Калин Янакиев: Безпрецедентната църковна агресия на Москва

Да, няма да припомням по-раншните ѝ неканонични агресии. Няма да припомням извършеното от нея в началото на ХVІІІ в. присвояване на Киевската (украинската) митрополия от казионния Пѐтров синод и по-сетнешното ѝ „пришиване“ към Руската (Московската) църква в открито противоречие с подписаната от

Константинополския патриархат и Москва през 1686 г. Γράμμα Ἐκδόσεως. За това съм писал подробно в Портала преди четири години[1], когато РПЦ-МП бурно реагира на ликвидирането на тази историческа неправда, извършено от патриарх Вартоломей (и признато впоследствие от Гръцката автокефална църква, от Александрийската патриаршия и от автокефалната Кипърска архиепископия). Няма да припомням и за т. нар. „присъединяване“ на „Руската православна църква зад граница“ (РПЦЗ) към Московската патриаршия, извършено през 2007 г. – абсолютно канонически неоправдано, предвид това, че въпросната РПЦЗ никога не е била някаква втора, друга руска църква извън каноничната територия на Московския патриархат, която този последният би могъл в определен момент да „прибави“ към себе си. От самото си възникване – няколко години след болшевишкия преврат през 1917 г. – тази РПЦЗ се определя като онази част от Руската православна църква, която предвид трагичните обстоятелства в Русия е принудена да пребивава в изгнание, в чужбина, т. е. на чужда църковна територия по добрата воля и с благословението на православните църковни структури в тези свободни страни (в Европа и САЩ). Няма да припомням, че поради това, след края на комунизма, тоест. след края на принудителното пребиваване на тази част от Руската църква извън нейната територия, въпросната РПЦЗ трябваше чисто и просто да престане да съществува, а нейните клирици и верни, от поколения живеещи „в чужбина“ да преминат под юрисдикцията на онези православни църкви, на чиято канонична територия руската „задгранична“ бе приютена. Да преминат, казвам, към тях, а не заедно с всичките си структури да се „прибавят“ към Руската (Московската) патриаршия, разпростирайки така нейната юрисдикция на територии из целия свят и отчетливо извън определената ѝ с „томос“ през 1591 г. канонична църковна територия. И за това подробно съм писал в Портала.[2]

Инвазирайки в съседни на себе си земи (в Украйна още в ХVІІІ в., в Молдова в края на същия този век)[3], а след това и в иноконтинентални земи, Руската православна църква (РПЦ) до този момент обаче не си беше позволявала да навлиза в каноничната територия на други, действащи и в момента православни църкви. И ето: тя го направи със свое синодално решение в самия край на изтеклата 2021 г., когато на 29.12. обяви, че приема „под омофора на Московския и на цяла Русия патриарх Кирил“ 102 духовници от Александрийския патриархат, като с това основава на неговата църковна територия Екзархат на… Московската патриаршия. Създава паралелна на Александрийската, руска църква на нейна територия.

Призовавам читателите – особено онези, които имат поне някакво отношение към църковността, но биха могли да не усещат в какво се състои скандалността на подобен акт, да си дадат сметка, че това е съвсем същото, ако например утре Московската патриаршия реши да създаде свое църковно „поделение“ на територията на нашата – на Българската православна църква; да създаде сиреч в България още една православна – само че руска православна – църква, със свой, редом с българския патриарх Неофит, екзарх, митрополит или както там благоразсъди да го нарече и привлече към тази втора – Московска църква в България 100-200 или колкото успее духовници и миряни. По-нататък ще покажа, че аналогията, която правя сега далеч не е просто абстрактно хипотетична, но вече се изрича открито от РПЦ като закана към – да, не българската, но други действащи автокефални православни църкви.

С други думи, от 29.12.2021 г. РПЦ-МП обяви открито, че навлиза „в нов етап от своето историческо битие“, извършва, както заяви по този повод в интервю назначеният за руски „екзарх“ на територията на Александрийската патриаршия Клински митрополит Леонид (Горбачов) – решителна „историческа стъпка“, с която РПЦ придобива „нов статус“ – т. е. очевидно статус на църква, позволяваща си да се разпростира по всички места извън Русия, включително в земите на останалите православни църкви. Наистина, небивала в историята на християнството (и най-малкото на Православието) „стъпка“.

