Кирил Кадийски пак на първа линия - стана почетен член на френската Association des écrivains combattants

Наистина някои ще възразят: нали вече има интернет, съобщението е можело да стигне и за секунди. Така е, но явно хората са искали да изпратят хубавата вест както са правили това вече цял век: на представителна бланка с лого Association des écrivains combattants, със съответния подпис, сложен със замах: не избират всеки ден почетни членове. Да не говорим, че неин почетен председател е бил Уинстън Чърчил.

- И така, като оставаме с уговорката за ново интервю която имаме отпреди Нова година с почетния вече член Кирил Кадийски, единственият ни въпрос сега е: Кажете какво представлява тази асоциация и каква е нейната дейност?

- КК: АПБ Асоциация на писатели, но как да преведем това combattants?

Всеки би казал: какво по-лесно: борци. Но виждаме как думите, ясни на пръв поглед, изменят смисъла си съобразно и езиковия, и битовия контекст. На български думата борци вече от няколко десетилетия е окаляна. Бойци би отвело към действащи в момента военни, макар че много писатели по света и до днес са под пагон. Ако беше в художествен текст нямаше  как да не се спра на поборници, една хубава дума, за която се сещаме два-три пъти в годината, когато нашите политици бързат да се качат на трибуната. Нищо че някои може да я намерят за твърде възрожденска.

Възраждането на идеалите е една от задачите на истинския писател. Иначе оставяме това в ръцете на полуграмотни, а често и направо неграмотни индивиди, които си татуират Левски и Хаджи Димитър по бутовете, вероятно за да не охладнява патриотичният им порив дори когато клякат в нужника. И поразителното е, че такива бабаити първи клякат пред врага. Къде го днес Караджата, че да развърти калъча с тъпото по голите тъпи кратуни. Май станах доста войнствен?!

Асоциацията на писателите поборници е създадена преди повече от сто години – през 1919 г. в памет на загиналите писатели в онази безумна касапница, наречена Първа световна война. 560 души – поети, романисти, есеисти и журналисти, хора на перото - само от френска сраната са оставили костите си по бойните полета, сред които поети от ранга на лейтенант Шарл Пеги и Гиойм Аполинер. А от другата страна подпоручик Димчо Дебелянов, Георг Тракъл и колко още. И само 150 са оживели, макар и някои осакатени за цял живот като Блез Сандрар и Жое Буске. Да добавим още 197 - прпез втората световна. Та затова, да се съхрани паметта за тия творци и постоянно да се напомня, че войната е нещо неприемливо и че само защитата на родината си струва жертвите. И че истинските поетите винаги са били в първите редици. Мнозина са чували, че по време на хитлеристката окупация Съпротивата в цяла южна Франция е ръководена от легендарния капитан Александър, но малцина знаят, че това е един от най-големите поети сюрреалисти Рьоне Шар. Ще ми се да добавя само, че Асоциацията има богата дейност и широк обществен резонанс. И тази есен в Пантеона, под патронажа на Президента на републиката имаше възпоменателна вечер за загиналите писатели. Естествено, че бях поласкан, когато почетният председател Жан Оризе във встъпителното си слово спомена името ми сред гостите на тържеството. Сега виждам, че още тогава нещата са били напреднали. Грешни сме, Господи и тщеславни, и аз не по-малко от другите, но представете си тоя трепет да чуеш името си под мраморните сводове на френския пантеон. И то редом с имената на Пиер-Жан Жув и Сент Екзюпери. Хайде да спираме, че нещо взеха да ми набъбват очите. Дали не старея...

Предлагаме на нашите читатели няколко фрагмента от предишни публикации за Кирил Кадийски, които вероятно ще дадат отговор защо френската Асоциация на писателите поборници, да приемем тази формулировка, е удостоила с високата чест „почетен член” нашия поет, чието име отдавна е прекрачило границите на отечеството ни. Което може би позволява на някои да се самозалъгват, че него го няма.

„През май 1989 г. Кирил Кадийски взе участие в честванията на Тарас Шевченко. Тогава на митинга пред Киевския университет неочаквано бяха вдигнати синьо- жълтите знамена. Бях се уговорил със студентите да вдигнат знамената в мига, когато Кирил Кадийски каже: „Вълнува ме Украинска далечина, където златните поля на пшеницата се сливат с небесната синева!“. Така и стана. Развяха се синьо-жълтите знамена. Присъстващите на митинга представители на властта и на ЦК на КПУ пребледняха... Спомням си как се вълнуваше българският поет тогава, той знаеше, че участието му в подобни революционни прояви можеше да има неприятни за него
последици...”

Дмитро ПАВЛИЧКО
(Украйна)

„Кирил Кадийски е несъмнено най-големият съвременен български поет, окрилен лирик, свързан със Сизиф, Орион, Орфей. Неговият вик е вик на непоколебим човек. Неговата „Нова Герника“, следвана от „Под синьото небе над жълтите жита“, е шедьовър. Той поставя на преден план проблема за традицията и новаторството чрез нов и необикновен лиризъм. Срязва с ножица бодливата тел, която огражда крепостта на традицията и канона. Той няма какво да губи и пресъздава авангардизма по свой начин. Показва хаоса и го унищожава, направо хапе без да лае, дебнейки за разбойник,
нов създател, нов самобитен моралист, нов демократ дори”.

Жан-Пол ГАВАР-ПЕРЕ
за последната книга на поета НОВАТА ГЕРНИКА

„Целият отдаден на поезията, продуктивен автор, преводач на Бодлер и Маларме, Кадийски в никакъв случай не живее в кула от слонова кост. Агресията в „полето изранено“ на Украйна от страна на Русия го е вдъхновила за две балади: Но зейва адът. И денят е нощ. И кръв ли капе, или се зазаря? Краят на света и краят на нашето съществуване остават основните теми за лауреата на наградата Макс Жакоб...”

Ерик НОЛО
Из рецензия за НОВАТА ГЕРНИКА в сп. „Трансфюж”
 
„... да се върнем на нашата тема, на удивителната траектория на нашия журналист, писател, поет, български дипломат, почитател на френската литература, рускоезичен защитник на украинския народ, с философска нагласа към живота, приятел на свободата, на синьото небе и жълтите жита, да не продължаваме повече. Много за един човек, но българинът Кирил Кадийски си остава борец, той знае какво е съпротива (както срещу самоопиянението, така и срещу всички форми на тоталитаризъм). По този начин той въстава срещу стихиите, тъмните сили, търсейки светлина и вътрешен мир. Това е един мъдър човек.”

Патрик ВАГНЕР
Из рецензията „КИРИЕ КИРИЛ КАДИЙСКИ” в сп. „Ливр,арбитр”

„... въпреки традицията и повторението на „вечните теми“ виждаме и нова посока в
късното творчество на Кадийски. (...) Има ясни препратки към социалната ситуация в
България (и света) през последните три така необичайно тревожни години. (...) Не сме
виждали толкова социален Кадийски преди.

Проф. д-р Милена КИРОВА