Новите правила, заложени в бюджета на Франция за 2026 г., позволяват на местните власти да увеличат ставките до максималните нива – от 17% на 30% за жилища, които не са обитавани повече от една година, и от 34% на 60% при необитаемост над две години.
Заместник-кметът на Париж, отговарящ за жилищната политика, Жак Бодрие определя мярката като значителен успех след дългогодишни усилия. По думите му по-високият данък може да върне на пазара до 20 000 жилища, които в момента не се използват. Според него промяната ще ограничи и практиката част от собствениците да обявяват вторите си жилища за необитаеми, за да ползват данъчни облекчения. Очакванията са мярката да помогне за запазване на броя на основните жилища в града.
Инициативата обаче срещна съпротива от дясната опозиция в общинския съвет. Грегори Канал от групата „Пари Либерте“ разкритикува увеличението, като заявява, че максималният размер на данъка представлява по-скоро допълнително финансово натоварване за собствениците, отколкото реален стимул да освободят имотите си за пазара.
В същото време обаче Париж далеч не е единствената европейска столица, която взима подобни мерки заради жилищната криза.
От Виена до Лисабон – битката на Европа с жилищната криза
Жилищната криза се превърна в един от най-сериозните проблеми за големите европейски градове. Растящите цени на имотите, недостигът на достъпни жилища и увеличаването на броя на празните апартаменти принуждават местните власти да предприемат все по-строги мерки – от високи глоби и ограничения за краткосрочни наеми до принудително отдаване на необитаеми имоти.
В Барселона властите предприеха едни от най-радикалните действия. Градът може да поеме управлението на жилища, които стоят празни повече от две години без основателна причина, и да ги използва за социални наеми. Големи собственици като банки и инвестиционни фондове могат да бъдат санкционирани с глоби до 900 000 евро. Успоредно с това Барселона планира до 2028 г. да премахне лицензите за краткосрочно отдаване на жилища като Airbnb, което според властите ще върне хиляди имоти на пазара за местните жители.
Берлин залага на строг контрол върху начина, по който се използват жилищата. Собствениците нямат право да оставят имотите си необитаеми повече от три месеца без специално разрешение. При нарушения глобите могат да достигнат 500 000 евро, а в определени случаи общината може да назначи външен управител, който да възстанови и отдаде жилището под наем. Германската столица също така активно изкупува обратно апартаменти от частни компании, за да увеличи дела на общинските жилища.
Лисабон избира комбинация от задължителни мерки и стимули. Чрез националната програма Mais Habitação държавата и общините могат да наемат принудително частни жилища, които са празни повече от две години, и да ги предоставят на млади хора и семейства с по-ниски доходи. Собствениците, които доброволно предоставят имотите си за дългосрочен достъпен наем, получават данъчни облекчения.
В Амстердам основната цел е ограничаването на спекулативните покупки. Градът въведе правило, според което купувачите на жилища под определен ценови праг са задължени да живеят в тях поне четири години и нямат право веднага да ги отдават под наем. Собствениците трябва да уведомяват общината, ако имотът им остава празен повече от шест месеца, като властите могат да се намесят и да намерят наематели.
Виена следва различен модел – вместо основно чрез санкции, градът разчита на мащабна система за социално жилищно настаняване. Над 60% от жителите живеят в субсидирани от държавата или общината жилища. Големият общински жилищен фонд поддържа цените на наемите по-достъпни и ограничава интереса към спекулативното задържане на имоти.
Общото между различните подходи е стремежът жилищата да се използват като домове, а не като инвестиционен актив. Европейските столици все по-често комбинират данъчни мерки, ограничения за инвеститорите и разширяване на социалния жилищен сектор, за да отговорят на задълбочаващия се недостиг на достъпни имоти.