Безспорно, много интересно е с какви мотиви и на какво основание РПЦ извършва днес тази „историческа стъпка“ и по-специално именно на територията на една от най-древните православни патриаршии – тази на Александрия, традиционно обгрижваща православните в цяла Африка и по предание основана още от св. ев. Марк. Ще разберем това от даденото на 03.01. интервю на завеждащия „външните дела“ на Московската патриаршия митроп. Иларион Алфеев.

На въпрос „с какво е мотивирано решението на РПЦ да създаде екзархат в Африка (тоест на територията на Александрийската патриаршия)“, владиката отвръща: „От това, че повече от сто клирици на Африканския континент от осем страни се обърнаха към Московския и на цяла Русия патриарх Кирил с молба за приемане под омофора на Руската православна църква“. Разбира се следва въпросът, защо тези клирици са отправили такава молба и, видиш ли, са пожелали, напускайки своя патриарх и своята църква, да преминат не към някоя друга, а именно към руската. И ето: „Работата е там – обяснява ни откровено митроп. Иларион – че след признаването от Александрийския патриархат на украинския разкол (т. е. след признаването на Православната църква на Украйна, която РПЦ нарича „разколна групировка“ – б. м.) Московската патриаршия прекъсна общението с него (т. е. с Александрийския патриархат – б. м.). И какво да се прави, ако част от клира на Александрийския патриархат, оказа се, не е съгласна с него в същото, в което не сме съгласни с него и ние, и желае да се съедини с нас?“

Разбирате ли, уважаеми читатели, какво следователно е основанието за „историческата стъпка“, предприета от РПЦ на 29.12.2021 г. и с което тя „придобивала нов статус“? Казано с най-прости думи: основанието е отмъщението, което оттук нататък тя казва, че ще практикува най-откровено. Щом вие, александрийците, си позволихте да признаете Православната църква на Украйна, заради което ние прекъснахме църковното общение с вас (както преди това и с Константинополската патриаршия, с Еладската църква и с Кипърската църква), сега ние пък ще подкупим колкото успеем ваши свещеници и ще ги присъединим към нас, ще ги направим Московски „екзархат“ на вашата, Александрийска (африканска) територия.

Че става дума именно за подкупване или съблазняване на клирици на Александрийската църква стана ясно няколко дни след тържественото решение на Синода на РПЦ, когато епископ на Александрия ни осведоми, че въпросните 102 духовници са принадлежали всъщност на старостилско крило в Александрийската църква или (и) заради предишни дисциплинарни нарушения са били поставени под запрещение. Именно те, видиш ли, се заявили като „несъгласни“ със своя патриарх и със своята църква в същото, в което несъгласни с тях днес са РПЦ и патриарх Кирил. Как в такъв случай да не „спретнеш“ с тях един хубав руски „екзархат“, разделящ провинилата се към Москва заради Украйна Александрийска църква? „Ние не можехме да откажем – продължава митроп. Иларион – на клириците осъзнали погрешността на своя патриарх, да ги приемем в нашата църква“. И завършва с многозначителното изречение: „Точно така ние не можем да отказваме повече на православните вярващи в Турция (тоест на аналогични на александрийските „недоволници“ в църквата на патр. Вартоломей – б. м.) пастирско обгрижване в условия, в които Константинополският патриарх е застанал на страната на разкола“. С две думи – казва ни митроп. Иларион – гответе се в скоро време за руски „екзархат“ и на територията на Вселенската патриаршия. А също, може би и на територията на Кипърската и на Еладската църкви, които, както казах, преди време официално признаха „украинския разкол“, защото – лукаво подмята владиката – някои от техните епископи също „не бяха съгласни“ с решението на своите синоди и значи в бъдеще… биха могли да поискат „да преминат под омофора на Московския и на цяла Русия патриарх Кирил“. Да, тази последна хипотеза на митроп. Иларион е много слабо вероятна, тъй като въпросните епископи наистина изразиха в свое време несъгласие с решението на църквите си, но доколкото то бе взето с мнозинство от синодалните им членове, те му се подчиниха. Работата по отмъстително създаване на руски „екзархати“ обаче и в тях би могла да продължи. Тя само е започнала в Африка и на каноничната територия на Александрийския патриархат.

