Невежество без дъно: Подлога на Путин замеси Исак Бабел във войната срещу Украйна. Какво каза

Текст на Прилепин от 22 октомври:

Зима + военен гений: това е рецептата

Всички искаме да вярваме, че това, което се случва в Херсон (градът е спешно евакуиран) – е част от многостепенен, сложен и много ефективен план. ... Ако планът е следният: сега ще минимизираме загубите, ще се оттеглим към други линии, а през зимата цяла Украйна ще замръзне, и Европа също ще замръзне, но Украйна ще замръзне по-лошо, тогава ... ами да, има такива планове. Надяваме се и вярваме, че това не е единственият план. Но засега мнозина виждат точно такъв план като основен. Нека перифразираме: Позиционна война до изгодни граници през следващите три месеца. Докато всичко в Украйна рухне под гигантските ледени висулки. Вярата е, че тяхната хуманитарна катастрофа ще преформатира военната им логика и ще ги наклони към преговори. А ако не се огъне?

Нека си позволим само да припомним, че в ужасните зими на 1812 и 1942 г. величието и активността на руската зима беше придружено от мащабни военни действия на великите руски командири. Зима + военен гений: това беше рецептата. Две в едно - и се получи. Самата зима не се бори. Зимата топли човека, който върти брадвата. Историята беше такава. Това всички го знаят, вероятно. Просто повтарям очевидното.

Прилепин е наясно с опорките: Сега ни бият и отстъпваме, но като дойде зимата, ще видите вие...

Неотдавна пред изданието „Аргументи и факти“ Захар Прилепин заявява, че ако писатели като Блок, Есенин, Шолохов, Бабел, Платонов и Паустовски са живи днес, те щали да подкрепят войната на Путин срещу Украйна.

Така да говори някакъв партиен агитатор е разбираемо, макар да е очевидно глупаво. Но за човек, претендиращ, че е част от литературните процеси, това е позорно.

Затова ви предлагам един от разказите на Исак Бабел.

НА ГАРАТА

Това се случи преди две години на забравена от Бога гара близо до Пенза.

В ъгъла се беше събрала компания. Отидох при тях. Оказа се, че изпращат войник на фронта.

Един там, пиян, отметнал глава нагоре, свиреше на акордеон. Хълцащ младеж – занаятчия наглед, – с треперливо хилаво тяло, протегнал ръце към акордеониста, пошепна:

– Разтягай, Ваня…

После се отдръпна и обърнал гръб на останалите, съсредоточено капна одеколон в мръсната чаша с ханжа, китайска водка.

Бутилката с мътната течност обикаляше от ръка на ръка. Всички бяха пияни. Бащата на войника седеше на пода отстрани, блед и мълчалив. Братът на войника непрестанно повръщаше. Той се свлече, захлупи лице в бълвоча си и в този вид заспа.

Дойде влакът. Време беше за сбогуване. Бащата на войника не искаше да става – нито да отвори очи, нито да се надигне.

– Ставай, Семьонич – каза занаятчията. – Благослови сина си.

Старецът не отговори. Взеха да го будят. Копчето на кожената му шапка висеше.

Приближи се стражарят.

– Тъпанари – рече той, – човекът мъртъв, те го бутат.

Излезе вярно – заспал и умрял. Войникът се огледа сащисан. Акордеонът потрепваше в ръката му и от тръскането просвирваше.

– Виж ти – каза той, – виж ти… – и допълни, подавайки акордеона: – Акордеонът е за Петка.

На перона излезе началникът на гарата.

– Веселби… – измърмори той – намерили къде да се сбират… Прохор, кучи сине, дай втори…

С големия железен ключ от гаровия клозет стражарят два пъти удари камбаната (езикът на камбаната отдавна беше изскубнат).

– Вземи си сбогом с баща си – казаха на войника, – стоиш като пукал.

Войникът се наведе, целуна бащината мъртва ръка, прекръсти се и тъпо тръгна към вагона. А брат му – той остана да спи в повръщнята си.

Откараха стареца. Хората започнаха да се разотиват.

– На ти трезвост – обади се старчокът търговец до мен, – мрат като мухи кучите му синове…

– Не, братко, трезвост, умряла работа… – твърдо каза брадат селянин, който се приближи до нас. – Народът ни е – народ пияница. Мътно око му трябва…

– Какво? – недочу търговецът.

– Гледай – отговори селянинът и с ръка посочи към полето, черно и безкрайно.

– И?

– И нищо. Тоз мъток виждаш ли го? Ей такова око му трябва и на народа – мътно.

Превод: София Бранц

Разказът е писан през 1918 г. По онова време Червената армия воюва с въстаналия Чешки корпус и търпи поражение. По този повод Ленин пише до Военкома на революционната армия, че трябва да се вземат спешни мерки, включително да се призоват на служба бивши опитни командири и офицери от царската армия. През юни започва мобилизация в три военни окръга.

Човек се пита: Какво се е променило от 1918 г. до 2022 г. като се видя как се извършва мобилизацията в днешна Русия на Путин? Май нищо.

Критиката – литературна и партийна, през онези години се отнася отрицателно, най-меко казано, към творчеството на Бабел. И сега нероятно щеше да бъде заклеймен за подобен разказ.

Обвиняван е дори, че пише „порнография“. Наричат го „дегенерат в литературата“.

Официалната власт забранява издаването на романа му „Великая криница“ за колективизацията в Украйна. През 1930 г. Бабел пише на своя приятел Багрицки: „Повярвайте ми Едуард Георгиевич, вече свикнах спокойно да наблюдавам как разстрелват хора“. Пише и издава разкази на украински, на украински се играе негова пиеса в Одеса.

На 15 май 1939 г. Бабел е арестуван за „антисъветска терористична дейност“. При обиска в дома му са иззети 15 папки с ръкописи на вече готовия му роман за ЧК (съветските тайни служби), които изчезват безследно. Прокуратурата го обвинява, че предавал секретни данни за съветските военно-въздушни сили…

На 27 януари 1940 г. е произнесена смъртната му присъда, а на следващия ден – изпълнена. Тя е подписана от Сталин, който по-късно дава интервю за в-к „Правда“, (както Прилепин за „Аргументи и факти“) в което казва: „Изпитах удоволствие, подписвайки указа за един враг на народа“.

В „Одески“ разкази великият одесит, чрез своя герой Беня Крик обобщава: „Думите са излишни. Имаше човек – няма човек“.

Присъдата на историята е ясна: След някой месец никой няма да помни Захар Прилепин, съвсем логично.

Няма да е така с Исак Бабел и другите, върху който невежи идиоти се упражняват.

Огнян Стефанов