Hills of Rock, ден 2: По-шумно, по-тежко, по-горещо

Ден 2 е денят за потапяне във фестивалната атмосфера. Групите по сцените са ми приятни, но не и важни. Гледал съм всички поне по веднъж (повечето два пъти и повече), като има само едно име, което ми е задължително – smallman излизат на една от сцените след полунощ.

Никога не съм гледал Wolfmather. Австралийците свирят разкошен винтидж рок в духа на класическите банди от началото на 1970-те, с тежки влияния от Led Zeppelin. Доста въртях първите им два албума преди 15-20 години и след това ми излязоха извън радара. Но днес са добър повод да се насоча към главната сцена в късния съботен следобед.

Андрю Стокдейл е понапълнял, без обаче това да се отрази на високите му писъци. С  двама нови музиканти (и двамата са в Wolfmother от 2 години) бандата звучи свежо и напомпано. Седемдесетарският им блус/хеви рок тътне приятно в прежулящата пловдивска жега. Забравил съм колко много обичам песни като “Woman” и “New Moon Rising” и пея с пълно гърло сред още 3-4 хиляди души, които са се престрашили да са пред главната сцена по-рано.

Wolfmother

Wolfmother изглеждат като от друга епоха. Звучат като от друга епоха. „Имаме едно желание“, казва Андрю и избухват в съкратена версия на хита на Black Sabbath “Paranoid”. Още дълго светът на рока ще отдава чест на Ози. А за финал забиват “Rock and Roll” на Led Zeppelin. Жестоко начало на фестивалния ден.

Оттеглям се от терена пред сцената и се пускам между шатрите. Намирам се с приятел и налазваме освежителните напитки. Оттам – шатрата на Дидо Пешев и Bare Hands Society. Българският художник отдавна твори визии за музика – първо на групата си Them Frequencies, после и за концертите, които организира, за Last Hope, към които се присъединиха с басиста Еди преди няколко години. Но сега отбелязва 10 години, откакто рисува официални концертни плакати за някои от най-големите в тежкия рок. Разгърнати са визиите му за Queens of the Stone Age, Swans, Metallica, Marilyn Manson, AC/DC, Guns N’ Roses, Melvins, Mastodon и още много. Оставил е и две изрязани от лека пластмаса китари за снимки с рокенрол позиране.

Изложбата на Bare Hands Society

Междувременно Александър Първанов–Шута си е оборудвал мобилен барбър шоп, където срещу предварително записан час фестивалните бради и коси могат да бъдат добре оформени и напомадени. Моята ще я мисля след фестивала. Виждам го да работи над поредния клиент и си вдигаме взаимно поздрав с рога, опънали гордо на гърдите си тениски на Ози Осбърн.

Fear Factory излизат на сцената и се спускам от шатрата на Шута, за да видя някога любима банда как звучи с изцяло нов състав около китариста Дино Казарес. Разбира се, вниманието е насочено най-вече към фронтмена Мило Силвестро. Без предшественикът му Бъртън Си Бел да е велик певец, американецът имаше харизма и изпълваше сцената с присъствието си и динамичното си поведение, навъртайки километраж с подскоци и маршируване. Мило се справя във вокалната част, но визуално е като наемник на половин работен ден.

Александър Първанов на работното си място

Fear Factory избухнаха през 1990-те с мощна смес от индъстриъл и груув метъл, смесвайки машинно звучащ тежък ритъм с компютърни и синтезаторни звуци, пронизвани от гърлени ревове или смекчавани от чисто пеене. На живо сега целият хлад на синтетиката е отрязан от звученето, колкото и здраво да забиват Дино, барабанистът Пийт Вебер и басистът Рики Бонанса. Акцентът пада върху албума “Demanufacture” заради 30-ата годишнина на диска.

Нямат притегателната сила, която ме накара преди 10 години в Нови Сад да се хвърля в мошпита и да си преследвам левия кец из погото и след половин час се пренасям към сцената на Строежа. Тъкмо излизат Adult Crush – последното хардкор начинание на Александър Бояджиев от родните гиганти Last Hope. Започват с тътнещия риф на “Children of the Grave” преди да се впуснат в съкрушителен хардкор букет от авторски парчета.

