Според Асса днес хората все по-рядко се вглеждат един в друг, а диалогът отстъпва място на бързото преминаване през живота. Въпреки това художникът остава оптимист. Защото вярва, че книгите, живописта и истинските срещи между хората все още могат да ни върнат към онова, което ни прави човешки същества.

Пред ФрогНюз Греди Асса говори за страха и вдъхновението, за младите творци, за свободата като най-голямо условие за изкуството и за миговете, които всъщност изграждат целия ни живот.



След пет години пауза се завърнахте със самостоятелната изложба „Въздух, вода, огън и земя“, посветена на природните стихии. Коя от тях беше най-трудна за укротяване върху платното?



В конкретния случай може би водата. Още от най-ранно детство имах един инцидент с вода, който остави следа в мен. И до днес водата едновременно ме респектира и ме кара да се чувствам некомфортно. От друга страна, рисуването е начин да преодолея този страх, затова много често рисувам вода.

А иначе със стихиите човек може да се справи, но трябва да ги предвижда. Днес виждаме все повече аномалии – наводнения, бури, горещини. Глобалното затопляне ни изправя точно пред такива крайности. Човек трябва да бъде дисциплиниран и подготвен за тях.



Споделяте, че срещата на зрителя с картината е „мълчаливо влюбване“ и своеобразен танц напред-назад. Има ли момент, в който вие самият, докато рисувате, правите същия този танц на отстъпване и приближаване към платното?



Обичам да танцувам и вероятно затова усещам силно ритъма и в живописта. Работиш в тишина, но същевременно усещаш музика вътре в себе си. Между живописта и музиката има много общо – и двете са ритъм, отдаденост и усещане.



В Мексико определихте живописта като предизвикателство пред културата. Днес живеем в дигитален свят на пиксели и технологии. Какво е най-голямото предизвикателство пред класическото платно и четка?



Живописта си остава класика. Голямото постижение е да съчетаеш два цвята така, че между тях да възникне отношение. От това се раждат истории. Картината е като роман – тя трябва да бъде прочетена. Много хора казват: „Не разбирам от изкуство“. По-важно е да си отворен към преживяването. Самото преживяване е цялата магия.



Как се спасявате от шума на съвременния свят, когато прекрачите прага на ателието?



Опитвам се да не му позволявам да ми влияе. Понякога, по пътя към ателието, преживявам негативни ситуации, които ежедневният шум ни натрапва. Когато вляза, започвам да рисувам безразборно, без ясна посока или силна мотивация – просто докато изчистя ежедневните тревоги и те преминат. След това идва друга фаза – по-съзерцателна. Тогава вече навлизам по-дълбоко в работата и самата картина започва да ми диктува посоката и подредбата.



Освен че станахте „Доктор хонорис кауза",  учредихте и лична стипендия за студенти по мода. На какво се опитвате да научите младите хора отвъд занаята?



Ако човек не е подготвен и не иска да научи нещо, нищо няма да му се случи. Затова си изградих правилото никога да не използвам думата „трябва“. Тя не е подходяща нито в изкуството, нито в живота.

Опитвам се да ги насърчавам винаги да търсят различни варианти за едно упражнение. Когато направиш само един вариант и се задоволиш с него, ти се радваш на момента, но рискуваш да останеш на същото място. Вариантите ти дават възможност да видиш нови посоки, да сравняваш и да откриваш неща, които иначе биха ти убягнали. За мен опитът е натрупване на грешки. Трябва постоянно да дълбаеш и да погледнеш на нещата от другата страна, да не се вкопчваш в първата визия.



Как се изгражда вкусът?



Вкусът започва от начина, по който поглеждаш през прозореца и виждаш пейзажа – как искаш да го промениш. Оттам започва цялата магия. Изгражда се от книгите, театъра, музиката и срещите с различни хора – да разбереш как реагира един инженер, един архитект или един музикален творец. Това формира интелекта.

Културата на художника е вкус. Художникът, музикантът, писателят изграждат вкус в обществото и му показват как да стигне до него. Чрез изкуството ние разказваме неща, за които хората може би никога не са се сещали, но когато ги видят, усещат колко са важни. Изкуството всъщност е една деформация на реалността, но направена по незабележим начин, за да се възприема по-лесно. И тази „дипломация на изкуството“ ни помага да намалим страха от деформациите и уплаха в самия реален живот. Страшно е за едно общество и за една държава, ако си позволи да игнорира живописта, новата музика и новите звуци.



През 80-те години с група „Градът“ бяхте сред хората, които разчупиха статуквото в българското изкуство. Има ли го този бунтарски дух у младите художници днес, или времената на концептуалните битки отминаха?



Да, има го, но времето беше различно. Някъде бях прочел: „От хулигани станахме професори“. Ние никога не бяхме близо до официалния, административно задължителен ствол на българската култура. Винаги бяхме встрани – като отсечка – и това ни помагаше да виждаме различно. Група „Градът“ направи неща, които никой преди това не беше правил, а и не смееха. Ние бяхме вече утвърдени художници, чакаха ни с добри отзиви, но знаехме, че изкуството принадлежи на смелите – на тези, които могат да се опълчат на казионните структури, които наблюдаваха всичко.

Ние буквално счупихме леда и платихме своята доза цена – игнорираха ни, гледаха на нас с подозрение. Говорим за средата на 80-те години – времето на уж българския авангард, какъвто всъщност нямаше. Ние го направихме, като не позволихме на тогавашното „джудже“ от Съюза на българските художници (СБХ) да дава оценки на това, което правим, нито да ни казва „това може, онова не може“. Просто най-културно ги поканихме на изложбата си.



И как реагираха тогава?




