Мартин Табаков за Фрог: Има българска следа в сирийския конфликт

Иначе конфликтът в Сирия не е спирал да бъде горещ. За това допринася фактът, че военната инициатива е водеща пред политическата. Това коментира пред Фрог нюз политологът Мартин Табаков по повод напрежението в Сирия.

Двата основни формата, пък било и конкурентни – тези в Женева и Сочи, не успяват да тушират военно измерение на конфликта. Този в Сочи, например, като продължение на формата в Астана, инициира създаването на редица деескалационни зони, които обаче не се спазват. И това компрометира деятелните усилия на Русия като инициатор на този форум. Разбира се, нямаше да се стигне до „Сочи“, ако „Женева“, която имаше години преднина, бе проработила.

Така че един от успехите на формата в Сочи бе, че той успя да „издърпа“ инициативата от този в „Женева“ (и абсорбирането на Турция като представител на опозицията на режима в Дамаск).

Но това не прави „Сочи“ по-малко блокиран формат. Тъй като в него има плаващи мнозинства между Русия, Турция и Иран. Те касаят съдбата на Асад (подкрепян от Русия и Иран), кюрдите (срещу които са Турция и Иран), ролята на Хизбула (срещу които са Русия и Турция). Добавете към това, че дори и в тези ситуационни мнозинства, аргументите на подкрепящите или отхвърлящите страни е различна. Т.напр. Русия по-лесно може да изтъргува съдбата на Асад, отколкото Иран. Или пък че Техеран не е толкова критично ориентиран спрямо ПКК и роднинските й сирийски разклонения, колкото е Турция.

Следователно, към различните мнозинства в „Сочи“ имаме и различни степени на мотивация. А споделен проблем и на „Сочи“, и на „Женева“ продължава да бъде недопускането на кюрдите. Това се дължи на нежеланието на Турция. Който от двата формата успее да парира тази позиция на Анкара, той ще отбележи важна „точка“ пред конкурентния форум.

Ситуацията в Сирия е много интензивна, подвижна и ситуационна. Ще дам пример. Кюрдските сили заедно със САЩ нанесоха поражение на про-правителствените сили на Асад тези дни в частта на река Ефрат край Деирез-Зор. В следващия момент обаче, именно про-правителствените сили на Асад позволяват на кюрдите от другите части на Сирия да преминават безпрепятствено през северно Алепо - контролирано от режима – за да оказват логистична и военна помощ на кюрдите в Африн. Всичко това ни подсказва, че групирането и обобщаването на воюващите в Сирия лагери е „плаващо“ и подлежи на втори прочит.

Със сигурност обаче, сваленият ирански дрон в Северен Израел, както и последвалото таргетиране на израелски джет от сирийската ПРО, са референция за дълбочината и новите измерения на случващото се в Сирия. Ние сме свикнали да приемаме конфликта там като геополитически сблъсък между САЩ и Русия. И това е така, макар че с тази постановка далеч не се изчерпва широтата на процесите в страната.

Цитираните събития ни подсказват, че настъпва нова интензификация на конфликта между Израел и Иран. Може би в Сирия започва втори етап от конфликта, който няма да бъде доминиран от американско-руското съперничество, а от това между Тел Авив и Техеран. А това не е частен случай на първото. Един път, защото фокусът на вниманието ще бъде насочен в Южна Сирия, а там констелацията е друга. Втори път, защото в Южна Сирия Русия и Израел имат покриващи се интереси, насочени срещу присъствието на Хизбула. Разбира се, и в тази част позицията на Русия е нюансирана: тя дава картбланш на израелската страна да таргетира обекти на Хизбула и Иран, но не посреща с удовлетворение бомбардирането на сирийски такива (които са оборудвани с руски съоръжения).

На въпрос Турция ще отстъпи ли пред САЩ или отношенията им ще продължават да се обтягат, политологът отговори: Ще разберем, когато видим какво ще бъде поведението и посоката на турските въоръжени сили и техните проксита в Северна Сирия след като те евентуално установят пълен контрол над Африн. Засега там „Маслинова клонка“ се развива по-бавно спрямо очакванията на Анкара. Но ако след Африн турските сили и тяхното прокси Свободната сирийска армия се насочи на изток към Манбидж, то това ще е истинският тест за американско-турските отношения. Тъй като в самия Манбидж са разположени, наред с кюрдските сили, и американски такива. На този етап, въпреки заканите на президента Ердоган, че ще последва военен ход именно в тази посока, от Вашингтон заявяват, че нямат намерение да отдръпнат своите сили оттам.

Благородно е, разбира се, да търсим винаги българска връзка в текущите процеси, но в случая разногласията между САЩ и Турция афектират, на първо място, отношенията и атмосферата в рамките на НАТО. Тъй като Турция е ключова държава спрямо южния фланг на Алианса и дългогодишен стратегически партньор на САЩ в региона. Това, което Анкара обаче трябва да разбере, е, че нейното значение – макар и важно, не е толкова значимо за САЩ, колкото това бе в периода на Студената война. Тогава и монархически Иран, и секуларна Турция бяха разглеждани като „спирачки“ на съветската експанзия и влияние в региона. А това, което САЩ трябва да схване, е, че Турция има в по-голяма степен свобода да маневрира геополитически, отколкото това бе случаят през онзи период.

България няма интерес от възникващо напрежение в рамките на съюзите, в които членува – било ЕС, било НАТО.