Мая и етичният дефицит: Защо отношението към животните казва всичко за обществото

Но Мая не е изолиран случай. Само през последния месец бяха регистрирани няколко тежки инцидента:

На 31 октомври 2025 г. в квартал Виница, Варна, бе произведена стрелба по бездомни животни. По сигнал на граждани се извършва проверка от ОДМВР и отдел КОС, като има заподозрени, които са стреляли и по хора.

В друг случай, бивш полицай, в пияно състояние, умишлено застреля кучето, което познавал и обичал, опитвайки се след това да прикрие деянието.

На 21 октомври 2025 г. в село Косача куче бе простреляно от възрастен мъж, който го причаква на разходка със стопанина му, въпреки че животното никога не е проявявало агресия. Случаят бе описан като умишлено убийство с опит за прикриване на извършителя.

В Русенско подобни инциденти също се случват системно – някой стреля по домашни кучета в четири села, включително животни с чипове и паспорти. Свидетелите разказват, че сами са се опитвали да установят извършителя, но полицията все още не може да идентифицира виновника. Кремена Радкова от Червена вода споделя как нейното куче е било застреляно на 250 метра от дома ѝ, докато се прибирали от разходка. „Беше абсолютно умишлено“, казва тя.

Тези случаи не са изолирани и представляват само част от по-мащабната картина. Те очертават системен проблем, който се простира във времето и остава хронично неглижиран. Според данни за периода 2019–2024 г. общо 318 души са дадени на съд за насилие над животни – включително за жестокост, организиране на боеве или изоставяне в окаяно състояние. От тях 262-ма са били санкционирани, но едва деветима са получили влезли в сила присъди. Единственият случай на реално изтърпяно наказание е този на мъж от Видин, осъден на три месеца затвор за убийство на кучето си по особено жесток начин.

Психологическите корени на насилието върху животни

Насилието над животни не е просто жестокост – то често е сигнал за дълбоки психични и социални проблеми. Според психиатри и криминолози, хората, които посягат на беззащитни същества, често пренасят вътрешната си агресия и фрустрации върху по-слабите, използвайки ги като „резервоар“ за емоционалното си напрежение. Робърт К. Реслер, бивш агент на ФБР, посочва, че много убийства и насилствени действия започват с насилие над животни в детството – това е първият сигнал за липса на емпатия и социален контрол.

Особено известен е феноменът, наречен Триада на Макдоналд – комбинация от зоосадизъм, пиромания и хронична енуреза по време на ранното детство. Тази триада често се свързва с повишен риск от по-късни насилствени прояви, включително агресия към хора, и се използва от психолозите като маркер за потенциални опасни поведения.

Жестокостта към животните често се проявява като психологическа проекция: хората изливат вътрешната си ярост върху създания, които не могат да се защитят. Друг механизъм е компенсацията – агресията към животни служи за прикриване на лични страхове, слабости или социална несигурност. Липсата на стабилна привързаност и емоционална подкрепа в детството също играе роля: някои индивиди „стабилизират“ самочувствието си чрез доминиране и тормоз над по-слабите.

В българския контекст, където домашното насилие, алкохолизмът и липсата на ранна социализация са често срещани проблеми, тези психологически фактори се комбинират със слабата емоционална култура и ниската обществена чувствителност.

Резултатът е среда, в която насилието често се нормализира, а институционалният контрол е недостатъчен.

Случаите с Мая и други животни показват, че дори хора със „социално уважавани“ професии могат да проявят агресия. Това подчертава, че проблемът не е само индивидуален, а структурен: обществото често толерира безнаказаността, а липсата на адекватни наказания и превантивни мерки само засилва цикъла на насилие.

Медийният ефект и реакцията на обществото

Видео кадрите, разпространени в социалните мрежи, предизвикват силни емоции, но често остават на повърхността, без да водят до дългосрочни промени. Протестите, общественото възмущение и надписите „Убиец“ са важен сигнал, но без системни мерки ефектът бързо избледнява.

Медийната вълна носи двоен ефект – тя мобилизира състраданието, но и разкрива безсилието на институциите. Хилядите коментари, видеа и публикации изразяват обида и гняв, но в правно измерение резултатът обикновено е нулев. Психолози отбелязват, че това поражда колективно чувство на несправедливост, което подкопава доверието в държавата.

Структурната промяна изисква комбинация от образование, ефективни наказания и социални кампании, насочени към формиране на етична култура, базирана на уважение към живота. В някои страни като Австрия, Германия и Холандия, насилието към животни е поставено в една категория с домашното насилие, а училищата включват модули за емпатия и отговорност към живите същества.

В края на 2025 г. България е разтърсена от няколко случая на брутална жестокост – Мая, стрелбите в Русенско, Виница и Косача. Тези инциденти показват, че проблемът не е единичен, а масов и системен, изискващ цялостен подход. Медийното отразяване може да провокира моментен натиск върху институциите, но без структурни промени остава само емоционален отклик.

Системните пропуски

Законът предвижда до 5 години затвор за умишлено убиване на животно, но реалното прилагане е слабо. Институциите рядко имат ресурс или мотивация за превенция, а контролни механизми като приюти, развъдници и ветеринарни инспекции са недостатъчни.

Към това се добавят културни фактори:

Масово изхвърляне на домашни животни.

Липса на традиция за социализация и грижа за животни.

Слабо обществено участие и ниска гражданска култура за сигнализиране.

Обществото, което не пази слабите

Начинът, по който една държава се отнася към животните, е огледало на нейната човечност. Той разкрива не само отношението към бездомните кучета, а и качеството на моралната тъкан, която държи обществото заедно.

Мая, Тангра и всички онези безименни същества, убити с куршум, с кола или с безразличие, не са просто животни. Те са лакмус, който показва колко струва състраданието ни, когато няма кой да се защити сам.

И докато в България все още обсъждаме дали „кучето не е било виновно“, в други страни убийството на животно води до реални присъди, психологическа оценка и задължителна терапия. Там жестокостта не се приема за „инцидент“, а за сигнал на социална патология, която трябва да бъде лекувана.

В крайна сметка, въпросът не е само как умира едно куче, а в какво общество живеем ние, ако убийството му не предизвиква истинска отговорност.

Защото народът, който не защитава слабите, защитава насилието.

А обществото, което подминава страданието, рано или късно ще го усети върху себе си.

Констанца Илиева