"Принцът на мрака" и Black Sabbath разплакаха феновете си в Бирмингам с прощално грандиозно шоу

Завърналият се Бил Уорд придава онзи суинг, който другите барабанисти на Sabbath така и не успяха да постигнат, Тони Айоми изригва с чудовищните си рифове, Гийзър Бътлър се плъзга около тях с баса си, а Ози Озбърн… е просто Ози Озбърн – объркана и неудържима природна стихия.

На препълнения „Вила Парк“ 40 000 фенове на метъла – плюс още до 5,8 милиона зрители в пиков момент на придружаващия livestream – видяха как мечтите им се сбъдват в нещо, което по същество е металният еквивалент на Live Aid, включително и въртящата се сцена. Те бяха, както мнозина от сцената ни напомниха, част от историята.

Цял Бирмингам се е облякъл в черно за последната поява на своите блудни синове. Четиримата членове на Sabbath получиха тази седмица почетното гражданство на града, а туристическият борд обяви това лято за „Лятото на Sabbath“, с прояви не само през уикенда, но и през целия сезон. И, разбира се, имаше и други жестове на почит към групата: преименуването на мост в тяхна чест, посвещаването на пейка, балетът Black Sabbath (който се завръща в града тази есен), както и гигантското „тифо“ на Ози Озбърн, което Holte End на „Вила Парк“ показа през миналия футболен сезон.

Sabbath са толкова неразривно свързани с Бирмингам на този етап (градът обича да ни напомня, че е „домът на метъла“), че беше неизбежно последният им концерт да се състои именно тук – както и предишните им „последни“ изяви през 1999 и 2017 г. Този път обаче, с оглед на здравословните проблеми на Озбърн, това със сигурност ще бъде наистина краят. Още преди да се появи на сцената, Ози доминира атмосферата по начин, който оставя леко горчив привкус: Ticketmaster напомня на публиката за „шоуто на Ози Озбърн“, а не за това на Black Sabbath. Дори коментаторите от Test Match Special на стадиона в Едгбастън говорят за него: в лобито на хотела му има картонена фигура на Ози, заобиколена от черни балони, отбелязва бившият капитан на Англия Майкъл Вон.

В действителност, връзката между Sabbath и Бирмингам не е била толкова тясна, колкото и двете страни биха искали да се представя. Един фен сайт изброява всички известни концерти на групата, и се вижда, че е имало немалко турнета, по време на които те не са посетили родния си град. Особено през 70-те години, в разгара на славата им, те са били твърде заети с непрекъснати турнета в Америка, за да обръщат повече от повърхностно внимание на Обединеното кралство. Напълно е възможно повече хора от Кливланд, Детройт или Питсбърг да са виждали Sabbath на живо, отколкото самите бирмингамци.

Може би годините, прекарани отвъд Атлантика, обясняват и състава на програмата, която е силно ориентирана в полза на САЩ – би било приятно да видим някои от музикалните наследници на Sabbath от Уест Мидландс, и макар К.К. Даунинг да е сред участниците, присъствието му вероятно изключва възможността за участие на бившата му група Judas Priest, с която отношенията са напрегнати. Въпреки това, програмата включва списък с хард рок звезди от най-висока класа, някои от които сами по себе си пораждат въпроси: ще успеят ли Guns N’ Roses – дори и в тази нова, професионална версия – да се справят със смяна на сцената за седем минути и да се вместят в 15-минутен сет?

След приветствие от водещия на събитието – холивудския актьор Джейсън Момоа, който през целия ден е по-скоро хаотично и объркващо присъствие – Mastodon дават начало на програмата, пред почти пълен стадион още към 13:00 часа. Огромни плажни топки в цветовете на Вила – бордо и синьо – с надпис „Ozzy“ по тях, подскачат пред тълпата, докато вятърът носи звука напред-назад. Честно казано, човек трудно би разбрал, че наскоро са се разделили с водещия си вокалист и китарист и са го заменили с виртуоз от YouTube. И както правят и групите след тях, те изпълняват кавър на Sabbath в знак на почит.

По-чистите и блусови рифове на Rival Sons се вписват по-добре в мощния звук на стадиона отколкото техническото ръмжене на Mastodon. Как Anthrax са били на сцената остава загадка за мен: сетовете са толкова кратки (около 15 минути), смяната на групите – толкова бърза, а опашките за баровете – толкова дълги, че тези, които опитват да си вземат питие в края на един сет, със сигурност пропускат целия следващ.

Водейки Halestorm – които не успяват да пробият – Лзи Хейл пита къде са всички „жени на хеви метъла“, и може би една двадесета от тълпата вдига ръце, но въпреки цялото пиене и тестостерон, в атмосферата няма грубост или агресия. Дори и да бяха разрешени пластмасови бутилки, днес никой нямаше да бъде замерян с тях.

Голямата част от следобеда минава в размазани звуци от ръмжащи вокали и с понижени настройки китари. Сетовете са твърде къси, за да се изгради истинска динамика, но обратното е, че дори най-непосветените в метъла няма как да се отегчат – никой няма време за самодоволство. И когато бирата започва да действа, публиката се раздвижва: първите кръгови боеве се появяват около 90-тата минута по време на сета на Lamb of God, които получават първия истински рев за кавъра си на „Children of the Grave“, класика на Sabbath от 1971 година, въпреки че песента губи от замяната на суингуването на Бил Уорд с двойни ударни.

