От аварийно средство за спасяване на държавата в бурните 90-те години, служебните кабинети се превърнаха в основен политически играч, дори в инкубатор за нови партии. Пътят от Ренета Инджова до Андрей Гюров обаче не е просто смяна на лица – това е дълбока мутация в самото ДНК на българската конституционна система.

„Желязната лейди“ и времето на „метлата“

Първото служебно правителство в историята на България (1994 – 1995) полага основите на модела „Дондуков“ 2.

Назначената от д-р Жельо Желев Ренета Инджова влезе в Министерския съвет не като администратор, а като политически визионер. Тя остава в историята като първата жена премиер и архитект на „правителството на метлата". 

В един хаотичен период, белязан от зараждането на силовите групировки, Инджова предприе немислими дотогава проверки в икономически структури като „Мултигруп“. Нейният мандат показа, че служебният кабинет може да има огромна, почти абсолютна изпълнителна власт, когато парламентът е разпуснат. Тя постави и началото на традицията за „ревизия“ на предходната власт – модел, който се следва и до днес.

Стефан Софиянски: Когато служебната власт спаси лева

Ако Инджова беше „метлата“, то кабинетът на Стефан Софиянски (1997) беше „пожарната“. Това е правителството, което извади България от хиперинфлацията, когато доларът се разменяше за 3000 лева, а заплатите бяха паднали до нивата от 5 долара.

Точно този служебен кабинет извърши най-тежката реформа – подготовката за въвеждането на Валутния борд. Софиянски успя да убеди Международния валутен фонд (МВФ) за заем от 167 милиона долара, докато страната нямаше действащ парламент. Този мандат доказа, че служебната власт може да кове стратегическото бъдеще на страната (подаването на молбата за НАТО също стана тогава), а не просто да организира технически изборите.

Служебният кабинет като политически трамплин

През последното десетилетие видяхме нова функция на тези правителства – те се превърнаха в школа за бъдещи политически лидери. Служебните министри спряха да бъдат „експерти от университета“, а започнаха да стават „партийни строители“.

Кирил Петков и Асен Василев използваха служебните си постове при Румен Радев, за да създадат „Продължаваме промяната“.

Стефан Янев премина от служебен премиер към лидер на собствена партия. Този феномен промени очакванията на хората – днес всеки нов министър в служебен кабинет бива оглеждан не само за това какво ще направи към този момент, но и за това каква партия би оглавил утре.

Моделът „Гюров“ и край на президентското всевластие

Днес, през 2026 г., ние живеем в съвсем различна конституционна реалност. Служебното правителство на Андрей Гюров е плод на радикални промени, които преформатираха политическото ни ДНК:

Президентът вече не е суверенният архитект на кабинета. Той е длъжен да избере премиер от ограничен списък с висши държавници.

За разлика от времето на Инджова или Софиянски, днешното служебно правителство работи под погледа на Народното събрание. Депутатите не си отиват вкъщи, а следят всяка крачка на министрите. Клетвата вече се полага пред парламента, което е ясен знак за смяна на йерархията.

„Подводните камъни“ на новата конституционна реалност

Случаят с Андрей Гюров е безпрецедентен и се превърна в истинска главоблъсканица за юристите. За първи път начело на изпълнителната власт застава действащ подуправител на Централната банка, макар и в неплатен отпуск. Тук възниква големият въпрос: Може ли един човек да служи на две независими по закон институции едновременно?

От една страна, БНБ трябва да бъде напълно независима от правителството, за да гарантира стабилността на лева. От друга – премиерът Гюров трябва да взема политически решения, които често засягат банковия сектор. Този детайл създава риск от институционален конфликт – дали решенията на „Банкера“ са продиктувани от интересите на Министерския съвет или от тези на БНБ? Този юридически лабиринт тепърва ще бъде обект на анализи, а защо не и на бъдещи конституционни тълкувания.

Министри на „къса каишка“

В миналото служебните министри влизаха в министерствата с усещането за абсолютни господари за три месеца, тъй като парламентът не съществуваше и нямаше кой да им поиска сметка. Днес ситуацията е коренно различна. Със сегашното работещо Народно събрание, всеки министър е на „къса каишка“.

Това са т.нар. министри на кратко разстояние – те знаят, че всяка масова чистка в администрацията или всяко съмнително назначение може да ги изправи пред трибуната на Парламента още на следващата сутрин. Този постоянен парламентарен надзор действа като „спирачка“ за импулсивните кадрови промени. Така служебната власт става по-предпазлива, но и по-зависима от настроението в пленарната зала, което е нож с две остриета за ефективността на кабинета.

Едно е сигурно – ДНК-то на властта вече е променено и пътят назад към абсолютната президентска воля е затворен.

Констанца Илиева