Онова, което искам да кажа следователно е: от 29.12.2021 г. РПЦ-МП достигна безпрецедентен етап на своя църковен империализъм. С решението си да превърне в руски духовници (и миряни) люде, живеещи под юрисдикцията на чужда на Москва православна църква, тя започна да създава – бих ги нарекъл – отмъстителни разколи в целия православен свят и открито да заплашва: от тук нататък всяка автокефална православна църква, която би си позволила да не се придържа към нашата (руската) визия за Православната църква на Украйна и да влиза в общение с нея, ще бъде – частично или колкото се може повече – разделяна и завладявана от нас! Руската църква ще се разпростира на територията на всички автокефални православни църкви, които си позволят да не следват нейните разбирания и политика, ще създаде проруска „алтернативна“ съвкупност от православни църкви във всички автокефалии, които „не слушат Москва“, каквито и да са те – дори да са първенствуващата по чест в православния свят Константинополска патриаршия или втората по чест и с хилядолетие и половина по-древна от Московската – Александрийска патриаршия.

Добре – би могъл да каже на това място някой: а не е ли оправдана Москва да върши това, ако определена Православна църква, колкото и древна и обширна да е тя, с „вероломните“ си действия легитимира един „разкол“, какъвто е създаването на независимата от Москва Православна църква на Украйна? Ами ако наистина в такава Православна църква определени клирици и вярващи миряни са решително несъгласни с поведението на своя патриарх и синодалните му архиереи и не желаят да остават в общение с тях; ако поради това се обърнат към Москва – именно към Москва, защото са несъгласни със своето свещеноначалие в същото, в което е несъгласна с него и тя? Може ли или „не може“ – както казва митроп. Иларион Алфеев – Москва да откаже да ги приеме под омофора на светейшия руски патриарх Кирил и да им изпрати (или просто да им обяви) руски „екзарх“, който да ги обгрижва вместо влезлия във връзка с „разколници“ досегашен техен патриарх?

Наистина, слушайки мъдрословията на руския църковен „външен министър“, нещата изглеждат точно така. Древната автокефална Александрийска православна църква си е позволила да има своя визия за Православната църква на Украйна, да влезе в църковно общение с нея, заради което „винаги правата“ РПЦ пък е скъсала общението си с нея. За РПЦ – макар митроп. Иларион да не го казва експлицитно – следователно Александрия (заедно с Константинопол, Гърция и Кипър) вече си е направо „схизматична“ църква. Какво да направи тогава Москва с онези африкански клирици, които мислят за своята йерархия същото каквото и тя, и при това я „молят“ (вече от цели две години) да ги обедини със себе си? Какво ако не да им изпрати свой епископ и да ги приюти в свой „екзархат“ на „схизматичната“ им територия?

Следвайки гореописаната логика (която, убеден съм, бих могъл да чуя още утре и от разни тукашни църковни русофили), ме хваща срам от истинското канонично безумие, до което явно са достигнали в РПЦ-МП към днешна дата. Всичко това, смятат те в лицето на своя „външен министър“, е оправдано и естествено? Естествено е автокефална православна църква, с която си се скарал по определена причина да се превърне за теб – без всякакво съборно решение в територия, на която ти (именно РПЦ) си вече в правото си да въдворяваш свой епископ и да си създаваш „екзархат“? Естествено е да приемаш молби от духовници на тази автокефална църква, които по определена причина са влезли в конфликт със своето свещеноначалие, да бъдат кооптирани от назначено от теб (от РПЦ) свещеноначалие? Повтарям, че изпитвам срам аз, който „не съм дипломиран богослов“, да виждам, че „логиката“ на мастит митрополит от РПЦ е канонически скандал, а той сам и патриархът му да не си дават сметка за това.

Защото, ето какво казват каноните на св. Православна църква още от най-древните времена на нейното съществуване.

1. За инсталирането на епископи от една православна църква (епархия, патриаршия и др.) на територията на друга православна църква (епархия, патриаршия и др.): Епископ да не дръзва да извършва ръкоположения в неподчинени нему градове и села извън епархията му; а ако се докаже, че е направил това без съгласието на ония, на които са подчинени тия градове и села, нека бъде низвергнат и сам той, и ръкоположените от него (35-о правило на св. Апостоли); Областните епископи да не простират властта си над църкви извън пределите на областите си и да не смесват църквите… Без да са поканени (т. е. от местните епископи – б. м.), епископи да не преминават пределите на своята област за ръкополагане или за някоя друга църковна разпоредба (2-ро правило на Втори Вселенски събор, 381 г.); Никой епископ да не дръзва да минава от една епархия в друга, нито да ръкополага в нейна църква за извършване на свещенодействие или да довежда други със себе си, освен ако отиде по писмени покани на митрополита и на епископите… А ако, въпреки реда, без да е викан от някого (т. е. от местните свещеноначалници – б. м.), отиде да ръкополага някои и да устроява непринадлежащи нему църковни работи, нека извършеното от него е недействително, като за безредната си постъпка и за безчинието си понесе прилично наказание, а именно незабавно низвергване от чин от страна на свети събор (13-о правило на Антиохийския поместен събор, 341 г.); никой епископ да не преминава от своята епархия в друга, която си има свой епископ… (3-то правило на Сердикийския събор, 343 г.).