Гледаме няколко песни и се понасяме към главната сцена, за да видим отново траш/трайбъл/груув метъл великаните Sepultura. Макар от години да го няма магнетизма на най-популярния им състав, Андреас Кисер (китара) и Пауло Джуниър (бас) винаги са намирали отлични барабанисти, които да поемат канонадата след напускането на Игор Кавалера. От миналата година това е 23-годишния Грейсън Некрутман. А Дерик Грийн е с чудовищно силно присъствие и мощно гърло, макар и да смачква гласните в меки „йо“, „йе“ и „я“. Бутат с брутален сет – все пак са на прощално турне, за да отпразнуват 40 години Sepultura. В него обаче доминират песни от годините с братята Кавалера. Няма как, там е харизмата, там е солта на тази група. Маркират с по песен от албум (и то не всички) изданията си с Дерик и вкарват траш/дет канони като “Inner Self”, “Dead Embryonic Cells”, “Arise”.

Любимите на поколения фенове “Chaos AD” и “Roots” са отбелязани с най-популярните си трясъци – “Territory”, “Refuse/Resist”, “Roots Bloody Roots”, “Ratamahatta”. Погото в предните редици не секва, а толкова многохилядна публика Sepultura отдавна не могат да съберат на собствено хедлайн шоу. Но пък фестивалите са благодатна почва за това. Хиляди и хиляди млади хора, необременени от тежкото наследство на бразилците попиват и раздават енергия. Акустичното “Kaiowas” е посветено на Ози и 20 хиляди скандират името му. Така ще е.

Sepultura

Vendetta вече вършеят на сцената на Строежа и гостоприемно поемат тълпата, която се изнася от сета на Sepultura. Енергията на хардкор легендите ни блъска верните им фенове и пред групата се шири впечатляващ съркъл пит. Двамата вокалисти Шута и Дикси вилнеят отпред, а в един момент Шута се озовава в тълпата, вдигнал невръстен фен, който се кефи от рамената на внушителния фронтмен.

Връщаме се към главната сцена, за да видим третия лайв на Machine Head в България. В последните години бандата отново се радва на голяма популярност и достойно заема мястото си в афиша. След няколко албума с повече техничен траш и груув метъл, Роб Флин и сегашният състав на групата, се обръщат пак към песни и с мелодични припеви, и с брейкдаун. Винаги е успявал да напипа пулса на деня и опъва платната на Machine Head в посока на вятъра.

Започват с “Imperium” от бруталния “Through the Ashes of Empires” (2003) и след нея се обръщат основно към творчеството си от новия век. В доста разбъркан от изброения ред, чуваме и класики като “Ten Ton Hammer” и неизбежната “Davidian” – песента, която постави Machine Head на световната карта на метъла. Огньовете отново горят, а светлини и прожекции превръщат шоуто на американците в хеви метъл аудиовизуален пир. Ню метъл периодът отпреди 25 години е отчетен с “Bulldozer” и “From This Day”, а техният поклон към Ози е с "Darkness Within" и отново скандираме „Ози! Ози!“. На финала “Halo” пък бял гълъб прелита пред сцената и добавя щипка драматизъм.

Machine Head

Бързам към малката сцена, за да застана на решетките и да гледам любимите ми smallman – една от най-мощните български алтърнатив метъл банди. След доста дълго прекъсване, те се активираха миналата година, свириха в Пловдив през септември и сега завършват четвъртия си (ако не броим ЕР-то “Inner Oceans”) албум.

На сцената са подредени не само стандартните за метъл шоу бас, китара и барабани. Там е гайдата на вокалиста Цветан, хърди-гърди и тамбура за Петър Делчев, както и лаптопът за електронните щрихи на Иван Шопов.

smallman

Започват ударно – най-първият им хит, парчето, с което ги чухме преди 20 години – “Evolution”. Сцената няма никакви декори, няма екрани, светлинно шоу. Има обаче шестима души, чиито души са в музиката, която коват. Бавна, тежка, плътна, като пелена от мрак и светлина. Космическо пътуване с космическия български фолклор, извезан из тежките метъл рифове и ритъм. Решетките се тресат в юмруците на феновете на предна линия, а групата излива талази от бавни и плътни композиции, подсилени от мощния звук. Цветан вади кавал за фолклорната „Възпело е пиле“, а неравноделни ритми слушаме и в „Първом – Първом“. На два пъти на сцената с тях се качва девойка, представена като Анджи, с визия на самодива, за да вплете нежния си глас във вокалите на Цветан. Свирят и две нови парчета, както и станалата любима на феновете по-късна тяхна песен „Камък“ с текст по стихове на Борис Христов. Завършват както и започват – със звуково кроше и “New Day”. Да, в 2 през нощта е нов ден. Време е за душ, за сън и за новия ден, последен за Hills of Rock 2025.

Репортаж от Hills of Rock, ден 1

Текст: Ивайло Александров
Снимки: Илиян Ружин, Орлин Николов и Георги Ангелов за Fest Team; Ивайло Александров