Искам да изразя огромен респект към Иван Кирков, Христо Нейков и Аксиния Джурова, които тогава единствени ни подкрепиха и казаха: „Давайте, момчета!“. Другите големи художници не го направиха. Изложбата ни трябваше да продължи две седмици, но ни я ограничиха само до шест дни. Въпреки това, който трябваше да я види – я видя.

Оттам нататък бяхме щастливи, защото живеехме с усещането, че това е победният път. Ние фактически започнахме да сбъдваме сънищата на нашите колеги, които бяха с 20 години по-големи от нас. Написахме писмо до Кристо (Христо Явашев). Той ни помогна финансово с около 22 хиляди, постави подписа си зад нас, за да ни помогне да стартираме първата частна галерия в България.

След това ни поканиха в цяла Европа – излагахме в Нотингам, Франция, Италия. Направихме акции като „Хамелеона“, която беше може би най-политическата акция на времето си. Направихме Вавилонската кула пред Дома на хумора и сатирата в Габрово – скулптура от неръждавейка и метални елементи, тежаща над 50 тона. И всичко това беше от нашите лични спестявания! Не сме искали помощ, нито сме кандидатствали с връзки за пари, както се прави често днес – да вземеш едни пари, да не направиш нищо и да си останеш просто консуматор, при когото посланието се губи.



А младите творци днес? Могат ли да бъдат толкова радикални?




След нас се появиха много групи, които бяха като отзвук от това, което направихме. Но има една разлика. Когато си финансово подсигурен, е лесно да си позволяваш някакви „игрички“. При нас през 1986 г. ножът беше опрял до кокала. Това, което направихме, беше ментална промяна, промяна на мисленето, а не просто акция в ежедневието. Бяхме истински и много отговорни.

Днес мои бивши студенти правят инсталации, боди арт, но понякога го усещам като дубликат, като безсмислено упражнение, което не носи наслада. Изкуството изисква точна интуиция – къде, как и защо реагираш. Ние правехме илюстрации, инсталации, звукови обекти на един таван... но най-важното е, че се чувствахме свободни. А това е най-важното за изкуството и за хората.



Как гледате на времето, в което живеем днес? Оптимист ли сте за бъдещето?




Бих го нарекъл сюрреалистично време. Най-точният отговор на това как живеем днес дава сюрреализмът. Виждаш неща, които дори не предполагаш, че можеш да осмислиш – едно минава, идва следващото...

Ако трябва да избера една дума, тя е „транзит“. Всичко е транзит – отношенията, начинът на живот, общуването, отношението ни към изкуството. Минаваме през живота точно както в метрото – транзит през спирките. Не виждаш хората, не се вглеждаш в тях, нямаш поглед към вътрешния им свят. Преди пандемията и новите технологии имаше едно изчакване, имаше жива комуникация между двама влюбени или просто хора, които си говорят. Сега това изчезва. Липсва диалогът. Много трудно стана да намериш приятел или сродна душа, която да иска да те чуе, без да се отдалечи, ако имаш проблем. Това е белег на високо развитото индустриално общество. Забелязал съм го в Щатите – първо ти казват колко си хубав, но ако споделиш, че си малко болен, веднага се отдалечават от теб.



Това звучи малко песимистично...




Мисля, че ще се преодолее. Дълбоко в себе си вярвам, че хората отново ще се връщат към книгите, към живописта и към филмите, които ги вълнуват. Ето това е онзи танц, за който говорих – когато нещо ти влияе толкова силно, че се връщаш към него сам, без никой да ти казва.

Ако намериш човек, с когото можеш да споделиш нещо истинско, това е най-важното. В крайна сметка животът е изграден от мигове. Не от години или часове измислено щастие, а от мигове, които съхраняваме. Ако събереш всички тези истински мигове от целия си живот, те сигурно няма да бъдат повече от половин или един месец. Но точно те ни правят хора.

Спомням си, когато бях млад, нямах ателие и се грижех за един възрастен инвалид. Той ми беше преотстъпил хола си, за да рисувам в него. И когато на платното успеех да улуча точния цвят или правилната линия, аз изкрещявах от чиста радост – един такъв, абсолютно „неандерталски“ вик. И този възрастен човек един ден ме погледна и ми каза: „Абе, Греди, напоследък нещо не викаш...“. Разтревожил се беше, че не ми върви работата.

Ето такива споделени мигове ни спасяват от транзита на времето.



Греди Асса е роден на 29 януари 1954 г. в Плевен. Завършил е специалност „Стенопис" във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий" през 1982 г. Участва заедно с Андрей Даниел, Божидар Бояджиев, Вихрони Попнеделев, Недко Солаков и Филип Зидаров в неформалната група „Градът", създадена през 1985 г. През 2003 г. става професор в Националната художествена академия. Между 2010 и 2015 г. е изпълнителен директор на Националния дарителски фонд „13 века България".

Специализирал е в Ню Йорк, САЩ и Париж, Франция. Автор е на десетки самостоятелни изложби в България, Люксембург, Белгия, Германия, Италия, Швейцария, Великобритания, Китай, Северна Корея, САЩ. Има участия в Международното биенале на изкуствата в Пекин, Китай (2005, 2010) и Международното биенале на графичните изкуства в Любляна, Словения (2001, 2003, 2005).

През 2006 г. е включен в „Пластично/концептуално. Съвременна българска живопис" - пътуваща изложба, показана в няколко европейски страни. През 2011 г. участва в 54-тото Венецианско биенале на изкуствата с кураторския проект на Джордж Лукс – „Връзката на поколенията (Павел Койчев, Хубен Черкелов, Греди Асса)". През 2024 г. е отличен с националната награда за живопис „Захарий Зограф".