Това е каноничното установление на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква. Както се вижда то решително забранява устрояването на църковни структури на чужда църковна територия от епископ (или епископи), външни на тази църковна територия. Трябва да се каже, че цитираните канони, във времето, в което са били приемани, са имали предвид забраната за инвазия най-вече от епископи от съседни епархии и дори не са можели да си представят онова, което днес извършва РПЦ – инсталирането на епископи от една автокефална патриаршия на територията на друга и създаването на църковна структура на първата на територията на втората. Още по-скандално е, че това се върши от една патриаршия (Московската), създадена с томос на Константинополския Вселенски патриархат, подписан впоследствие и от останалите т. нар. древни патриаршии, включително Александрийската (през 1591 г.) и се върши на територията на тази Александрийска патриаршия, която е с апостолски произход и значи не е от каноничното семейство на „дъщерните“, към което принадлежи РПЦ-МП. Вижда се, че ако един бъдещ събор (на какъвто, научавам, се готвят да се съберат именно т. нар. древни патриаршески църкви на Александрия, Антиохия и Иерусалим във връзка с безпрецедентната агресия на РПЦ) би действал съобразно цитираните канони, той би трябвало незабавно да низвергне от сан определения за „екзарх“ на Африка Клински епископ Леонид (Горбачов), а респективно и патриарха, на който той е подчинен – т. е. Московския Кирил. Въпросният пък „екзархат“ на РПЦ в Африка да обяви за схизматична структура, с която вселенската Църква не може да има каквото и да било общение.

2. Относно самоволното прекъсване на общение на духовници със своя каноничен свещеноначалник и приемането им под юрисдикцията на друг, каквото се случва днес със споменатите от митроп. Иларион (Алфеев) 102 духовници на Александрийския диоцез каноничното определение на Църквата казва следното: презвитер, епископ или митрополит, ако се осмели да прекъсне общение с патриарха си и не споменава, според както е определено и установено, името му на божествени служби, а преди съборно решение и окончателното му осъждане (т. е. на въпросния патриарх от общ събор – б. м.) произведе разкол, да бъде съвършено изключен от свещенство… Впрочем това е определено и потвърдено относно ония, които само под предлог на някои обвинения отстъпват от предстоятелите си и произвеждат разколи, като рушат единството на църквата (15-о правило на Константинополския поместен събор, 861 г.).

Този канон буквално осъжда въпросните 102-ма духовници, които, обявявайки се за „несъгласни“ със своя Александрийски патриарх в онова, в което не е съгласна с него и Москва, прекъсват общението си с него. За онези, сиреч, за които канонът определя „да бъдат съвършено изключени от свещенството“ като произвеждащи „разкол“, „външният министър“ на РПЦ ничтоже сумнящеся заявява, че „ние не можехме да откажем да ги приемем в нашата църква“. С което – ако въобще си спомня за цитирания тук канон – ни казва: ние пет пари не даваме, че Александрийският патриарх, от който заявяват, че се отделят тези 102-ма духовници, нито е осъден от вселенски събор, нито пък се е провинил в осъдена вече ерес (единственото, което според канона би оправдало действията на отделящите се). Щом тези негови духовници се отделят от него, защото той не следва нашите, московските, правила, за нас те не са разколници. Наистина РПЦ-МП „навлиза в нов етап от своето историческо битие“ – етап, в който, вижда се, вече се ръководи не от правилата на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква, но от правила, които сама си формулира и следва.

Накрая ще си позволя да попитам – именно защото „не съм дипломиран богослов“ – как Българската православна църква се отнася към създалата се ситуация във вселенското Православие след решението на РПЦ-МП от 29.12. миналата година? Как би определила тя „екзархата“ на РПЦ-МП на територията на древната Александрийска патриаршия, с която БПЦ е в канонично общение? И какво отношение смята да има към него в бъдеще? Защото, смея да заявя, че самата поява на тази безпрецедентна структура поставя пред дълбоко изпитание православното изповедание в световен мащаб.

На това изпитание си заслужава обаче да се посвети специален следващ текст. Ако дотогава, с една вече военна агресия руската държава не привлече далеч по-сериозно вниманието към себе си.

Калин Янакиев, Портал Култура