„Иранският сценарий“ ли е новата стратегия на САЩ?

Това е същата илюзия, която е довела до много от дългите, скъпи и неуспешни военни интервенции на САЩ, които Ванс често критикува.

Ако Ванс вярва, че ударите са „решили“ проблема с ядрената програма на Иран, тогава той вероятно смята, че ударите са унищожили напълно ядрените възможности на Иран: центрофуги, запаси от обогатен уран и други материали, необходими за производството на оръжия. Или се надява, че тази демонстрация на американска мощ ще принуди ислямската република да се откаже от програмата си и да не я възобновява в бъдеще.

Няма съмнение, че американските удари са причинили сериозни щети на ядрените съоръжения във Фордоу, Натанз и Исфахан. Но далеч не е ясно дали тези бомбардировки, заедно с убийството от Израел на висши ирански ядрени учени, са свели Иран до нулева точка.

Най-вероятно програмата е била само забавена, въпреки че оценките за това забавяне варират от няколко месеца до няколко години.

Освен ако няма достатъчно доказателства, че ядрената програма на Иран е напълно унищожена, Ванс е принуден да разчита на вярата, че по думите на министъра на отбраната на САЩ Пит Хегсет, „американското възпиране отново е в действие“.

Администрацията на Тръмп не е първата, която се изкушава да мисли, че кратките, силни демонстрации на военна сила могат да принудят други държави да се съобразят с исканията на САЩ. След постигането на безспорно военно превъзходство през 1990 г., Съединените щати многократно се опитват да го направят, често безуспешно.

Някои цели на американски военен натиск се оказаха способни да издържат на повече, отколкото американските служители очакваха.

Например, през 1990-те режимът на Саддам Хюсеин в Ирак преживя няколко бомбардировки, водени от САЩ, въпреки многократното възпрепятстване на работата на инспекторите на МААЕ и ООН. Този цикъл, както Ванс добре знае, завърши през 2003 г. с кампания на „шок и ужас“, довела до осемгодишна война, в която загинаха хиляди американски войници и около половин милион иракчани.

По подобен начин през 1990-те заплахите, блокадите и демонстрациите на сила от страна на НАТО не успяха да убедят сръбския президент Слободан Милошевич да спре бруталните войни в Хърватия, Босна и Косово. Той остана безразличен към първите въздушни удари на НАТО по военни цели в Косово, защото те не заплашваха управлението му.

Кампанията, която трябваше да продължи няколко дни, се проточи с месеци и не даде резултати.

Убеждението, че една проста демонстрация на превъзходство в силата ще бъде достатъчна, за да убеди Милошевич да се откаже от важна за него кауза, се оказа фатална грешка. Едва след като НАТО промени тактиката и започна да нанася удари по инфраструктурата в Белград, което би могло да подкопае подкрепата за Милошевич сред елита, той се съгласи да напусне Косово.

Други жертви се преструваха, че се поддават на натиск, само за да се върнат към предишното си поведение седмици, месеци или години по-късно.

Северна Корея отдавна използва тази тактика. Въпреки многократните демонстрации на американско военно превъзходство, тя многократно се е връщала към ядрени заплахи, изстрелвания на ракети, изстрелвания на сателити и провокации.

Китай прави същото. През 2016 г. САЩ успяха да възпрат Китай от изграждането на острови и териториални претенции около Филипините чрез съвместни военни учения с голям мащаб. Но само преди няколко месеца китайските брегови охранителни войски дебаркираха на остров, който Филипините претендират за свой.

Други пък реагират, като нанасят вреда на самите Съединени щати. Сомалийският военачалник Мохамед Фарах Айдид откри, че убийството на няколко американци е достатъчно, за да накара най-мощната армия в света да се оттегли.

Иран изглежда подготвен и за трите сценария.

Ислямската република е способна да издържи както на икономически, така и на военни удари. Военните ѝ провокации и ядрената ѝ дейност са се редували, понякога в отговор на действията на САЩ, понякога независимо от тях.

И както наскоро припомни експертът по Иран Вали Наср, върховният лидер Али Хаменей изглежда споделя мнението на Айдид, казвайки на съветниците си: „Америка е като куче. Ако се оттеглиш, тя те атакува. Но ако атакуваш пръв, тя се оттегля.“

Ясно е, че Ванс иска да вярва, че впечатляващата демонстрация на американската мощ има уникален убедителен ефект.

И най-важното е, че той иска и антивоенната част от електората на Тръмп да му повярва.

Но ако демонстрациите на сила, които не водят до пълномащабна война, действително постигнат американските политически цели, особено такива сложни като убеждаването на Иран да се откаже от ядрената си програма, тогава те биха се превърнали в основата на доктрината на всеки президент.

Мелани Сисън, старши сътрудник, Програма за външна политика, Институт Брукингс (САЩ)

Project Syndicate