Първата от двете звездни групи за деня е водена от Хейл, но денят е толкова съсредоточен върху Ози, че голямото признание отива към бившия му китарист Джейк Ий Лий. Програмата е съставена от кавъри с въртящи се вокалисти и музиканти, а „A Shot in the Dark“ е първият поглед към хард рок страната на кариерата на Озбърн, преди да последва изключително бруталната „Sweet Leaf“.

Yungblud е промяна в темпото и поколението, като започва с „Changes“ – пианото валсче от четвъртия албум на Sabbath. Той е искрен, страстен и печели огромен отзвук от публиката, която може би не го познава, провокирайки пеене на целия стадион. Една песен и той изчезва, след като е откраднал първата трета от шоуто.

С напредването на деня, Alice in Chains звучат бавно, но Gojira впечатляват със своя мощен звук, изпълнявайки с яснота и директност. Техните сложни сола по някакъв начин се вписват перфектно с озвучаването и лекия вятър, а за „Mea Culpa“ – придружена от сопран – кръговите боеве отново се разгарят. Те изглеждат чаровно нервни при представянето на кавъра си на Sabbath, „Under the Sun“, но не би трябвало. Те се справят отлично.

След тях идва барабанно шоу с три звезди-барабанисти, вплетено в бегъл кавър на могъщата „Symptom of the Universe“, преработена за множество барабанни сола. Независимо че Момоа настоява, че барабаните са сърцето на хеви метъла, барабанните сола всъщност са неговият блокиран U-образен завой. След това Били Корган пее „Breaking the Law“ в компанията на местния герой К.К. Даунинг и Том Морело, и тогава започва да се усеща като метално издание на Royal Variety Show: само тук Корган отстъпва място на Сами Хагар, който убива цялата динамика. Атмосферата на вариеетата не се успокоява и с появата на Стивън Тайлър и Рони Ууд за „Train Kept a Rollin’“, преди „Walk This Way“ да предизвика най-голямото досега въодушевление на публиката, което веднага е надминато, когато целият ансамбъл се впуска в „Whole Lotta Love“.

Напълно племенният характер на събитието се илюстрира, когато Pantera излизат на сцената и „Cowboys From Hell“ кара десетки хиляди да пеят заедно. За щастие, Фил Анселмо решава да не използва нито един от любимите си лозунги за бяла власт като акомпанимент. И Tool също са посрещнати като герои, въпреки че прогресивният им метъл е объркващ за непосветените.

Ясно личи готовността на стадиона, когато на сцената излизат най-големите звезди. След Slayer – които звучат като пътни ремонти, приемете това като комплимент или не – Guns N’ Roses патрулират сцената сякаш е тяхна, започвайки с „Never Say Die“ на Sabbath, с Аксъл Роуз в изненадващо добра форма. Те изпълняват и „Sabbath Bloody Sabbath“ и включват само няколко от големите си хитове – „Paradise City“ и „Welcome to the Jungle“. Metallica са фантастични – стегнати и агресивни още с откриващия кавър „Hole in the Sky“. Помага и фактът, че в „For Whom the Bell Tolls“ има половин дузина от най-великите метъл рифове в една песен.

И накрая, най-сетне – Ози. Той се появява на сцената на черен трон, от който не помръдва. По време на „Mama I'm Coming Home“ борбата му с интонацията е както болезнена, така и трогателна: изглежда, че е на ръба на сълзите, докато публиката го носи към дома, но възвръща всичко с триумфалното изпълнение на „Crazy Train“.

Ясно се отличава разликата между сета на Ози и този на Sabbath. Сетът на Ози, разбира се, е базиран главно на неговите соло хитове от 1980-те. „Mr. Crowley“, което започва с зловещ орган, е абсурдно в своята псевдо-сатанистка тематика, но същевременно и великолепно. Може би е смело от страна на Оззи да изпълни „Suicide Solution“ – песен, която беше възприемана като насърчаваща самоубийства сред младите метъли – но сред тази публика тя е по-скоро празник, отколкото съболезнование.

За разлика от тях, Sabbath се фокусират изцяло върху първите си два албума. За щастие, за тези, които искат да чуят повече, по време на шоуто събраните изпълнители често и с голямо въодушевление се връщат към каталога на Sabbath.

Въпреки това, никой от тях няма уникалната смачкваща сила, която прадедите на тежката музика все още притежават. На големите екрани може да се видят фалшивите върхове на пръстите на Тони Айоми, използвани, за да му позволят да свири тези понижени акорди през десетилетията, откакто е загубил пръстите си в заводска злополука. А групата отдава почит на околната среда: за да завърши сета си, Гийзър Бътлър свири на бас в цветовете на Вила – бордо и синьо – с мотото на клуба отпечатано върху корпуса. Това е много бирмингамски начин да се правят нещата в един изключително международен ден.

Трогателно е да се види колко единна е публиката около Ози, с много избърсани сълзи по време на неговия солов сет. Но в крайна сметка нощта, с право, принадлежи не само на него, а на четиримата бирмингамци, които завинаги промениха рок музиката.

Автор: Майкъл Хан, The Guardian