят и аз замръзнах. Казвах си “Това е краят на света”. Нашият приятел се опита да говори с тях и те започнаха да го бият, много да го бият...Единственото, което успя да ни каже е да вървим.. Ние продължихме напред… "


На всеки 100 метра има по още един пропускателен пункт

 

"Удрят с каквото се сетят. В края на шала си слагат камък и правят вързопче, и те бият. През цялото време крещят: “Седни!!”. Съпругът ми казваше да не сядам напълно, защото зад мен идват хора и ако седна напълно момента, в който кажат: “Тръгвайте!”, останалите ще ме стъпчат. Моят мъж се опитваше да им каже, че съм болна и за това не сядам. Те не спираха да го удрят - дори с дръжката на калашника и в този момент, понеже още не бях седнала, талибанин добилижи калашника в челото ми и каза да сядам. В този момент седнах."


Лъчът надежда - Париса


"След като седнах, цялата треперех. Изведнъж някой ме хвана за ръката и на прекрасен английски ми каза, че всичко ще е наред и да не се притеснявам. Обърнах се и видях, че това е едно младо момиче, също облечена в абая. И тя трепереше като лист. Не знам от къде я намери тази мощ и започна да говори с талибаните - лице в лице. Спори с тях и супер ожесточено говореше с тях: “Тя има паспорт, трябва да я пуснете” и в един момент тя ме хваща за ръката отново и тръгва към втория пропускателен пункт. Минахме през много гъста тълпа."


Все така продължават напред  - без багаж и само с един паспорт


"Видяхме в далечината едни натовски войници. Пред тях имаше една тълпа с хора с паспорти. Успяхме да привлечем с много крещене вниманието на един от тях “Тя европеец, тя е европеец!” Аз бях на две метра от войниците, но не можех да мръдна дори сантиметър. Хората ме натискаха, не можех да дишам. Съпругът ми се опитваше да даде паспорта на войника, но като всички видяха, че е различен цвят, се опитваха да го изтръгнат от ръцете му.. В момента, в който разбраха, че ме пускат, всички започнаха да ме дърпат за ръцете, за косата, бутаха ми бебета.. Съпругът ме дърпаше напред, а те назад. В един момент ме бутна под бодливата тел и ми казваше да стъпя върху нея. Но аз съм с тази безумно дълга абая и тя се влачи, всичко се закачи за телта. Цялата се омотах. Краката ми бяха нарязани. Прескочих. Питаха ме кой е с мен, веднага отговорих “Със съпруга си и Париса.” Аз не я познавам и никога не съм я виждала през живота си, но аз нямаше да съм тук, ако не беше тя."


От няколко дни е в лагер в Доха с десетки хиляди чужденци и афганистанци


“Когато кажеш, че имаш семейство, обикновено имаш предвид 40 души - по-голямата част от тях неграмотни, жените никога не са работили, а някои от тях дори не са излизали навън. Повечето път те са женени за братовчедите си. Момче, което е работило като преводач, то ще се интегрира, но останалите 40 са проблемът. В Кабул все още има залостени хора, които трябва излязат, а не могат. Аз все още се надявам, че цялата ситуация ще се подобри. Наистина ще следват платформата, която талибаните представят пред всички. Много искам да се върна и бих се върнала.”

 

“Една от ученичките ми, която е тук с мен, ме попита дали училището ще започне и дали ще е онлайн”, разказва Ева със сълзи в очите.

 

 

 

Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Donate now Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay
Реклама / Ads

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. 3| 2539 |09.08.2021 Стойка Кръстева на родна земя: Аз съм една горда българка . 11| 3045 |07.08.2021 Отново злато за българка в Токио! Боксьорката Стойка Кръстева спечели отличието . 5| 2756 |11.07.2021 Томислав Дончев: Опитите за изчегъртване със сигурност са неуспешни . 22| 5281 |04.07.2021 Бойко Рашков: Опитите за купуване на гласове за изборите са най-често в полза на една партия

КОМЕНТАРИ

Реклама / Ads

БЛОГОВЕ